Няма вече как да се слушат плочите с тези песни. А иначе, освен на плочи и „на живо“, изглежда, въобще не можем да си ги представим. Това са просто добри стихотворения, останали във времето си като муха в кехлибар.
Тези редове: „Да предчувстваш смъртта и да се смееш не означава да не се страхуваш от нея“, той записва на случаен лист хартия, за да не ги забрави. После машинално ги слага във вътрешния джоб на палтото си.
… Чтобы я выглядел счастливым
В том пиджаке. Пока живу.
(… За да изглеждам щастлив
в това палто. Докато съм жив.)
Той не е пял тази песен за старото палто от много години. Вероятно двайсет. Когато я пише, е на 36 и живее в Москва, където е почти непознат, а през юни 1997 г. живее в Париж, където е дошъл да види приятели, и е на 73. Той е почти неизвестен тук, в столицата на Франция, където някога е издаден първият му албум.
Разбира се, още не знае, че това е последната му строфа и след няколко дни ще се озове в болницата „Кламар“, а на 12 юни ще си отиде, без да дойде в съзнание… Освен това не предполага, че тази бележка ще бъде открита след шест месеца в Москва, когато вдовицата му Олга подрежда стари вещи.
Я пошутил. А он пиджак
серьезно так перешивает,
а сам-то все переживает:
вдруг что не так. Такой чудак.
(Аз се шегувах. А той палтото
наистина прекроява,
и сам се притеснява
да не сбърка. Такъв чудак.)
Двама комисари
Фамилията „Окуджава“ е стара грузинска фамилия, но очевидно не е с княжески произход (понякога в Грузия се случва и това). Произходът ѝ е неясен, като версиите са една от друга по-безумни. Предполага се, че на грузински означава „планина на слънцето“ (дори не звучи по подобен начин!). Друго предположение гласи, че някакъв работник, на когото князът не платил за работата му, в гнева си отрязал и двете уши на работодателя си, а след това избягал в планински аул, където го нарекли „Две уши“, „Окуджава“. Което също е неточно, на грузински „две уши“ е „ориве кури“. Понякога изглежда, че версиите за произхода на фамилните имена в интернет са вече измислени от изкуствен интелект – един от сайтовете без никакво смущение съобщава, че „хората с тази фамилия („Окуджава“) са били известни фигури от славянското московско духовенство през XVI–XVII век и тя присъства в преброителния списък на населението на Древна Рус (sic!) по време на управлението на Иван Грозни“. Е, да, разбира се. В епоха, когато не само хората, но и машините лъжат толкова безкомпромисно, можете да генерирате всякакво съдържание за предците.
За щастие, самият Булат Окуджава познава и помни много добре своите най-близки предци и роднини. И несъмнено се гордее с някои от тях. Прадядо му по бащина линия Павел Перемушев идва в Грузия от Русия в средата на XIX век, след като получава парцел в Кутаиси. „Кой е бил той – дали коренен руснак или мордовец, дали евреин от кантонистите – не са запазени сведения.“ Работил е като шивач, оженил се за грузинка, която му родила три дъщери. Най-голямата дал на чиновник – Степан Окуджава, бъдещия дядо на Булат. В семейството му, също в Кутаиси, се родили осем деца, включително Олга, която става съпруга на поета Галактион Табидзе през 1915 г. Тоест по линия на леля си Булат е роднина на великия грузинския класик. Бащата на Булат, Шалва, бил по-млад от сестра си. През 1915 г. той все още учи в гимназия и се увлича по революционните идеи. Младежът е толкова очарован, че през 1918 г. (на 17-годишна възраст) се присъединява към Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), а на 18 години става председател на Кутаиския губернски комитет на Комсомола. Партийната му кариера се развива бързо, както се случва в онези години, и много скоро той се премества на ръководни позиции в Тбилиси (тогава Тифлис), където среща първата си любов – красивата арменка Ашхен Налбандян (между другото, също племенница на класик на националната поезия, само че арменски – Вахан Терян). „Висока, стройна, с красиво строго лице, тя изглежда като кавказка принцеса.“ Много скоро се оженили. Но Ашхен – съвсем в духа на времето – също е член на партията и се занимава с партийна работа. Затова не е изненадващо, че през 1924 г. младите хора са извикани в Москва за партийно обучение и дори са им дадени две стаи в общински апартамент на „Арбат“. Именно там на 9 май 1924 г. се ражда Булат Шалвович.
