Сборникът (изд. Фондация „Комунитас”) съдържа есета, размишления, изповеди и една трагедия, определяни от Симон Вейл като „духовни изследвания”. Всяка нейна мисъл е изпълнена с идващата от Духа сигурност, че единствено свръхестествената любов носи познание и свобода. Прочетете откъс от книгата.

У Симон Вейл, „преподаващата философия млада еврейка”, християнската вяра е неотклонно внимание, вътрешно разкъсване, търсене със себе-отричане, откъсване и жертвоприношение на висшата истина.

В своя въвеждащ текст проф. Владимир Градев, съставител и преводач на сборника, пише: „Мислите й възникват,  както при малко други мислите ли, направо от живота й с неговите крайни решения, огромни физически страдания, високи нравствени изисквания и духовни просветления… Симон Вейл се отклонява без колебание както от лесните решения в живота, така и от утъпканите пътища във философията. За нея мисленето е на първо място предизвикателство към очевидностите на здравия разум, нищо, че той е най-споделеното нещо на света. Заниманията с философия имат смисъл само ако чрез тях човек започне да разбира и действа другояче. Витгенщайн казва, че философът прилича на жужаща в бутилка муха, която се нуждае не от систематична теория на бутилката, а да намери как да излезе на свобода, и мисля, че Вейл би приела за свой този образ. Ала тя добре знае и обратната метафора, тази на Кант за философа, който лесно се взема за гълъб и си въобразява, че единствено въздухът  му пречи, за да стигне орела в небето. Симон Вейл мисли между тези две метафори на свободата и необходимостта: с философията тя постоянно се стреми да мине отвъд всяко препятствие, но никога не се залъгва, че може да лети, без да преодолее съпротивата на реалността.

През целия си живот пише непрестанно в най-различни жанрове: философски,   политически,   исторически   есета, приказки, драма, стихотворения,  безчет писма. Публикува съвсем малко, поверява на познати и почти непознати текстовете си или просто ги оставя из многобройните места, през които минава. Нахвърля мислите си в купища тетрадки, писани ден след ден, без каквато и да е систематичност и ред. Ала безпорядъкът,  фрагментарността, скачащата мисъл за самата Вейл не са недостатък, а сигурен знак за автентично философстване…”

„Дух и любов”, Симон Вейл, изд. Фондация „Комунитас”, 2013 г., съставителство и превод Владимир Градев, 15 лв.

Размишление за покорството и свободата

Подчинението на мнозинството на малцинството, този основаващ почти всяко обществено организиране факт, непрестанно учудва всички, които малко размишляват. В природата виждаме по-големите тежести да надделяват над по-малките, по-плодовитите видове да задушават останалите. При хората тези тъй ясни отношения изглеждат преобърнати. От най-обикновения си опит, разбира се, знаем, че човекът не е просто частица от природата, че всичко по-висше в човека – волята, разумът, вярата – всекидневно произвежда своеобразни чудеса. Ала не за това става тук въпрос. В безмилостната необходимост, държала и държаща на колене милионите роби, бедни поданици, няма нищо духовно, тя е аналогична на всичко жестоко в природата. И при все това тя привидно се упражнява по силата на противоположни на природата закони. Като че грамът на социалната везна тежи повече от килограма.

Преди  почти четири  века младият  Ла Боеси[1] в своя Против Един постави въпроса. Без да му отговори. С какви вълнуващи  примери бихме могли да подкрепим книжката му днес, виждайки в покриваща една шеста от земното кълбо страна един единствен човек[2] да пролива кръвта на цяло поколение! Именно когато бушува смъртта, тогава чудото на покорството блесва пред очите. Вече е доста учудващо, че толкова много хора се подчиняват на един единствен от страх да не бъдат убити от него, ала как да разберем, че от подчинение дори умират по негова заповед? Как се остава покорен, когато това носи поне толкова риск, колкото носи и бунтът?

Познаването на материалния свят, в който живеем, тръгна да се развива от мига, в който Флоренция, след толкова други чудеса, даде на човечеството посредством Галилей понятието за силата. Едва с това стана възможно индустрията да се заеме с устройването на природната среда. А пък ние, претендиращите да устроим социалната среда, няма и най-грубо да я познаваме, докато наистина не схванем понятието за социална сила. Обществото не може да има своите инженери, докато няма своя Галилей. Има ли в този миг по цялото земно кълбо поне един ум, който дори смътно да схваща как е възможно един човек в Кремъл да е в състояние да обезглави всеки друг в пределите на Русия?

