Канадският фингърстайл виртуоз и композитор пристига за първия си концерт в България на 15 октомври
Единственият китарист в света, двукратен лауреат на престижния Американски национален шампионат по фингърстайл китара (стил, при който се свири с пръсти), вече е в София, за да изнесе първия си солов концерт у нас. (Поканата е от Петър Делчев от „Исихия“, „Кайно Йесно Слонце“ и Ambient Folklore.) Музиката му е повече от оригинална смесица от фънк, джаз, фолк и класически мотиви, която той самият нарича Heavy Wood. Музикант с богата история, живял в почти всички краища на родната си Канада, наполовина шотландец, наполовина от народа микмак от коренното население, Дон Рос завършва и оркестрация, наскоро – дълги години след като вече е легенда на китарата. За неуморния човешки дух и любознателността в музиката и в живота разговаряме с него няколко часа преди концерта на 15 октомври.
Ще започна от китарата – с един много, много абстрактен въпрос. Покойният Джон Абъркромби веднъж ми каза: „Китарата е просто парче дърво (понякога електрифицирано, понякога не) – всичко зависи от това кой обаче свири на нея“. Каква е вашата гледна точка?
Има много истина в това със сигурност. Искам да кажа, че според мен това важи за всеки инструмент. Артефактът, самият предмет, може да бъде красив, може да е направен да звучи прекрасно, но всичко зависи от това кой свири на него и какво свири. А и много често от това колко хиляди часа се е упражнявал с него.
Разкажете ни накратко вашата история с този инструмент. Как и кога започна всичко?
Много е просто. По-голямата ми сестра отиде да учи в училище с пансион – религиозно, управлявано от монахини. Израснах в Монреал – по онова време много католически град, днес не е чак толкова. Монахините бяха получили доста пари по нечие завещание, за да купят нови инструменти за училищния оркестър. Сестра ми беше помолена да свири и на китара, и на кларинет в оркестъра. Видях кларинета и не се развълнувах особено, но след това с по-големия ми брат установихме, че тя е донесла вкъщи старата си китара, която ѝ разрешили да задържи, защото в училището вече имали нови китари. Беше много стар инструмент, марка Stella. Вероятно беше произведена през 40-те години на миналия век. Ние бяхме изключително развълнувани, че имаме китара у дома. Брат ми беше с шест години по-голям от мен, така че през следващите месеци се учеше от приятели, а аз бях практически негов ученик. Той ми даде първите уроци по китара, когато бях на около осем. Оттогава свиря всеки ден, почти без прекъсване. Иначе, винаги съм се интересувал от музика още от дете. Баща ми беше класически обучен певец и гайдар. Той е родом от Шотландия – имигрант в Канада – и свиреше на шотландска бойна гайда. А знам, че гайдата е традиционна и за България, това е наистина страхотно…. И така, у дома винаги звучеше музика, докато растях, и тя резонираше в мен изключително силно. Чувах музика и исках да я имитирам, исках да открия как да я изсвиря на пианото вкъщи или на китарата. В крайна сметка започнах да осъзнавам, че е възможно да се изсвирят всички различни партии в една песен едновременно… Открих, че на китарата – подобно на пианото например – мога да намеря начини да свиря басовата линия и мелодията, тоест повече от една линия едновременно. И когато разбрах, че мога да го правя много по-ефективно, свирейки с пръсти, възприех това, което в крайна сметка започна да се нарича фингърстайл китара.
Казвате, че израствайки във френскоезичната част на Канада, сте чувствали европейската музика много по-близка от северноамериканската. За шотландската конкретно е ясно, но разкажете повече за другата ви страна. Майка ви е по произход от коренното население, от народа микмак, нали?
Мисля, че стигнах до това по-късно. Майка ми е израснала в местна общност на коренното население тук, в Нова Скотия, на източното крайбрежие на Канада. И когато тя е растяла, през 30-те и 40-те години на миналия век, да бъдеш от коренното население в Канада е било истински недостатък, нали разбирате? Все още е имало силно расистко отношение към културата им. На коренните жители се е гледало като на много по-нисшестоящи – почти като на пещерни хора. Канадците от европейски произход гледали на тях много отвисоко. И майка ми беше наясно с всичко това. Тя беше много, много умна и предприемчива жена. И си помислила: „Явно трябва да се изнеса“. Така че в късните си тийнейджърски години се преместила в Монреал, който по онова време бил най-големият град в Канада (сега е вторият по големина след Торонто). Още тогава той бил много космополитен, там живеели хора от цял свят. Въпреки че тя имала по-тъмна кожа и черна коса, никой не се замислял чак толкова какъв е произходът ѝ. На никого не му пукало, в крайна сметка… Тъй като в Монреал имало много имигранти, хората явно си мислели: „О, тя сигурно е израелка или китайка“. Но тя толкова се страхувала да не се разбере, че е от коренното население, че го държала в тайна дори от баща ми през първите няколко години от брака им. Накрая, когато му казала, той реагирал: „Не ми пука! Страхотно е, чудесно, обичам те, ако ще да си лилава, всичко е наред“. Тя обаче толкова се пазеше да не стане обект на предразсъдъци поради расизма, с който била израснала, че искаше да даде на децата си градско, европейски тип образование. Всички ходихме на училище, справяхме се добре, отидохме в университет… Но аз през целия си живот знаех, че майка ми е от коренното население, и смятах, че това е наистина страхотно.
По какъв начин ви повлия тази смесица на култури?