Още в края на 1924 г. баща му е отзован от Москва и изпратен обратно в Тифлис, където скоро става комисар на грузинското военно училище, а след това и комисар на дивизия. Не посещава Москва често. Булат остава да живее с майка си, която вече е завършила образованието си, докато работи като икономист в памучен тръст, а по-късно – като секретар на окръжния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Семейството се събира само няколко пъти в годината, когато Булат и Ашхен посещават роднини в Грузия. Но през 1932 г. Шалва има сериозен конфликт с Берия и по съвет на Орджоникидзе напуска Тбилиси и заминава като партиен организатор на Урал, на строителната площадка на Уралския вагонен завод (същият прословут завод, който сега произвежда танкове, построен е за Сталин от американски инженери и с ръцете на репресирани „кулаци“).
Тук, близо до Нижни Тагил, се преселват от Москва съпругата и синът на Окуджава. В сравнение с Москва и Тифлис живеят почти в нищета, но онова, което се случва около тях, е още по-страшно. Безкрайни бараки, населени с хора, губещи човешкия си облик, студ, тежък труд и смърт, смърт… Шалва Окуджава, разказват, се опитвал да защити правата на строителите, обикалял бараките, писал гневни доклади „до върха“, но нищо не се променило. За Сталин тези хора са материал за еднократна употреба. Както впрочем и собствените му „партийни кадри“.
Берия решава проблемите
На Урал Булат Окуджава живее пет години, до ареста на баща си. Берия не забравя обидите и през 1937 г. Шалва Окуджава е репресиран „по първа категория“, което означава разстрел. През същата година са разстреляни и двамата му братя, бивши троцкисти, а малко по-късно е убита и сестра му, Олга Окуджава, съпругата на Галактион Табидзе. Но майката на Булат не знае това. Тя се връща със сина си в общинския апартамент на „Арбат“ (където живеят техни роднини), обикаля инстанциите и две години се опитва да освободи Шалва. Легендата гласи, че през 1938 г. тя най-накрая успява да си уговори среща с Берия. Той я изслушва, вдига ръце и възкликва: „Разбира се! Кълна се в майка си, ще решим този проблем!“. И го решава. На следващата нощ майката на Булат е арестувана и осъдена на десет години лагери. Скоро тя е изпратена в Казахстан. Булат, който тогава е само на 14 години, остава сам:
Ты сидишь на нарах посреди Москвы.
Голова кружится от слепой тоски.
На окне – намордник, воля – за стеной,
ниточка порвалась меж тобой и мной.
(На нарове седиш – посред Москва,
върти се главата ти от сляпа тъга.
На прозореца – намордник. Волята – отвън.
Скъса се нишката между теб и мен.)
Още година и половина той живее с баба си в общинската комуналка на „Арбат“, а след това я напуска завинаги, за да отиде при роднини в Грузия.
В Тбилиси той все още ходи на училище, когато започва войната. От първите дни Булат заедно със свой приятел чука по вратите на военните комисариати, мечтаейки да отиде на фронта. Вземат го едва през лятото на 1942 г., но прекарва само месец и половина на фронта. Още в края на 1942 г. е ранен близо до Моздок (куршум, изстрелян от немски самолет, разбива костта на крака му). Окуджава не се завръща повече в действащата армия. Той прекарва остатъка от войната в резервен артилерийски полк в Батуми, а в края на 1944 г. е демобилизиран и през 1945 г. постъпва във Филологическия факултет на Тбилиския университет.