Марксистите, избирайки икономиката за ключ към социалната загадка, не улесниха ясното виждане на проблема. Ако обществото се разглежда като колективно същество, тогава това голямо животно[3], като всички животни, се определя най-вече по начина, по който си осигурява храната, съня, подслона от стихиите — накратко живота. Ала разгледано в отношението си с индивида, обществото не може да се определи просто от начините на производство. Очебийно е, каквито и тънкости да се използват, за да се представи войната като същностно икономически феномен, че тя е разрушение, а не производство. Условията на производство не са достатъчни за обясняването на феномените на заповядването и покорството. Когато един стар, безработен  и безпомощен работник умира мълчаливо на улицата или в някой коптор, това разпростряло се чак до смъртта подчинение не може да се обясни с играта на жизнените необходимости. Примерът с масовото унищожаване на жито, на кафе по време на кризата[4] е не по-малко ясен. Понятието сила, а не потребност е позволяващият да се четат социалните феномени ключ.

Галилей е нямал нужда лично да се хвали, че е вложил толкова гений и честност в разгадаването на природата. Сблъсъкът му поне е бил само с шепа, специализирани в тълкуването на Писанията, властни  люде. Изучаването на социалния механизъм е възпрепятствано от намиращите се във всички и във всеки страсти. Почти няма човек, който да не желае, било да промени, било да запази, отношенията на заповед и подчинение, в които се намира. Едното и другото желание замъгляват погледа на ума и му пречат да забележи уроците на история, показваща навсякъде масите под ярема и неколцина с вдигнат бич.

Призоваващите масите на бунт искат да покажат, че тяхната ситуация е не само уникална, но и невъзможна, поне в близкото или по-далечно бъдеще. Желаещите да съхранят реда и привилегиите пък искат да покажат, че яремът не тежи или дори, че е доброволен. И двете страни забулват радикалния абсурд на социалния механизъм, вместо да го гледат в лицето и да го анализират, за да намерят в него тайната на социалния механизъм. В независимо коя област няма друг метод, за да се размишлява. удивлението е баща на мъдростта, казва Платон[5].

Мнозинството се покорява и се покорява, страдайки и умирайки, на заповедите на малцинството, тъй като не е вярно, че числеността е сила. Числеността, каквото и да си въобразяваме, е слабост. Слабостта е там, където има глад, изтощение, умоляване, треперене, не там, където има добър живот, където се раздават милости и заплахи. Народът не е подчинен, въпреки своята многочисленост, а поради нея. Ако на улицата един човек се бие срещу двайсет, той несъмнено ще остане мъртъв на паважа. Ала с един знак на белия човек могат последователно да бъдат бичувани двадесет виетнамски кули-та от един-двама надзиратели.

Може би противоречието е само привидно. Със сигурност заповядващите винаги са по-малобройни от покоряващите се. Ала именно защото са малобройни, образуват единно цяло. Другите именно защото са многобройни, са един плюс един и т.н. Така мощта на едно нищожно малцинство, въпреки всичко, почива на силата на числеността. Оттук не бива да се заключава, че организирането на масите би преобърнало отношението,  защото това е невъзможно. Само малко количество хора може да бъде сплотено. Отвъд него вече има само сбор от индивиди, т.е. слабост.

Имало е все пак и други времена. През масите, в определени мигове от историята, преминава голям полъх и техните дихания, слова, думи се сливат. Тогава нищо не им се съпротивлява. Властниците, узнали накрая какво е да се чувстваш сам и обезоръжен, треперят. Тацит в няколко безсмъртни, описващи военен бунт страници съвършено анализира ситуацията. „Основният знак за това дълбоко, неусмиримо въстание бе, че те не се бяха разпръснали, нито бяха манипулирани от малцина, а заедно избухваха, заедно мълчаха, толкова твърдо и единодушно, че можеше да се помисли, че действаха по заповед.”[6] Присъствахме на чудо от този вид през юни 1936 г.[7] и впечатлението още не се е заличило.

