История на учебниците по история в България след 1989 г.
Не знам дали името, което ще спомена, е първоизточникът на тази „игра на думи“, но аз за първи път я чух от устата на гл. ас. Георги Георгиев по време на държавната ни практика в училище през пролетта на 1990 г. С тъжна усмивка той обясни, че така наричали учителите по история в този момент.
Спомням си колко ме разтърси точността на това определение. Веднага се сетих за разказа на собствената ми учителка по история – дъщеря на царски офицер. Тя ни разправяше как в един момент преподавала, че заедно с „братския китайски народ комунистите по света вече били над милиард“, а на следващата година Китай просто изчезнал от учебното съдържание. Още по-плашеща беше мисълта, че десетилетия наред хиляди мои колеги са преподавали на поколения ученици (включително и на мен) една предварително обработена, идеологически филтрирана версия на миналото според доктрината на управляващата партия.
Но да се върнем към темата. 10 ноември 1989 г. не доведе до промяна в управляващата партия. На никой от наследниците на установената с помощта на Червената армия власт след деветосептемврийския преврат не му и хрумна да издаде документ, подобен на Окръжно №413 за учебната 1944–1945 г., как трябва да бъдат „прочистени“ учебниците по всички предмети. Затова и естествено реформата в образованието след 10 ноември 1989 г. беше отложена с две години и половина. Докато по улиците и площадите хората заявяваха стремежа си да живеят в демократична държава, в свят без разделителни стени, в обръщение си останаха старите учебници – по един за всеки клас, написани от избрани от комунистическата власт авторски колективи и издадени от тогавашното държавно издателство. Спомням си на учебника за шести клас с жълто-оранжева корица по средата се мъдреше снимка от манифестация, в центъра на която изпъкваше портрета на Георги Димитров.
Промените не чакат
Но всичко около нас се променяше много по-бързо от решенията на управляващите. Самото училище вече живееше в друго време. Учениците замениха „другарко“ с „госпожо“ много по-бързо, отколкото учителите – старото си обръщение към директора. А при нас, преподавателите по история, сякаш изведнъж отпадна автоцензурата. Разказвахме онова, което току-що бяхме прочели, чули и обсъждали. Моите ученици учеха от тетрадките си и от това, което им диктувах в час, често взето от университетските ми лекции.
И именно при първото управление на демократичните сили в България – правителството на Филип Димитров направи най-категоричната стъпка за скъсване с идеологизацията на историческото образование. На 2 април 1992 г., по време на пролетната ваканция, излезе заповед на министъра на народната просвета проф. Николай Василев, с която действащите учебници по история бяха извадени от употреба.
Решението очевидно е било взето в изключително тесен кръг, защото дори експерти в Министерството на образованието не подозираха какво предстои. Само за няколко седмици беше подготвена т.нар. „Препоръчителна тематика с библиография“, която беше изпратена в училищата. Някои от тогавашните изявени методици и историци снизходително определяха нейните автори като „току-що завършили специалисти по история от Софийския университет“. За мен те бяха мои колеги и приятели, част от поколението, на което се падна да започне промяната.
Макар „Препоръчителната тематика“ да се побираше в една печатна кола (11–12 страници), в която по класове бяха включени теми по съответното учебно съдържание и препоръчителна литература към тях, тя преобърна света на историческото ни образование. Не само че освободи учебното съдържание от задължителната марксистко-ленинска схема, но постави началото на по-широк европейски, цивилизационен и социално-културен модел на преподаване. Същевременно тя прехвърли огромна отговорност върху нас, учителите, които страдахме от недостиг на достатъчно готови ресурси. Вече не бяхме „манипулираните манипулатори“. Четяхме, мъкнехме книги в училище, сравнявахме интерпретации, спорехме, задавахме въпроси. И често търсехме отговорите заедно с учениците си.
„Учебници за учителите“
В създалия се вакуум откъм учебници Министерството на образованието излезе с предложение на основата на „Препоръчителната тематика“ да се разработят т.нар Записки. Авторски колективи на различни издателства се включиха в разработването на такива за всеки клас („Записки по история на България“, „Записки по съвременна история“, „Записки по история на Новото време“ и т.н.). Те бяха отпечатани и предоставени на всички ученици в страната. На вид приличаха на малки книжки – 100–150 страници текст, без методически апарат, дори без изображения. Аз ги наричах „учебници за учителите“, и ролята им беше именно такава. Те въвеждаха нови факти, нови теми и нови интерпретации и помагаха на учителите да се дистанцират от идеологическите стереотипи. За първи път историята, която преподавахме, беше изчистена от терминологията на комунистическата пропаганда и вече не се свеждаше до класова борба, въстания, революции и велики вождове.
Промяната получи и европейски контекст. На 19–22 октомври 1994 г. в София се проведе Симпозиумът на Съвета на Европа „История, демократични ценности и толерантност в Европа: опитът на страните в демократичен преход“. Неговото значение се състоеше не толкова в създаването на нова концепция, колкото в превръщането на вече започналата промяна в ясна методическа рамка. В центъра застана въпросът не само какво трябва да знае ученикът за миналото, а как трябва да се научи да мисли за него. Историческа достоверност, критическо мислене, работа с различни източници, многоперспективност, преодоляване на стереотипите, толерантност, права на човека и гражданска отговорност – тези идеи постепенно навлязоха и в българските учебни програми. Това превърна учителя в ключова фигура на демократичното историческо образование, от когото се очакваше да работи професионално с различни интерпретации и чувствителни теми.
От единствения към алтернативния учебник
На основата на утвърдените през 1994–1995 г. учебни програми по история, в които присъстваха и вече изложените идеи от Симпозиума на Съвета на Европа, и на новите правила за избор на учебници, се появиха и първите алтернативни учебници по история в Република България. Комисии в Министерството на образованието одобряваха представените от различни издателства учебници, а свободният избор на учителите определяше в какъв тираж да се отпечатват и разпространяват.
Алтернативният учебник означаваше не само конкуренция между издателства. Означаваше различни авторски екипи, различна структура на историческия разказ, различен подбор на източници и изображения, различен методически апарат. Разбира се, всички учебници трябваше да изпълняват утвърдената учебна програма. Но една и съща програма може да бъде реализирана по разнообразни начини. Тъкмо това е същността на професионалния избор. А за мен правото на избор е върховният признак на демокрацията – и на това уча десетилетия наред собствените си ученици.
Между 1994 и 2025 г. учебните програми по история в България преминаха през три цялостни цикъла на обновяване – в средата на 90-те години, в началото на XXI век и след приемането на Закона за предучилищното и училищното образование през 2015 г. По моя преценка в нито един момент те не отстъпиха от въведения преди 30 години модел в преподаването: историята да се разглежда не просто като политически разказ за държави, владетели и войни, а в по-широк цивилизационен, социален и културен контекст. Тази линия остава видима и в днешното наименование на учебния предмет „История и цивилизации“, както и в структурата и съдържанието на действащите учебни програми.
Алтернативността също остана част от модела, макар и с известни ограничения.
По време на управлението на НДСВ, с промяна в Закона за народната просвета (1991), от учебната 2003/2004 г. беше въведен като задължителен моделът „до три учебника“ по предмет. Интересното в случая е, че числото три не произтича от някакво научно изследване, което доказва, че именно три е оптималният брой в една образователна система, а се появява като политически и управленски компромис. Управляващите го представиха, от една страна, като алтернативност и избор на учителя, а от друга – като временна мярка, докато бъдат въведени по-ясни правила и ред в действащата пазарна среда.
Ограничението в броя на алтернативните учебници беше премахнато с приемането на Закона за предучилищно и училищно образование през 2015 г.
Ще ни върнат ли към тоталитаризма?!
Така стигаме до днес, когато министър-председателят Румен Радев по време на откриването на новата учебна година заяви, че новият образователен модел трябва да разчита на един учебник по български език и литература, по история и по география. Посочените предмети не са случайно избрани. Десетилетия наред комунистическото управление ги определяше като идеологическите дисциплини. Те са свързани непосредствено с езика, историческата памет, националното самосъзнание и представата за страната и света – тоест точно с областите, в които начинът на поднасяне на информацията е особено чувствителен.
Няколко седмици по-късно председателят на парламентарната Комисия по образованието и науката Димитър Здравков заяви: „Необходимо е единно учебно съдържание, представено по унифициран начин“.
В тези думи според мен се проявява фундаменталният проблем, заложен в подготвяните промени.
Има съществена разлика между държавни образователни стандарти и унифицирано представяне на знанието. Държавата трябва да определя какво трябва да знаят и могат учениците. Тя трябва да гарантира научната достоверност и качеството на учебниците. Но от това не следва, че всички ученици трябва да получават един и същ авторски разказ, един и същ подбор на източници и една и съща интерпретационна рамка. Особено по история.
Историята на ХХ век достатъчно ясно показва, че унифицирането на образованието, ограничаването на допустимите интерпретации и подчиняването на училището на един официален разказ са сред инструментите на тоталитарната държава.
Преди повече от три десетилетия се опитахме да престанем да бъдем „манипулираните манипулатори“. Не защото заменихме една окончателна истина с друга, а защото започнахме да разбираме, че задачата на учителя по история не е да препредава единствено допустимия разказ.
Задачата на учителя е да учи младите хора да знаят, да питат, да проверяват, да сравняват, да аргументират. Задачата на учебника е да подпомага както учителя, така и учениците в този процес, без да възпира възможността им за самостоятелно мислене и преценка.
Д-р Екатерина Михайлова, учител по история, автор на учебници и учебни помагала на издателства „Анубис“, „Булвест 2000“ и „Просвета“, главен експерт по история и цивилизации в Центъра за оценяване в предучилищното и училищно образование (дн. Институт по образованието).
Портал Култура би публикувал и други мнения по темата с оглед на нейната обществена значимост.
Още по темата:
Тони Николов, „За единия учебник и стъпките към несвободата“
Александър Стоянов, „Един учебник, една история, една партия“