През 1946 г. майката на поета е освободена от лагерите за първи път, тя успява да стигне до Тбилиси и да се види със сина си (за това пише Окуджава в последния си роман „Опразнен театър“). Но в Тбилиси тя остава само месец, на път към роднини в Армения. Върналите се от лагерите тогава не трябвало да остават дълго в големите градове, защото имало опасност да бъдат арестувани отново, разбирайки това, Ашхен се опитва да се „изгуби“ възможно най-далеч от НКВД. Но не се получава: три години по-късно, през 1949 г., е арестувана отново и изпратена на нова каторга, която за нея приключва през 1954 г… Едва тогава тя успява наистина да се събере със сина си.
Междувременно животът му се развива сравнително добре. В края на 40-те години на миналия век Окуджава се жени за съученичката си Галина Смолянинова (казват, че именно тя го посъветвала да опита да пее песни по свои стихове). През 1950 г. и двамата завършват института и са назначени в село Шамардино в Калужска област, където Окуджава работи три години като учител по руски език и литература. Там им се ражда син и там започват да се появяват песните и стиховете, които по-късно ще направят Окуджава известен. Някои от тях вече са публикувани в регионални вестници, а през 1956 г. е публикувана дори първата му стихосбирка. Ала все още остава незабелязан от никого.
Но епохата се променя и на хоризонта се появява надежда – любимата дума на Окуджава, любимото му женско име. Сталин умира, след това Берия е разстрелян и изглежда, че животът най-накрая се оправя. През 1954 г. майка му се завръща от заточение, а през 1956 г. са получени документи за пълна реабилитация както на майката, така и на бащата на Окуджава. Освен това на майка му е даден апартамент в Москва. Семейството на сина веднага се премества при нея и се потапя в столичния живот.
„И комисари с прашни каски…“
През 1957 г. Окуджава вече работи в издателство „Млада гвардия“ и редовно изнася домашни концерти, които привличат все повече слушатели. През 1956 г., веднага след ХХ конгрес и реабилитацията на родителите си, той става член на партията. Може би по настояване на майка му, която остава за него най-близкия човек (Ашхен, която мрази Сталин, е била, както се казва, убедена „ленинистка“ и вярвала в идеалите на комунизма до смъртта си). А може би това е символичен жест, почит към младостта на родителите му, нейните комисари и „комсомолски богини“. Всъщност родителите му нямат нищо друго в живота си освен тази „партийна“ младост. Останалото е откраднато от Сталин и Берия. Но сега, разбира се, всичко ще бъде различно… Майка му вярва в това, вярва и самият Булат.
Така или иначе, жестът е навременен, той отваря вратите на много издателства за Окуджава и като цяло (както язвително отбелязват неговите недоброжелатели) добавя попътен вятър в платната му. Но едва ли Булат се е замислял за това, когато подава молба за членство в партията. А ако е мислел, то за него, сина на партийни работници, всичко това е било естествено – горе-долу същото, като да даде на майка си отделен апартамент в Москва. Може би тогава просто не е знаел, че повечето от завърналите се от сталинските лагери е трябвало да се задоволят в най-добрия случай с някое ъгълче в комунален апартамент.
И ето, през 1957 г., на вълната на „новия живот“, в която се потапя Окуджава, сякаш сама от себе си се ражда една от най-известните му песни, „Сантиментален марш“ (посветена, между другото, на Евгений Евтушенко, с когото Окуджава вече се е сприятелил благодарение на „Млада гвардия“): „И комисари с прашни каски ще се сведат мълчаливо над мен“. Колко пъти след това тази песен е тълкувана произволно – уж „комисарите се навеждат над убития враг, за да го довършат“, защото човек, чието семейство е отнето от съветската власт, не може да напише хвалебствени химни! Но Окуджава не вижда тук никакъв химн, той пише за родителите си и тяхната младост. Комисарите са те – Шалва Окуджава и Ашхен Налбандян. Песента е за семейството му. За силата на любовта, а не за съветската власт. Песента сякаш превръща както революцията, така и гражданската война в част от едно по-голямо и много по-важно цяло – човешкия живот. А не обратното.