Подобни мигове не продължават дълго, макар злочестите люде пламенно да желаят те винаги да продължат. Не могат да продължат, защото роденото в огъня на живата и обща емоция единодушие е несъвместимо с методичното действие. Негово следствие е снемането на всяко действие и преустановяването на всекидневния ход на живота. Това време на преустановяване не може дълго да продължи, трябва да се подеме ходът на всекидневието и да се изпълняват делничните дела. Масата се разтваря отново на индивиди, споменът за нейната победа избледнява, лека полека се връща началната или равна на нея ситуация и макар в промеждутъка господарите да са се променили, покорните са отново същите.

Властващите нямат по-жизнено важен интерес от възпрепятстването на изкристализирането на подчинените тълпи или, тъй като е невъзможно винаги да му се попречи, от възможно най-рядкото му случване. Дадена емоция често, поради естествения ход на нещата, вълнува едновременно мнозина злочести люде, ала, едва събудена, тя обикновено бива потисната от чувството на неизлечимо безсилие. Подхранването на това чувство на безсилие е първото правило на една умела политика на господство.

Човешкият ум е невероятно гъвкав  и бърз в подражаването и огъването под външните обстоятелства. Покорният, този, чиито движения, мъки, наслади се определят от езика на другия, се чувства нишестоящ не по случайност, а по природа. На другия край на стълбата вишестоящият се чувства по същия начин и тези две илюзии взаимно се подсилват една друга. И за най-героичния твърд дух е невъзможно да запази съзнанието за вътрешната си стойност, когато това съзнание не почива на нищо външно. Сам Христос, когато се вижда изоставен от всички, хулен, презрян, без животът му нищо да струва, за миг губи чувството за Своето звание. Та какво друго може да означава викът: „Боже мой! Защо си ме оставил?”[8]. На покоряващите им се струва, че някаква тайнствена тяхна нищожност ги е предопределила на вечно покорство и всяко, дори най-незначителното презрение от страна на по-висшестоящите или равните, всяка получена заповед и най-вече всяко тяхно действие на подчинение затвърдява това тяхно чувство.

Всичко, което помага тези, които са най-долу в социалната стълбица, да получат чувство, че и те имат стойност, е подривно. Митът за съветска Русия е подривен, доколкото може да даде на изгонения от надзирателя стругар комунист чувството, че въпреки всичко зад него е Червената армия и Магнитогорск[9] и да му позволи да си запази гордостта. Митът за исторически неизбежната революция, макар и по-абстрактен, играе същата роля, защото все е нещо да имаш в нищетата и самотата историята на своя страна. В своето начало християнството също е било опасно за съществуващия ред. То не вдъхвало на бедните и робите страст към блага и власт, тъкмо напротив, ала им давало чувството за вътрешно достойнство, което ги поставяло на същото или по-високо равнище от богатите, и това стигало, за да бъде застрашена социалната йерархия. То твърде бързо се поправило и научило да прави подобаващата разлика между сватбите и погребенията на богатите и бедните и да отпраща злочестите на последните места в църквите.

Социалната сила не съществува без лъжа. Затова всичко най-възвишено в човешкия живот, всяко усилие на мисълта, всяко усилие на любовта разяжда реда. Мисълта може еднакво добре и със същото основание да бъде огъната като революционна или съответно като контрареволюционна. Ала доколкото непрестанно издига скала от ценности, която „не е от този свят”, тя е неприятелка на господстващите над обществото сили. Тя не е обаче по-благосклонна към начинанията за събаряне или преобразяване на обществото, защото те, още преди да са успели, по необходимост изискват подчинението на мнозинството на малцинството, презрението на избраните към анонимната маса и манипулирането на лъжата. Геният, любовта, светостта  заслужават напълно отправяния понякога към тях упрек, че рушат без нищо да строят в замяна. Що се отнася до желаещите да мислят, да обичат и да пренесат с непокътната чистота в политическото действие това, за което ги вдъхновяват умът и сърцето им, те могат само да загинат с прерязани гърла, изоставени дори от своите, поругани след смъртта си от историята, както това се случи с Грахките[10]

От това положение за всеки обичащ общото благо човек следва жестоко и незаздравяващо разкъсване. Участието, дори от далеч, в играта на движещите историята сили е невъзможно без омърсяване или предварително обричане на поражение.  Оттеглянето  в безразличието или в кулата от слонова кост е възможно само при пълното отсъствие на съвест. Тогава единствено  приложима остава тъй злепоставената от употребата й от социалдемократите формула на „по-малкото зло”, при условие че се прилага с най-трезво хладнокръвие.

