„Клането в Буча е позор за нашата родина. Фашизмът е смърт за нашата родина. Путин е фашист… Долу войната в Украйна, долу фашисткия режим на Путин, свобода за всички политически затворници и изобщо… свобода за всички.“

Защо не бива да ругаем Путин и Рибентроп

Приживе музикантът и писател Павел Кушнир, солист на Биробиджанската областна филхармония, има петима последователи в YouTube. Изключително скромна аудитория за човек, който според ФСБ „публично призовава към терористична дейност“ и „насилствено сваляне на конституционния ред в Руската федерация чрез революция“.

Въпреки това в края на май 2024 г. Кушнир е арестуван заради няколко видеоклипа в неговия канал „Чуждестранен агент Мълдър“, в които музикантът се появява пред камерата, облечен в черна роба, нарича Путин фашист, иска край на войната в Украйна и освобождаване на политическите затворници.

„Животът е само това, което вече никога няма да съществува при фашизма“, казва Кушнир във видеото. „Свободата, творчеството, любовта, искреността, истината, трагичната красота на човешкото лице, проклятието във военна униформа и нейното съдържание, Кърт Кобейн, Янка Дягилева, общуването в любов, общуването в свобода, духът е свобода, Иисус Христос е Божият Син… Клането в Буча е позор за нашата родина. Фашизмът е смърт за нашата родина. Путин е фашист, а народите на нашата страна жертваха милиони скъпоценни животи, за да няма никога вече фашизъм и ние няма да го приемем, няма да се поклоним на звяра, долу войната в Украйна, долу фашисткия режим на Путин, свобода за всички политически затворници, свобода за всички затворници и изобщо… Свобода за всички.“

Като се има предвид броят на абонатите му, това е монолог в затворено пространство. По-точно, четири монолога – толкова клипове е успял да публикува, преди въоръжени и маскирани мъже да нахлуят в дома му.

Биробиджан е тихо градче и появата на „чуждестранния агент Мълдър“ е подарък за местната ФСБ, която получава възможност да отчете ареста на „терорист“. Но силите за сигурност нямат време да скалъпят голямо дело. Два месеца след ареста Павел Кушнир умира в предварителния арест. Той е на 39 години. Тези, които идват да се сбогуват с него, забелязват следи от побой по лицето на покойния музикант.

Осемдесет и две години по-рано друг мъж умира в лагер в Архангелска област. Роденият в Украйна художник Николай Фурсей е унищожен от държавата, защото в личен разговор е нарекъл пакта „Молотов-Рибентроп“ „сговор с фашистите“. През 1941 г. Третият райх вече контролира по-голямата част от Европа, от Франция до Гърция, но съветските вестници продължават да публикуват речите на Хитлер и да го наричат ​​„приятел на СССР“. Всяка критика на нацисткия режим се счита за „антисъветска агитация“ (чл. 58).

Делото на Николай Фурсей пристига в Архангелския градски съд на 23 юни 1941 г., ден след нахлуването на „приятеля Хитлер“ в Съветския съюз. Но това не спира съдията да осъди художника на десет години затвор. Абсурдът не свършва дотук. Вече в лагера срещу Фурсей започва дело за „фашистка пропаганда чрез възхваляване на немската култура“ и той е екзекутиран през 1942 г.

Обстоятелствата около гибелта на Николай Фурсей при Сталин и на Павел Кушнир при Путин са абсурдни дори по човекоядските стандарти на самите тези режими. Но това не е единственото общо в биографиите на тези творци.

Вътре в Утопия

Николай Фурсей е роден през 1897 г. в Кръстовъздвиженското трудово братство. Така се е наричала религиозната комуна, основана от помешчика и дипломат Николай Неплюев.

Неплюев се пенсионира след дипломатическа служба в началото на 80-те години на XIX век, приема десет селски деца от най-бедните семейства в Черниговска област и открива училище в имението си „Воздвиженское“. Идеята му хрумва насън, докато все още е служител на руското консулство в Мюнхен. Присънило му се, че е заобиколен от селски деца, които трябва да направи щастливи. За разлика от мечтите на други помешчици, неговата се сбъдва. Така се ражда Кръстовъздвиженското братство, което съществува над 30 години и е смазано от съветския режим, който има свои собствени представи за народното щастие.