Това, между другото, внезапно усеща и Владимир Набоков, когато се сдобива със запис на песента. Писателят, който мрази всичко съветско, внезапно се заинтригува от нея и дори вмъква няколко доста свободно преработени стиха в американския си роман „Ада“, „войнишка частушка, съчинена от неповторим гений“:
Nadezhda, I shall then be back
When the true batch outboys the riot…
(Надежда, ще се върна аз отново,
когато групата съмишленици надделее…)
Но изглежда, песничката не е давала мира на Набоков. Оказва се, че през 1966 г. той е направил пълен („правилния“, а не фонетично-шеговития както в романа) неин превод и дори се е опитал да го публикува. В писмото си до издателя той пише:
„Скъпи Бил, ще забележите три необичайни неща тук: че превеждам съветски поет на английски, че го правя в римувана форма и накрая, че мисля, че ще публикувате подобно нещо. Ако наистина го публикувате, може би е добра идея да поставите превода и транслитерацията на текста на една и съща страница… В моя превод на избраното стихотворение (романтично произведение, написано от Булат Шалвович Окуджава, роден през 1924 г. в Москва) трябваше да направя няколко малки промени, за да запазя гърлената тоналност, наподобяваща звуците на китара…“
Преводът обаче не е публикуван по това време. Той излиза много по-късно, след смъртта и на Набоков, и на Окуджава – през 2008 г. Но разбира се, Булат е знаел отлично, че стиховете от песента му са попаднали в „Ада“, защото още през 70-те години книгата, тайно донесена от Америка, „циркулира“ сред московския ъндърграунд. И това е двойно по-ласкателно за него, защото смята Набоков за един от своите учители „в класа по проза“.
Дългосвиреща слава
Когато благодарение на чудесното изобретение на ХХ век – магнетофона, в СССР се появява жанрът „любителска песен“, Окуджава неочаквано се озовава сред неговите „бащи основатели“. Въпреки че той се смята преди всичко за поет, след това за прозаик (Окуджава започва да пише романа „Бъди здрав, учениче!“ в края на 50-те години), но със сигурност не за певец. Ала позицията му го задължава и той трябва да се изявява все по-често. Започват да му поръчват песни за филми, печатат поетичните му книги…
Разбира се, не всичко върви гладко и в началото на 60-те години все още неизвестният Окуджава понякога е подлаган на истински тормоз. Веднъж го освиркват в московския Дом на киното. Но още на следващия „официален“ концерт в Ленинградския дворец на изкуствата публиката внезапно спира да го освирква, заслушва се и вечерта завършва с овации. Веднага във вестник „Смена“, а след това и в „Комсомолская правда“ се появяват опустошителни статии, но в СССР това е най-добрата реклама и билетите за следващите изпълнения на Окуджава вече са продадени. Тогава самата слава започва да го защитава, още повече че нищо „скандално“, колкото и да търсиш, не може да се намери в тези песни. По-скоро обратното, все пак те са за революцията, за комисарите…
Към средата на 60-те години, освен честите „квартирни концерти“, той има и редовни изяви в неголеми концертни зали и дори пътува в чужбина, където също пее и записва песни. През 1968 г. във Франция е издадена първата му дългосвиреща плоча „Le Soldat en Papier“, заради която е почти изключен от партията – все пак размразяването е приключило. Нещата са потулени със застъпничеството на приятели, с лично обаяние и изсулване. С течение на времето, за да не се повтори подобна история, решават да отговорят симетрично на капиталистическата пропаганда – през 1976 г. Окуджава издава (и то в огромен тираж) първата си дългосвиреща плоча в „Мелодия“, а през 1978 г. – втория. И цялата страна веднага започва да пее тези песни.
„Да се хванем за ръце, приятели“ става своеобразен химн, с който започват многохилядните фестивали на Клуба на любителската песен (на които самият Окуджава категорично не присъства). Тази внезапна популярност го смущава. Самият той не разбира напълно откъде идва тя и коя е неговата публика, така самозабравено поемаща всяка негова дума. Защо, като символ на някакъв таен орден, разлепят снимката му от обложката на първата плоча (където е с цигара, уморен и навъсен) в дневната си? Кои са те изобщо?
Глупотевина
Съществува едно важно понятие за руската история и църква – съборност. Духовно единство на хората както в църковния живот, така и в светската общност, в братство и любов. По принцип добра идея, а за Православната църква е една от основополагащите, но (още от времето на Хомяков, който обявява съборността за руска идеология) властите от всички епохи обичат да я експлоатират, дори когато се обявяват за атеистични. В това отношение и комунисти, и царе, и президенти в Русия са в пълно съгласие: един човек без братския колектив е нищо. А колективът, дори и най-братският, е, разбира се, невъзможен без ръководство. Така че без държавата – наникъде. А човекът, който не иска да се подчинява на държавата, върви по този начин срещу братята си.
Всички хора, които изпадат от тази „картинка“, т.е. живеещите „сами по себе си“, будят дълбоко подозрение. А основните подозрения през целия ХХ век падат върху интелигенцията.
Въобще „интелигенция“ е прокълната дума. Какви ли не нюанси са ѝ придавали през последните сто години! И възхитителни, и високопарни, и презрителни. Мнозина виждат в нея нещо чуждо, неруско. А всъщност думата е чисто руска и е измислена около 1860 г. от писателя Пьотър Боборикин. Той като цяло обича да измисля нови, забавни думи, например салатата „Глупотевина“, която си поръчва героят в един от романите му: в купата се слага нещо годно за консумация и вкусно – различни зеленчуци, риба и червен хайвер, след което се разбърква добре. По същество терминът „интелигенция“ е толкова всеобхватен, колкото и „глупотевина“, всеки в Русия вижда нещо свое, нещо специално в него. И се стреми да го изведе.
Разбира се, при Боборикин „интелигенцията“ не е класово понятие. Съсловията са съвсем различни: аристокрация, простолюдие, работници, духовенство… Ленин обявява интелигенцията за класа, която се опитва да елиминира всички останали класи в Русия освен работниците. Както е известно, той също не изпитва топли чувства към интелигенцията, тъй като не всички подкрепят любимата му революция („те не са мозъкът на нацията, а лайна!“), и затова завещава на потомците си създаването на един вид хомункулус, „съветска интелигенция“. Потомците дълго се опитват – арести, разстрели, нови арести. Но въпреки това накрая пак се получава глупотевина.
Трудно е да се обединят мислещите хора в някаква митична класа. Всички те са различни, мислят различно и никога не се съгласяват. Ето защо съветската класификация „интелигент – неинтелигент“ използва вторични видови характеристики. Очила, диплома за висше образование, навикът да се мият ръцете преди хранене. Но и един стругар може да има всичко това, а сред интелигенцията понякога се срещат нечистоплотни самоуки хора с отлично зрение. Как да ги различим?
И изведнъж през 70-те години се появява един-единствен, универсален и ефективен маркер. Интелигенция са тези, които слушат и пеят песните на Окуджава. Защото тази интелигенция изведнъж открива своята собствена „съборност“. Не държавна, а неправилна. Те, интелигентите, може би не разбират напълно текстовете на тези песни, макар че ги запомнят наизуст мигновено, като важна парола. Но те буквално вдишват интонацията им, тяхната мъдра тъга и така нататък, както се казва, по списък (лесно можете да потърсите в Google какво обикновено се пише за песните на Окуджава). Освен това имате три акорда и прости вокали – тези песни са лесни за пеене, пеят се сами, дори ако изпълнителят едва знае как да докосва струните. Подобно на Цой по-късно, тях можеш да свириш във всяка държава, на разстроена китара или дори без такава. Достатъчно е да има кой да запее с теб.
Вознесенски казва: „У нас се появи феноменален поет. Обикновени стихове, обикновена музика, посредствено изпълнение, никакъв глас, а всичко заедно – брилянтно!“
Всъщност Вознесенски (за разлика от Набоков) вероятно не е чел особено внимателно стихотворенията на Окуджава, изпълнени с най-фини алюзии и преплитащи се значения. А и почти никой не ги е чел внимателно и не се е замислял. Малко хора например са се замисляли, че песента „Елхичке моя, елхичке…“ („Сбогуване с новогодишната елха“), красива балада за някаква гаснеща любов, всъщност е написана веднага след смъртта на Анна Ахматова, която Окуджава боготвори, и е посветена на сбогуването със Сребърния век на руската поезия. Много от най-добрите песни на Окуджава имат такова „второ дъно“.
Но такъв е законът на възприятието: на пръв поглед винаги са ясни само повърхностните значения и интонацията, а те „работят“ само когато в произведението има дълбочина, незабележима за читателя и слушателя. Затова песните на Окуджава „работеха“. Те бяха поразително различни от всичко официално и „разрешено“. В тях имаше нещо неуловимо несъветско, защото загатваха, че човешкият живот е по-важен от победите, идеите и големите цели. И е все едно кой управлява държавата. „Дай на този, който е жаден за власт, да властва до насита“, пееше Окуджава, а съветската власт изчезваше на концертите му сякаш от само себе си. Въпреки че, разбира се, не за това пееше той. И все пак това бяха песни за горчивата свобода, която „като майчините сълзи е винаги с теб“. Който има уши да слуша, нека слуша.
Сбогом на дилетантите
Човек, бягащ (изплъзващ се) от властта, живеещ „покрай“ нея, нежелаещ да умре за нея – това е главният герой както в песните, така и в романите на Окуджава. Първият му роман „Бъди здрав, учениче!“, почти биографична книга за войната, е публикуван през 1961 г. и около него веднага избухва скандал. Критиците се надпреварват да докажат, че за „голямата“ война не може да се пише „по такъв начин“, че героят да проявява малодушие, слабост, да се вкопчва в живота. Междувременно това е един от първите съветски романи, в които войната е показана „такава, каквато е“ – безсмислено клане, месомелачка, в която човешкият живот не струва и стотинка.
Този живот в романите на Окуджава винаги е противопоставен на държавния молох – както например в „Пътешествието на дилетантите“, където княз Мятлев и неговата любима бягат от преследването, на което ги подлага Николай I. Държавата умъртвява всичко, до което се докосне, а свободата съществува само там, където не може да достигне тя. Героите на Окуджава не се вписват в механизма на държавата, те съществуват не в историята на страната, а в някакво красиво „тук и сега“, в собствения си живот, което е много по-важно от бъдещите учебници по история. „Дилетанти“, както ги нарича Окуджава, внушавайки откъснатостта им от „правилния“ и йерархичен държавен живот, в чиито зъбни колела тези хора не искат де си преварнат. Много критици подозират, че под думата „дилетанти“ Окуджава има предвид интелигенцията. Но това, разбира се, е твърде груб паралел за такъв фин стилист като него.
И романите на Окуджава, както и песните му, въпреки външната си простота (и дори на места почти литературна неловкост, когато сякаш от сюжета стърчат бели нишки), са построени по много необичаен начин. Ярослав Домбровски казва следното за тази необичайност: „Когато четеш Окуджава, усещаш фантасмагорията на николаевската епоха, на никоя друга. Стилизацията се постига не чрез външни форми, а чрез мислене, чувство, онзи вътрешен монолог, който би водил човек“.
Именно прозата на Окуджава, а не песните му, предизвиква през 70-те години на миналия век поток от яростни критики от страна на Станислав Куняев (написал обидната статия „Инерцията на акомпанимента“) и други „почвеници“, привърженици на „руската национална идея“, които мразят интелигенцията и всичко, свързано с нея. Според тях „хора като Окуджава нямат право да се докосват до руската история“. Тази омраза не отслабва през годините, тя се разпространява върху всичко, в което Окуджава е замесен по един или друг начин, върху феновете му, върху песните му и дори върху филмите, в които те звучат. Изглежда, позицията на Окуджава, изразена в прозата му, а не в стихове, от които нищо не можеш да искаш, се превръща в истинска мъка за тях. Но дори и в поезията си той най-накрая я изяснява, и я изяснява с максимална яснота:
Власть – администрация, а не божество.
Мы же все воспитывались в поклоненьи власти.
В этом был наш стимул, в этом было счастье…
вот мы и холопствуем все до одного.
Рабствуем, усердствуем, спины гнем в дугу –
страстотерпцы, праведники, воры, прохиндеи,
западники, почвенники, добрые, злодеи,
бездари, талантливые… Больше не могу!
(Властта е администрация, а не божество.
Ала ние сме възпитани да се кланяме на властта.
В това беше нашият стимул, в това бе щастието…
Затова и раболепничим всички до един.
Робуваме усърдно, превиваме гърбове –
страстотерпци, праведници, крадци, мошеници,
западници, почвеници, добри и злодеи,
бездарни и талантливи… Не мога повече!)
А изглежда, тази власт не е направила нищо лошо на самия Окуджава. Него горе-долу го публикуват, неохотно го приемат в партията и в Съюза на писателите, снизходително го пускат да пътува в чужбина, позволяват му да си купи скромен кооперативен апартамент. И самият той не презира това, приема го за даденост: „Дай на всеки по малко и не забравяй за мен“. А когато настъпва перестройката, той слага внимателно партийния си билет в плик и го отнася в партийния комитет. Секретарката се подсмихва: „О, и вие си донесохте билета? Сега всички ги носят…“
Какво успя да преосмислиш, разстреляни мой татко,
когато слязох от сцената, объркан, но жив?
Сякаш слязох от сцената в среднощния московски уют,
където на старите арбатски момчета безплатно раздават съдбата…
Настъпва краят на ХХ век и остават съвсем немного съдби за раздаване. Слушателите и почитателите изчезват, разпръсват се, разтварят се в историята, както и самата дума „интелигенция“, която все пак не им подхожда съвсем. Трудно е да се обясни сега как изобщо е било възможно това – чувствота за единство между напълно различни, несвързани хора? На какво се основава тяхната „съборност“, с какъв вълшебен поетичен инструмент, уловил духа на епохата, е скрепена тя?
Мнозина от онези, които са все още живи, си спомнят това с ирония, а понякога дори с раздразнение. Мнозина сега признават, че не харесват Окуджава. Какво толкова, някакви сантиментални песнички. Нима те промениха нещо?
Няма вече как да слушаш плочите с тези песни. А иначе, освен на плочи и „на живо“, изглежда, въобще не можеш да си ги представиш. Това са просто добри стихотворения, останали във времето си като муха в кехлибар. Тези акорди и думи не се вписват в новите времена и онова алхимично чудо от 70-те, обединило хората тогава, не може да се повтори с тях.
Но какво значение има това за него?
Той си отиде. И ако някога решим да се хванем отново за ръце, ще трябва сами да изберем музиката и думите.
Превод от руски Александър Бакалов
Текстът е публикуван в Радио Свобода