Социалният ред, макар и необходим, е същностно лош, какъвто и да е той. Не може да се упрекват смазваните от него, че го подриват колкото могат. Те не се примиряват с него от добродетел, а напротив, от угасилото мъжеството на добродетелта в тях унижение. Не може да се упрекват и поддръжниците му, че го защитават, нито пък да бъдат представяни като съзаклятници срещу общото благо. Гражданските междуособици не се случват от липса на разбирателство или добра воля. Те се дължат на природата на нещата и не могат да бъдат омиротворени, а само потушени от принудата. Обичащият свободата не желае те да изчезнат, а единствено да останат под определена граница на насилието.

Мирисът на войната

Писмо до Жорж Бернанос [11]

Господине,

колкото и да е смешно да се пише на писател, който винаги, по естеството на своя занаят, е затрупан с писма, не мога да се въздържа да не го направя, след като прочетох Големите гробища под луната. Не за първи път съм под въздействието на ваша книга. Най-хубава в моите очи е Дневникът на един селски свещеник, поне от тези, които съм прочела, и наистина е голяма книга. Ала макар и да харесвам други ваши книги, нямах никакво основание да ви досаждам с писмо. За последната е друго: имам съответен  на вашия опит, макар и по-кратък, не тъй дълбок и видимо – видимо само – преживян със съвсем друг дух.

Не съм католичка, и това, което ще кажа, несъмнено ще се стори претенциозно на всеки католик (въпреки че нищо католическо, нищо християнско никога не ми е било чуждо), ала не мога да се изразя другояче. Понякога съм си казвала, че да бъде обявено само на вратите на църквите, че входът им е забранен за всеки с по-голям от някаква, не много завишена сума доход и веднага ще се обърна. От детството симпатиите ми бяха насочени към застъпващите се за презрените от социалната йерархия групировки, докато осъзнах, че по естеството си тези групировки са такива, че обезсърчават всяка симпатия. Последната, вдъхнала ми някакво доверие, беше испанската национална  конфедерация на труда[12]. Бях пътувала малко в Испания – твърде малко – преди Гражданската война, но достатъчно, за да обикна, а трудно е да не обикнеш, този народ. Виждах в анархистичното движение естествения израз на величията и недъзите му, на най-законните му и най-малко законните му стремления. В Националната федерация на труда и Испанската анархистка организация приемаха абсолютно всеки, вследствие на което бяха учудваща смес от безнравственост, цинизъм, фанатизъм, жестокост, но и от любов, дух на братство и най-вече от тъй прекрасното отстояване на честта от унизените. Струваше ми се, че влезлите в тях, водени от своя идеал, имаха превес над тласканите от вкуса към насилие и безпорядък. През 1936 г. бях в Париж. Не обичам войната, ала винаги още повече ме е ужасявало положението на оставащите в тила. Когато разбрах, че въпреки усилията си, не мога да се въздържа да не участвам морално в тази война, т.е. да желая всеки ден, всеки час победата на едните и поражението на другите, си казах, че Париж е за мен тилът и взех влака за Барселона, с намерението да се включа в нея. Беше в началото на август 1936 г.

Едно произшествие[13] ме принуди да съкратя престоя си в Испания. Бях няколко дена в Барселона, после в арагонското поле, след това на брега на Ебро, на петнайсетина километра от Сарагоса, на същото място, където неотдавна войските на Ягуе[14] минаха реката, после бях в един, превърнат в болница дворец в Ситжес, после отново в Барселона, общо около два месеца. Напуснах Испания въпреки самата мен и с намерението да се върна, после по своя воля не направих нищо за това. Не чувствах повече никаква вътрешна потребност да участвам във война, която не бе повече, както ми се струваше в началото, война на изгладнели селяни срещу земеделците и техните съучастници  свещениците, а война между Русия, Германия и Италия.

Познавам лъхащия от книгата ви мирис на гражданска война, на ужас и кръв, дишала съм го. Трябва да кажа, че не съм видяла и чула нищо, което да смекчава безчинството на разказаните от вас истории: убийствата на възрастни селяни, тези ballilas[15], които с удари на палките си карат старците да бягат. Това, което чух обаче, беше достатъчно. За малко не присъствах на екзекуцията на един свещеник, в минутите на очакване се питах дали просто ще гледам, или сама ще се застрелям, опитвайки се да се намеся, още не зная какво бих направила, ако една щастлива случайност не възпря екзекуцията.