Андрей Фурсей, бащата на Николай, е от първия випуск на Въздвиженското училище. С течение на времето той става един от лидерите на общността и председателства нейния стопански съвет. Преди това тази длъжност се е наричала „управител на имението“. През 1901 г. Николай Неплюев дарява по-голямата част от земята си на Братството.

Въздвиженск има собствена библиотека (около 6000 книги), драматичен театър, симфоничен оркестър, балетно и фотографско студио. В икономически план общината е процъфтяващ агропромишлен клъстър с електроцентрала, дъскорезница, спиртоварна, тухлен завод, машиностроителна фабрика и животновъдна ферма. Селяните от Въздвиженск използват телефон още в началото на ХХ век, дълго преди повечето граждани на империята.

Така се случва, че Николай Фурсей се ражда в утопия, където братската любов се проповядва всеки ден, а щастието се смята за естествена цел на човешкия живот. Братството отглежда децата, използвайки педагогическия метод на Неплюев, препоръчан от самия Лев Толстой. Физическият труд в комуната се съчетава със занимания по изкуство и религиозна практика. През 1917 г. общността се състои от над хиляда „братя“, притежаващи колективно 16 000 десетини земя (приблизително 180 км²).

Системата, замислена за общото благо, според плана на нейния създател е трябвало да стане модел за цяла Русия и да я спаси от революционния нихилизъм…

Павел Кушнир е роден в Тамбов в семейство на музиканти: учителката Ирина Левина и пианиста Михаил Кушнир, автор на оригинална система за музикално образование. Кушнир-старши вярвал, че музиката може да формира мисленето и да развива творческите способности на човека. В края на 60-те години на миналия век той тества методологията си в музикални училища, а през 1986 г. публикува нейно описание в сборник на Гнесинския институт. По-късно Михаил Кушнир разработва компютърни образователни програми, базирани на неговия авторски метод.

Отделна област в работата му е посветена на развитието на абсолютен слух. По спомените на пианистката и приятелка от детството му Олга Шкригунова, Павел е  „продукт“ на системата на баща си. Още от ранно детство музиката се превръща в хранителна среда за него, насърчаваща интелектуалните му способности и човешките му качества. От двегодишна възраст той живее и учи в своеобразна домашна лаборатория.

На седемнадесет години, като студент в Тамбовското музикално училище, Павел изпълнява целия цикъл от двадесет и четири прелюдии и фуги на Шостакович – изпълнение, на което не всеки зрял пианист би се решил. Олга Шкригунова си спомня, че Павел винаги е „живял, говорил и действал различно от нормата“, „никога не е правил компромиси“ и „всичко трябваше да доведе до докрай“ – максимализъм, който тя илюстрира именно с този негов младежки концерт.

Подобно на Николай Фурсей, Павел Кушнир израства в педагогическа утопия, създадена от баща му. А всяка утопия, въпреки всичките си забележителни страни, има един недостатък – не може да издържи сблъсъка със суровата реалност.

Соловецки изрезки

След като завършва Въздвиженското училище, Николай Фурсей постъпва в промишления отдел на Киевския търговски институт и учи там три години, докато през 1919 г. в града не влизат войските на Деникин, които мобилизират студентите в Бялата армия. С остатъците от тази армия Николай е принуден да се евакуира в Египет само година по-късно. Той не остава дълго там, разболява се от тиф във войнишки лагер близо до Кайро и скоро решава да се завърне в Съветска Русия. Предвид бойния си опит (по това време невинаги е било ясно на чия страна си), Николай е зачислен в Работническо-селската червена армия (РККА), където служи около година, преди да се установи в Москва.

Скоро започва епохата на Новата икономическа политика (НЕП), която мнозина възприемат като завръщане към нормалния живот. Николай Фурсей работи като илюстратор за художествени списания в Москва и Ленинград. Освен талант за традиционно рисуване, от детството си той развива уникална способност мигновено, без предварителни скици с молив, да изрязва хартиени силуети с всякаква сложност, дори многофигурни композиции. Неговите изрезки са много търсени в списанията.

Но Фурсей и семейството му не могат да водят нормален живот. Съобщения от родните места сочат, че „органите“ са се насочили към Въздвиженското братство. За да запазят комуната, „братята“ правят компромиси с новите власти. Роднините на Неплюев, починал през 1908 г., са отстранени от управителния съвет, а самото Братство е обявено за народно-социалистическо сдружение, едва ли не за „православен колхоз“. Особено се подчертава, че членовете на комуната са се придържали към принципа на колективната собственост много преди Октомврийската революция.