Аз израснах във френскоезичен град и затова се чувствах много свързан с френската култура. Също така се чувствах много свързан с шотландската култура на баща ми. Но и с индианската култура на майка ми. Така че това беше много канадска смес – английско, френско, имигрантско, коренно население… През 80-те години майка ми успя да си върне законния статус на лице от коренното население. Беше го загубила, защото навремето, ако си жена от коренното население и се омъжиш за бял мъж, губиш статуса си и не получаваш правата и привилегиите да бъдеш човек от Първите нации. През 80-те години те премахнаха този сексизъм в закона, тя си върна статуса, а с нея и всичките ѝ деца. Така че аз станах официално регистриран човек от коренното население в Канада. И преди това бях наясно с това и се гордеех. Получаването на официално потвърждение от правителството ме накара да почувствам: „Да, това съм аз“. А що се отнася до влиянието (на произхода ми) върху моята музика, мисля, че то е било малко по-прикрито. Мисля, че се чува най-вече в някои от ритмите. Също така за известно време ме канеха да пиша музика специално за театрални пиеси и радиодрами на коренното население. И понякога, ако тези пиеси бяха добри, превръщах парчетата от тях в по-дълги композиции и ги включвах в албумите си. И някои от тези влияния от индианската музика на Северна Америка могат да се чуят в тези пиеси. Но прецених, че не искам постоянно да се тупам в гърдите: „Аз съм от коренното население, аз съм индианец“. Има някои артисти, които правят голяма драма от това, и други, които го държат малко по-обрано – „Просто съм себе си, свиря музика“. Да, от коренното население съм, но от големия град. Израснал съм в Монреал и Торонто. Сега живея в малък град, много близо до мястото, откъдето са моите хора – само на няколко мили от моя роден резерват. Гордея се, макар че не съм правил гигантски въпрос от това в музиката си.
Четейки различни биографични справки за вас, осъзнах, че сте живели в наистина различни части на Канада – от Монреал до Халифакс и от Торонто до острова Принц Едуард, а Канада не е малка страна…
Гигантска страна е. Всъщност не е чак толкова необичайно за канадците да живеят в различни части. Много мои приятели са се местили доста из цялата страна. Понякога просто си казваш: „Е, за тази глава от живота си искам да бъда на това място“. Регионите също са много различни един от друг и толкова интересни. Да, израснах във Френска Канада, в Квебек. Но след това прекарах голяма част от ранната и средната си зряла възраст, създаването на семейство и всичко останало в Онтарио – в центъра на страната, където живеят много от хората и където се генерират много от парите в Канада. А през последните 15 години живея предимно на Източното крайбрежие. Сега съм в Нова Скотия, но с бившата ми съпруга живеехме на остров Принц Едуард. Обичам Източното крайбрежие и заради историята на майка ми тази част на Канада ми е много близка. Тук се чувствам у дома си, чудесно е… Но също така се чувствам у дома си и в Квебек, и в Онтарио, където също съм живял. Наистина е много голяма страната. Ще имам турне през следващите няколко месеца – навъртам много километри в самолети и коли, само за да може музиката ми да бъде чута от хората на живо.
Забелязвам, че все по-често сте и в Европа.
Прекарвам много време в Европа. Моята партньорка в турнетата е Джули Малиа – страхотна германска китаристка. И преди около три години взехме решение да започнем да си сътрудничим повече. Все още изнасяме и солови концерти, но двамата направихме заедно повечето си концерти през последните две години и половина. Ние сме много близки приятели, разбираме се чудесно и прекарваме много съществена част от годината заедно – или в Канада, или в Германия. Тя живее в Дрезден и в момента е при мен в Канада. (Интервюто е направено преди няколко дни, б.а.) След това аз идвам самостоятелно в София, а тя прави солови концерти, после се срещаме отново и завършваме турнето. И после се връщаме в Канада в края на ноември, а тя отива на турне в Индия. Лудост е! Беше наистина луда тази последна година. Но авиокомпаниите ни обичат – вземат ни всичките пари!
Също и заради чупливия ви багаж.
Да, опитваме се да бъдем възможно най-внимателни.
Завършвате магистърска степен по оркестрация по време на пандемията, след толкова години свирене на китара – къде виждате себе си след 25 години? Знаем, че човешкото любопитство и желанието да научиш нови неща са безкрайни – примерът с Борхес, който на преклонна възраст започва да учи исландски, е достатъчно показателен…
Да, разбира се! Имам чувството, че винаги се уча. Взех си дипломата по оркестрация и се дипломирах, когато бях на 60. И веднага след това се научих да правя аудиомикс за изживяване със заобикалящ звук (immersive audio mixing). Имам Dolby Atmos студио. И всеки ден, в който го правя, е като ново предизвикателство. Има нови неща за учене, нови проблеми, с които се сблъскваш. Обичам да се уча! Така че няма да спра никога. Започнах да се уча да свиря на виолончело, защото съм луд и обичам да се измъчвам! Животът ми е толкова натоварен, че често си мисля: „Как, по дяволите, изобщо мога да намеря време за уроци по виолончело?“. Но намираш време и нещата се получават. Обичам виолончелото! Харесва ми идеята някой ден да добавям свои собствени струнни партии към аранжиментите си. Когато усвоя някакви умения с лъка, което още ми е трудно
Или пък да пробвате с пръсти (fingerstyle cello), хаха…
Точно така! Джули също ходи на уроци по виолончело. Нейната техника с лъка е много по-добра, но моята интонация с лявата ръка е по-добра. Така че двамата заедно правим един добър виолончелист!
Първият концерт на Дон Рос в България е тази вечер, 15 октомври 2026 г., четвъртък, от 20 часа в Клуб „Паве“ под Столичната библиотека (вход откъм „Уилям Гладстон“ 68). Билети все още има в EpayGo и на касите на EasyPay.