Колко истории прииждат под перото ми… Ала би било твърде дълго и каква полза би имало? Една единствена ще е достатъчна. Бях в Ситжес, когато милициите се върнаха победени от похода си до Майорка. Бяха обезкървени. От тръгналите от Ситжес четиридесет младежи девет бяха мъртви. Узнахме го едва при завръщането на останалите тридесет и един. През нощта веднага организираха девет наказателни експедиции и девет фашисти, или счетени за такива, бяха убити в този малък град, където до преди месец нищо не се бе случило. Сред деветимата бе един тридесетгодишен хлебар, чието единствено престъпление било, както ми казаха, че участвал в милицията на „somatén”[16]. Старият  му баща, чийто единствен син и опора той бе, полудя. Още една история: в Арагон малка международна група от двадесет и двама милиционери от различни страни заловили след лека схватка едно воюващо на страната на фалангистите петнадесетгодишно момче. Още при залавянето си, цялото треперещо от гледката на убитите си другари, то казало, че го били взели насила. Претърсили го, намерили в него медальон на Дева Мария и карта на фалангист, изпратили го при водача на колоната „Дурути”[17], който след като в продължение на час му говорил за прелестите на анархистичния идеал, му дал да избира между смъртта и влизането в редиците на пленилите го срещу вчерашните му другари. Дурути оставил на момчето двадесет и четири часа за размисъл. След двадесет и четири часа то казало „не” и било разстреляно. Дурути при това бе в някои отношения човек за възхищение. Смъртта на този малък герой никога не престана да ми тежи на съвестта, макар че научих за нея едва след случилото се. Още и това: в едно село, което червени и бели превземали, губели, пак превземали и губели, не знам колко пъти, червените милиционери, след като го превзели окончателно, намерили в мазетата шепа дрипави, ужасени и изгладнели хора, сред които трима или четирима младежи. Разсъждавали така: ако тези младежи, вместо да дойдат с нас последния път, когато се изтеглихме, са останали да чакат фашистите, значи са фашисти. Разстреляли ги, значи, незабавно, после нахранили останалите и повярвали, че са свръхчовечни. Една последна история от тила: двама анархисти ми разказаха веднъж как със своите другари заловили двама свещеници, единия убили на място, в присъствието на другия, с един изстрел на револвера, после казали на другия, че може да си отиде. Когато бил на двайсет крачки, го повалили. Разказващият ми тази история бе много учуден, че не ме вижда да се смея.

В Барселона убиваха при наказателни експедиции средно по петдесетина души на нощ. Пропорционално бе много по-малко от Майорка, защото Барселона е град с почти един милион жители и там впрочем в продължение на три дни се води кръвопролитна битка по улиците. Ала навярно цифрите не са най-същественото в подобна материя. Същественото е отношението към убийството. Не видях никога никой от испанците, никой дори от французите, дошли, било да се бият, било да се разхождат – последните най-често безлични и безвредни интелектуалци – да изрази дори насаме погнуса, отвращение или поне неодобрение за тази ненужно пролята кръв. Вие говорите за страха. Да, страхът има дял в избиванията, но там, където бях, не видях да има приписвания му от вас дял. Явно смели хора – в смелостта поне на един можах да се уверя с очите си – на една пълна с дружелюбност вечеря разказваха с мила, братска усмивка колко свещеници или „фашисти”, твърде широко понятие, са убили. Лично аз усетих, че щом светските и духовните власти поставят определена категория хора извън тези, чийто живот е ценен, за човека няма нищо по-естествено от това да ги убие. Човек, знаейки, че е възможно да убива, без опасност от наказание или порицание, убива или поне обгръща с насърчителни усмивки убиващите. Ако отначало изпитва случайно малко отвращение, го премълчава и бързо го задушава от страх да не изглежда, че му липсва мъжественост. В това има такова увличане и опиянение, че е невъзможно човек да му се съпротивлява без душевна сила, която трябва да мисля действително за изключителна, защото никъде не я срещнах. Срещнах  обаче  миролюбиви французи, които дотогава не презирах, на които никога не би дошло на ума мисълта сами да отидат да убиват, но които се къпеха в тази напоена с кръв атмосфера с видимо удоволствие. По никакъв начин не ще мога да ги уважавам занапред.

Тази атмосфера заличава незабавно самата цел на борбата, защото тя може да се формулира само като бъде отнесена към общото благо, към благото на хората – а тук хората нямат никаква стойност. В една страна, където бедните са в голямото си мнозинство селяни, благоденствието им трябва да бъде съществена цел за всяка групировка от крайната левица и тази Война беше в началото преди всичко война за и против разпределянето на земите. Е добре, но клетите и величави арагонски селяни, останали тъй горди в униженията, не бяха за милиционерите дори обект на любопитство. Въоръжените хора, без наглост, без обиди, без жестокост – поне аз не видях нищо подобно и знам, че кражбата и изнасилването в анархистките колони се наказваха със смърт – бяха разделени от невъоръженото  население с пропаст, напълно подобна на разделящата бедните и богатите пропаст. Това се чувстваше във винаги малко стеснителното, подчинено, боязливо поведение на едните и увереността, небрежността, снизходителността на другите.

Отиваме доброволци с мисли за саможертва и попадаме в приличаща на наемническа война с много добавена жестокост и липсващо чувство за пощада към врага.

Бих могла безкрайно да продължа тези размишления, но трябва да се огранича. Не намирам, след всичко чуто и прочетено за Испания, никой друг освен вас, който да се е потопил в атмосферата на Испанската война и да й е устоял. Вие сте роялист, последовател на Дрюмон[18] – какво значение има това за мен? Вие сте ми несравнимо по-близък от моите другари от арагонските милиции – другари, които обичах при това.

Това,  което казвате за национализма, за войната, за френската външна политика след войната също влезе в сърцето ми. Бях на десет години при подписването на Версайския договор. До тогава бях патриот, с цялото въодушевление на децата по време на война. Преливащата отвсякъде в онзи миг (и в последвалите години) воля да бъде унизен по един тъй отвратителен начин победеният  враг, ме изцели веднъж завинаги от този наивен патриотизъм. Причинените от моята страна унижения са ми по-болезнени от тези, които тя може да търпи.

Боя се, че ви досадих с едно тъй дълго писмо. Остава ми само най-живо да ви изразя моето възхищение.

С. Вейл

Г-ца Симон Вейл,

ул. „Огюст Конт” 3, Париж (VI район).

P. S. Съвсем машинално ви написах моя адрес. Ала мисля най-напред, че трябва да имате по-добри занимания от отговарянето на писма. И после, отивам за един-два месеца в Италия, където, ако ме последва ваше писмо, то ще бъде навярно спряно на границата.[19]

ЖИВОТ В ДАТИ

3 февруари 1909. Симон Вейл е родена в Париж в семейството на Бернар и Зелма Вейл, непрактикуващи юдейската религия евреи с либерални възгледи и висока култура. Баща й е лекар. Брат й Андре Вейл (1906–1998)  е един от големите френски математици на ХХ в. Ранното й детство е съпътствано със здравословни проблеми и лекарите се боят за нейния живот.

1919. Постъпва в парижкия лицей „Фенелон”. Поради крехкото си здраве повечето време се готви сама като частна ученичка. Още от дете външният й вид и поведение шокират със своя антиконформизъм.

1923. Първа голяма криза в нейния живот. В лицето на брат си, дете-чудо по математика, тя вижда какво представлява наистина геният и осъзнава, както пише в своята „Духовна автобиография”, „посредствени си умствени способности”. Губи надежда, че „може да има достъп до онова царство, в което влизат само действително великите хора и в което живее истината”. Сериозно мисли да сложи край на живота си. Преодолява кризата, когато прозира, че „всеки човек, дори без способности, може да влезе в това царство, стига само да желае истината и да се стреми постоянно към нея”.

1925. Постъпва в подготвителния клас на лицея „Анри IV”. Неин учител по философия е Ален (Емил Шартие,1868-1951), който оставя силен отпечатък върху мисленето й. Проявява силен интерес към политиката.

1928. Приета е в Екол Нормал, най-престижното френско висше учебно заведение. По време на следването, заради неуморното й търсене на справедливост, е наричана „Червената дева”.

1931. На 22 години е сред малкото на времето жени, които се представят успешно на агрегацията, трудния френски конкурс за държавни служители. Назначена е за учителка в Пюи, в дълбоката френска провинция. Синдикалната й дейност кара училищната управа да иска нейното преместване и на следващата година е преместена в друг провинциален град.

1933. Прави трезв политически анализ на победата на Хитлер в Германия. Иска сведения от съветското посолство в Париж за съдбата на жертвите на сталинистките репресии. Публикува първите си размишления върху естеството на съветския тоталитаризъм. Остри публични сблъсъци с членовете на комунистическата партия. През есента е назначена за учителка в Руан.