Само че това не помага. На 12 септември 1924 г. група от осем въоръжени чекисти внезапно нахлува във Въздвиженск. След обиск Андрей Фурсей, главният управител на обширното Ямполско имение, е арестуван.

Следва съветски съд – с обичайната му наглост и безразличие към законността. Фурсей-старши не е осъден единствено защото е вече много тежко болен и не може да участва в процеса. Той е изпратен да умре у дома. Издъхва на 1 март 1926 г.

През 1927 г. властите стигат до Фурсей-младши. Той е арестуван като бивш офицер от Бялата армия и е изпратен за три години в Соловецкия лагер със специално предназначение (СЛОН), където… кипи културен живот.

По това време ГПУ е арестувало толкова много представители на творческата и научната интелигенция, че списание „Соловецки острови“, издавано от Управлението на Соловецките лагери, се превръща в едно от най-съдържателните и дебели списания в СССР.

Редакционният екип е пълен с талантливи хора. Николай Фурсей става художествен редактор на списанието, а в априлския брой от 1930 г. в съдържанието е отбелязан отделен ред: „Силуети с ножица от Н. Фурсей“.

През 2014 г. малкото рускоезично издателство ZA-ZA Verlag в Дюселдорф издава книга на никому неизвестния тогава руски пианист Кушнир, озаглавена „Руски изрезки“. Книгата се състои от шест части: дневникови записки, първата част на „Фауст“, преразказана от Маргарита, колаж от четиринадесет романа за Великата отечествена война и материал, свързан с дневника на Ане Франк. Творческия метод cut-up – при който фрагменти от текста се смесват и се сглобяват наново в различна последователност – Кушнир заимства от американския писател Уилям Бъроуз. „Бъроуз прилича на Моцарт по дълбочината на своите втористепенни мисли“, пише Кушнир. По собствените му думи той е „писал и ентусиазирано е изрязвал“ книгата в продължение на седем години. В един от фрагментите е описано пътуване до Германия – на турне:

„Гледам през прозореца – облаците се разсеяха и земята се вижда от ужасяваща височина… Много криви пътища и празнота между тях… Най-вероятно това все още е Русия… всичко е разбито на коси бледи кръпки… град, разположен в полето, напомнящ стърчащи, слепени елхови иглички… колония от плесен върху пита хляб… небето е със странен оттенък – едновременно дълбоко, тъмно – и непоносимо сияйно… Във влака за Берлин. Чета „В първия кръг“ на Солженицин. Една котка – котенце – проявява жив интерес и се преструва, че чете книгата.“ Павел Кушнир, „Руски изрезки“

Фурсей изрязва силуети от хартия. Редколегията на списание „Соловецки острови“ кълца класиката на парчета, превеждайки класическата литература на лагерен език. Осемдесет години по-късно Кушнир вече буквално изрязва фрагменти от книги и сглобява от тях свой собствен текст.

Покана за екзекуция

След освобождаването си от СЛОН Николай Фурсей се установява в Архангелск. Не след дълго, в транзитен лагер в Кем, той среща бъдещата си съпруга Вера Герман, също изселничка. В Архангелск им се раждат две деца: дъщерята Марианна и синът Георгий.

По професия икономист, Фурсей работи в Северния геологопроучвателен тръст, а вечер свири на виолончело в оркестъра на Архангелския театър.

Така протича един спокоен и незабележим период от живота му, който лесно може да се приеме за благополучен: за да се препитава, Николай работи за тръста, вечер свири с оркестъра за удоволствие и продължава да рисува и да участва в изложби вече като признат художник график. През 1936 г. неговите силуети получават специална награда за оригиналност.

Той илюстрира книги на архангелското издателство: сто тридесет и осем рисунки за сборник с фолклор на народа коми, петдесет и осем – за „Ненецки приказки“, оформя „Песни от Лешуконя“ – сборник с местно, поморско песенно творчество.

Нося своите песни, мисли и чувства –
На любимия Сталин – слънцето на изкуството!

Като човек, роден в истинска утопия и притежаващ добър вкус, Николай Фурсей усеща остро фалша на всичко съветско. През 1939 г. той става председател на Архангелското дружество „Художник“ и от тази позиция критикува халтурата и кича, които местните художествени ателиета представят като „народно изкуство“.

