Зала „България“, Софийска филхармония. Йозеф Хайдн, „Оратория „Сътворението“ за солисти, хор и оркестър“. Диригент Емил Табаков, солисти Юлия Радош (сопран), Фердинанд фон Ботмер (тенор), Франц Хавлата (бас). С участието на Националния филхармоничен хор с ръководител Мария Вълчанова. Изпълнение на 8.Х.2026 г.
Ако на някого от зрителите, станали свидетели на концерта в зала „България“ на 8 октомври – изпълнение на „Сътворението“ на Йозеф Хайдн под диригентската палка на маестро Емил Табаков, някой му беше споменал, че е имало времена и хора, на които тази оратория никак, ама изобщо никак не се е харесвала, щеше доста да се изненада. Върховно да се изненада. И си представям изумлението, което би го споходило, когато сред глъчката, от която изскачат къде по-„фортисимо“, къде по-„пианисимо“ възторжени фрази: „Грандиозно!“, „Събитие!“, „Страхотно!“, изневиделица се извиси и преливащият от презрение фалцет на Ектор Берлиоз: „Миналата неделя Консерваторията представи цялостно ораторията „Сътворението“ на Хайдн. Аз не отидох; винаги съм изпитвал дълбока неприязън към това произведение… Мученето на воловете, бръмченето на насекомите, онази светлина в до мажор, която заслепява като лампа „Карсел“ (марка маслени лампи с часовников механизъм, създадени през 1800 г. от французина Бертран Гийом Карсел, б.а.), а след това Адам, Уриел, Гавраил, солата на флейта и всички тези „миловидности“ направо ме вцепеняват – иска ми се да убия някого. Англичаните обичат пудинг, обгърнат в слой лой; аз го ненавиждам. А точно такава лой обгръща музикалния пудинг на „татко Хайдн“. Наивността е хубаво нещо, но не ни трябва в такива количества!…“. Берлиоз, както знаем, е романтик, един от пионерите на „програмната музика“, така че злобните му слова си имат свое обяснение. Едно от най-разпространените: мрачните визии на романтиците не могат да понесат оптимизма, който струи от Хайдновото „Сътворение“; тяхната нагласа към света никак не се е връзвала със светлото настроение, което произведението извиква. То е рожба на Просвещението, когато пред човечеството са се откривали хоризонти на възход, не на пропаст. Изследователката на творчеството на австрийския композитор Мелани Лоу, доцент в университета „Вандербилт“ в Нашвил, Тенеси, изтъква в тази връзка: „За да разберем и оценим истински ораторията на Хайдн като творба сама по себе си, без да я измерваме несправедливо с анахронични критерии, трябва да помним, че „Сътворението“ е плод на интелектуалния, политически и религиозен контекст на Просвещението – философски светоглед, в който непоколебимата отдаденост на ценностите истина, природа и разум води до вярата в безкраен прогрес във всичко: от научните открития до моралните ценности“. Единствено прогрес, регрес не се предвижда. Тъкмо поради това – помествайки съчинението в контекста на нашето време, осъзнаваме великолепното решение на маестро Емил Табаков да предложи Hob. XXI:2 на българската публика, все по-удавена в отчаяние и тревога: „Сътворението“ е онази лъчезарна музика, само тя способна да ощастливи убогите ни дни. Музиката като една „добронамерена и разумно подредена вселена“, в която няма място за грехопадение, се изправя пред нас, слушателите, за да ни възвиси, ободри и въодушеви…
В това отношение на маестро Табаков особено помагаше германецът Франц Хавлата, част от трупата на Щутгартската държавна опера. Прелестно беше да го следиш как си тананика заедно с хора и оркестъра, как се вдъхновява от музиката, как грее, грее… И как радостно се изправя, за да изпълни партията си. Неговата ликуваща пламенност особено се открояваше на фона на Фердинанд фон Ботмер, който – въпреки че бива определян като „артист със силно сценично присъствие“, за съжаление, съвсем не го показа на софийска сцена: прекалено сдържан, дори стегнат, той сякаш странеше от ентусиазма, обхванал партньорите му. От своя страна Юлия Радош демонстрира отлични гласови качества; истинска наслада беше пеенето ѝ. Изящните колоратури се носеха към публиката с финес и съпричастност. И тя, публиката, всеотдайно ѝ откликваше, сякаш прочела писмото на Хайдн от 1802 г.: „Често, когато се борех с всевъзможни пречки един таен глас ми шепнеше: „На този свят има толкова малко щастливи и доволни хора; скръбта и тъгата ги преследват навсякъде; може би твоят труд ще се превърне в извор, от който обременените от грижи ще черпят за миг покой и утеха“. Утеха и удовлетворение „Сътворението“ носи и на самия Хайдн: когато 27 март 1808 г. старият композитор слуша в залата на Виенския университет своята оратория, дирижирана от Антонио Салиери, той е трогнат от възгласите на тълпата: „Да живее татко Хайдн, да живее музиката!“… Вдига ръце: „Не е от мен – всичко идва отгоре“.
Отгоре идваше и живееше музиката и на 8 октомври в зала „България“. Благодарение на изключителното присъствие на маестро Емил Табаков, който със своя скулптурен начин на дирижиране я извличаше от оркестър, хор и солисти и я предаваше на публиката в едни почти божествени форми. Както отбелязва Екатерина Дочева за този феноменален творец: „Не рисува, а дълбае сякаш драматичната история, която изтръгва от себе си“. Затова никой от зрителите в залата не му повярва, когато преди антракта заяви от пулта, че и той, и оркестърът вече са се уморили и трябвало да си починат. Емил Табаков уморен?! Абсурд! Вярно, „Сътворението“ е мащабна творба, продължава над 100 минути, но за зрителите тези минути отлетяха като миг – миг, в който музиката беше над всичко, а изпълнителите, водени от маестро Табаков, ѝ съответстваха блестящо. Толкова блестящо, че възгласите, заехтели от публиката след концерта: „Грандиозно!“, „Събитие!“, „Страхотно!“, си бяха съвсем на място. Ама наистина съвсем на място…
Защото станахме свидетели как „Сътворението“ бе сътворено наново…