1934. По нейно настояване родителите й приютяват изгонения от СССР Троцки, когото бурно напада за потисническата същност на болшевишката революция и съветския комунизъм. Започва да страда от жестоко главоболие, което не я оставя до края на живота й. Пише първата си, единствена публикувана приживе книга Размишления върху причините за социалното потисничество и свобода. Взема продължителен отпуск, за да постъпи като стругарка в завода „Рено”.

1936. След избухването на Гражданската война в Испания заминава за Барселона, където се включва в анархистичната колона „Дурути”. Само след седмица обаче по невнимание стъпва в съд с врящо олио и получава сериозни изгаряния. Опитите за лечение в Испания са неуспешни и в края на септември е принудена да се върне във Франция. Опитът от войната, макар и съвсем кратък, дълбоко я разтърсва.

1937. Прекарва няколко месеца в Италия, където открива францисканската духовност на бедността. Изпраща свои стихотворения на Пол Валери, от чието творчество се възхищава. Поетът й отговаря с думите: „Мога само да ви поздравя за стройността на цялото, за пълнотата и силата на движението. накрая, и това е същественото, има воля за композиция, на която отдавам най-голямо значение, като се има предвид колко рядка е тази грижа в поезията”.

1938. Прекарва Страстната седмица в прочутото със своите грегориански пеения абатство в Солем. Главоболието й е по-силно от всякога. Страданието, както по-късно споделя, е жестоко: „Мислех, че съм заплашена поради изтощението и усилването на болката от такъв грозен разпад на цялата душа, че в продължение на седмици тревожно се питах дали смъртта не е най-свещеният ми дълг”. Преживява  мистичния опит на срещата с Христос.

1939. Нейният състудент и приятел, поетът и мислителят Рене Домал, я въвежда в източните традиции и тя започва да учи санскрит, за да чете Бхагавадгита в оригинал. Домал запознава Вейл и с възгледите на френския „перениалист” Рене Генон, както и с учението на Гурджиев за възможното преобразуване чрез вниманието и вътрешното съсредоточаване на материята в духовна енергия, защото, както растението живее между земята и светлината, така и човешкото съществуване се разполага между полюсите на Тежестта и благодатта, както е озаглавен публикуваният след смъртта й сборник с подбрани мисли от нейните Тетрадки.

1940. Изпраща протестно писмо до министъра на просветата против приетите и в образователната сфера антиеврейски закони. С родителите си се премества в Марсилия.

1941. През лятото и есента се включва като наемен работник в гроздобера. През октомври  пише писмо до комисаря по еврейските въпроси, в което отбелязва: „Намирам „Статута на евреите” за несправедлив и абсурден… Но в моя случай искрено благодаря на правителството, че ме изключи от социалната категория на интелектуалците и ме застави да работя земята и ми даде така цялата природа”.

1942. През май успява да се качи с родителите си на последния отпътувал за Ню Йорк кораб от Марсилия. Преди това пише големите си писма на прощаване до писателя Жо Буске и о. Перен. Още с пристигането си в Ню Йорк започва да търси как да се върне в Европа, за да вземе участие в съпротивата. Общува с философа Жак Маритен и различни теолози, с които с много страст и аргументи разисква схващанията си за християнството. От тези дебати се ражда и „Писмото до един духовник”. През ноември успява да замине за Лондон, където започва работа в Задграничното правителство на генерал дьо Гол.

1943. Прави неуспешни опити да замине като доброволка във Франция. Пише Вкореняването, в което излага своите възгледи за изграждането на френското общество след края на войната. Започва да се храни с дажбата, която научава, че се дава на военнопленниците. Разболява се от туберкулоза. Хоспитализират я отначало в болница в Лондон, после в санаториум в Ашфорд. Въпреки болестта не променя режима си на хранене. През август престава напълно да поема храна. Умира на 24 август. Погребана е в католическото гробище на Ашфорд.

1947. Излиза Тежестта и благодатта, първият сборник с подбрани мисли от нейните Тетрадки.  През следващите години Албер Камю, за когото Симон Вейл е „единственият голям ум на нашето време”, се заема лично с издаването на съчиненията й. „Бих бил щастлив, пише Камю, ако кажат, че съм спомогнал за опознаването и разпространяването на това творчество, което тепърва ще отеква.”