„Трудно е да се повярва, че подобна институция съществува в нашата страна. Тя излага предмети, произведени по време на съветската епоха, но само вижте щампованите шарки върху тъканите – това е пародия на руското изкуство. В най-добрия случай това е евтин тапет, чието място е в най-неприличните заведения. Няма нищо общо с истинското руско народно изкуство“, казва Фурсей в един от докладите си.

Вероятно неговите колегите не са му простили тази рязкост.

„На 8 февруари 1941 г., след донос на един от известните архангелски писатели, баща ми беше арестуван отново“, пише Георгий Фурсей. Архангелският окръжен съд го осъди на десет години трудов лагер „за антисъветски изявления относно съюза на СССР с нацистка Германия и за лъжливи измислици за тежкото състояние на съветската култура. Изпратиха го да сече дърва в Концегорското отделение на КУЛОЙЛАГ в Архангелска област. През юли 1942 г. обаче Военният трибунал на войските на НКВД промени мярката му за неотклонение и го осъди на разстрел. В обвинителния акт се посочва, че Николай Фурсей „възхвалявал вражеската култура и наричал немските композитори Бах, Бетовен и Моцарт гении“. Присъдата е изпълнена на 12 септември 1942 г.“ Георгий Фурсей, „Търсене на пътя“

Животът на Павел Кушнир в Биробиджан първоначално е благополучен. Той дори е поканен в предаване на местната телевизия, за да беседва за музика. Павел говори вдъхновено и несвързано, в духа на своите „Руски изрезки“. Споменава нещо за „синия пламък на спирта, горящ по клавишите на пианото в пет сутринта в общежитието на консерваторията, където двама бездомници го слушат как изпълнява Бах“. „Приятно е да се общува с културен човек!“, възкликва фалшиво водещият на предаването.

Кушнир работи във филхармонията, изнася лекции по история на музиката пред колеги, а от септември до декември 2022 г. – малко след обявяването на мобилизацията – започва да пише дневник, който е публикуван след смъртта му под заглавието „Биробиджански дневник“.

„молитвени четения в памет на жертвите на съветските репресии. Някъде, казват, те протичали с ченгета, с арести, като истински протест (при липса на такива…), но в Биробиджан – шестима души, включително аз; останалите пет – момиче; свещеник пред малка катедра с микрофон; отзад – три свещички на земята, икона с лицето на Христос; бяло платно; още малко по-нататък – две тонколонки; залязващото слънце; просторът. Попът чете не точно напевно, понякога се отклонява от светския тон и минава на попски; моли милост за тези, които са доносничили, клеветили, милост за тези, които са измъчвали, за тези, които са разстрелвали, помилуй палачите и после можеше да излезеш пред микрофона да кажеш нещо от себе си и излезе едно момиче със забрадка и с очила, след всеки две думи правеше дълга пауза, мисля – заради автоцензура, затова и ченгета не са нужни; хората са прокудени от страната, а от останалите в Русия е изцедено желанието да палят със слово сърцата…“. Павел Кушнир, „Биробиджански дневник“

Павел Кушнир не крие политическите си възгледи, но колегите му, както се казва, „не се интересуват от политика“, затова в делото няма донос – музикантът е разкрит от „ешниците“, които следят социалните мрежи: петима абонати на „Чуждестранния агент Мълдър“ се оказват достатъчна „улика“, за да бъде образувано дело за „публични призиви към тероризъм“. 

След ареста през май 2024 г. Кушнир започва гладна стачка още от първия ден в затвора. Той е правил това многократно, дори на свобода, като е гладувал по 20 и дори 100 дни, тихо протестирайки срещу войната в Украйна. Няколко дни преди смъртта си, в предварителния арест, той обявява суха гладна стачка. Но дали това е причината за смъртта му, остава неизвестно.

Умира в пълна изолация и за смъртта му се разбира единствено благодарение на негов съкилийник, който пише до правозащитната организация „Русия зад решетките“. Приятелите на Павел искат да се извърши независима съдебномедицинска експертиза. Майката на пианиста, Ирина Левина, обаче се противопоставя на това и нарежда тялото на сина ѝ да бъде кремирано.

За сбогуването с Павел в Биробиджан идват само шестима души, успели да преодолеят страха си. След кремацията прахът му е пренесен в Тамбов, родния град на Павел, където е и погребан.

На Николай Фурсей не е отредено дори такова сбогуване. Тялото му е хвърлено в разстрелна яма някъде в тундрата.

Превод от руски Александър Бакалов

Текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода