Начало Идеи Гледна точка Дърва за огрев
Гледна точка

Дърва за огрев

3207

През октомври планината е вълшебна. Зеленото от лятото още не е докрай изчезнало, обаче червеното и жълтото на есента вече се прокрадват, изрисувайки цветни анклави по склоновете ѝ. Гледаш и не можеш да се нарадваш на тази красота – толкова мека, толкова топла, толкова нюансирана; красота от само себе си, създадена спонтанно, непринудено. Такава е красотата на природата – непредизвикана, безцелна и може би поради това толкова вдъхновяваща и завладяваща. В създадената от човека красота винаги има някаква преднамереност и затова тя твърде често е на границата на кича; в природата няма кич, кичът в природата е човешко въведение.

На село октомври е междинен месец. Реколтата – колкото я има в едно планинско селище като Бързия, е прибрана, а зимата още не е дошла. Но е сезон на подготовката за нея, най-вече дървата за огрев. Отвсякъде реват резачки, а почти няма двор, където да не се размахват брадви, с които се секат цепениците. В нашия край на брадвите казваме манари и това като дете много ми объркваше кръстословиците, които списание „Космос” публикуваше: пише „27 водоравно – брадва”, аз попълвам „манара” и „сглобката” не излизаше. Вече знам, че е секира, но този опит ми остана за цял живот: няма едно и също нито в езика, нито в живота, за всекиго е различно. Ако настояваш обаче твоето да стане всеобщо, няма да ти се получи; в повечето случаи няма да ти се получи. Животът е внимателно напасване на различия, не силово налагане на еднаквост.

Бързия се намира в полите на северозападния дял на Стара планина, в една клисура между върховете Ком и Тодорини кукли, точно преди (или след, зависи накъде пътуваш) прохода Петрохан. В своя дневник Константин Иречек споменава селото с добро – намира в него отмора след тежкото придвижване от Лом. Мъчат го, разбира се, бълхите – в селото е имало много домашни животни, а те са идеално място за живот на паразитите. В моето детство също беше така, но местните сякаш имахме имунитет – червеничко петънце по кожата, само това оставаше от нашествието. Дори не ни сърбеше. Докато Владимир, синът ми, като малък се измъчи много – ухапванията образуваха огромни плюски, които той с настървение чешеше. Чак плачеше от отчаяние и безпомощност. Но пък заиграеше ли се в двора и в реката – забравяше. Така му минаваше ваканцията, между кръвожадните бълхи и забавленията в реката. Тогава си дадох сметка, че всяко място с инсектите си – мен например бургаските комари ме правеха на решето. Човек свиква със своите неблагополучия и е безсилен пред онези, към които не е се нагодил още от дете. Може би поради това сме толкова яростни на моменти – животът ни поднася изненади, които не че са чак тъй неприятни, но към тях просто не сме претръпнали. И се взривяваме… Но изниже ли се време – минава ни. От дете знам – първата реакция не е добра, трябва да поутихне емоцията и тогава да заключаваш. Иначе си почти винаги в грешка.

Ето една знаменателна промяна в Бързия – бълхите изчезнаха. Е, мухите останаха, но тях ги има навсякъде, няма отърване. Дори в романите на Георги Господинов се въдят. Но са без бълхи. Като на село. Причината е, че вече почти никой не гледа животни – няма нужда. В центъра има голям магазин, където можеш да откриеш всичко, отделно специализирания магазин за месо и месни продукти. В годините на дефицита магазините бяха празни, идваха стоки в определени дни – в четвъртък хамбургски салам, във вторник – кучешка радост, в петък риба. Само хоремагът бачкаше безотказно, макар че и там имаше ограничения – бирата „Леденика”, любимата на баща ми, трудно се намираше. Затова пък във всяка къща щъкаха кози (предимно), овце (при каракачаните най-много), коне – те за дърводобива. Селото, както казах, е планинско, гората е източник на всякакви ползи – гъби, горски плодове, шума и дърва, особено дърва. Доста време от детството ми е преминало покрай дърветата – ходехме да маркираме, ловяхме раци и риба в горските рекички, беряхме гъби, къпини, диви ягоди. Колко шума съм отсякъл за яретата – не ти е работа. Днес такава сеч е невъзможна, забранена е. Есенно време събирахме кестени – има солидни масиви. Малини и ягоди от ТКЗС-то също, ама там беше опасно – бяха назначени пъдари и те ни гонеха настървено. Местни хора, ама някак се преобразяваха като застъпваха на смяна. Така е то, когато човек сложи капа (това по Хайтов).

Октомври тази година е месец и на предизборна кампания. Мераклии за капа в Бързия има 5–6, в Берковица са към десетина. Това обаче народонаселението много-много не го бара, други са грижите им на главите. Интересното е, че кандидатите не подбират твърде партии – един, който някога изпълнявал ролята на зам.-кмет от квотата на ДПС, сега се подвизавал под знака на „Възраждане”. Нерде Доган, нерде Копейкин, както се възмути един съсед. Такива „подвижничества” в малките селища не вървят, човека няма да го огрее, сигурно е. Общо взето, ако се говори за избори (не се говори много, само ей-така, да мине времето), обсъждат се личностите, не партиите. И на подобни безпринципници не им минава номерът, отрязват ги. В селата и малките градчета не е важно коя партия представляваш, важно е какъв човек си. Читав ли си – имаш шанс, преброят ли те за пустиняк (има такава проклета дума в Северозапада) – аут си…

Рязането и цепенето на дървата са по-важни от местните избори, те са им дертът на моите съселяни. В Бързия винаги са залагали на дървата като горивен материал – най-удобният начин е (и най-евтин), за да не мръзнеш зимъска. Тежък труд е – след като цепиш цял ден, всяка точка от тялото ти те боли. При нас гората е букова. Лесничеите казват, че били едни от най-запазените и пространни букови масиви в Европа. А букът е жилаво дърво, яко, трудно се сече. Пък и не е само рязането и цепенето, дървата трябва също да се приберат и подредят на сушина. В махалата работата се извършва заедно, комшиите си помагат – днес сме при този, утре при онзи. Нацепят се, приберат се и хайде по една ракия. Този първичен колективизъм се отглежда отколе, което, разбира се, не пречи да се пусне и по някое злобничко словце за съседа. Не спират и бъзиците – част са от очарованието на съвместното трудене. Селският човек – може би защото е много по-близо до природата и познавайки я, – е наясно, че сам не може да се справи с нея, не е егоист, нито саможивец. Тук е огромната разлика с града, където, струва ми се, това чувство се е изгубило. В града индивидуалната свобода е над всичко, на село е общото действие.

Това обаче не пречи на моите съселяни да ми облажават, че живея в София: „Ама па много добре напра’и, че избега от тука. Тука е дивотия, само прост народ остана’аме. Е, глей ги са, цепат дръва като изоглавени. А у градо парно, немаш ядове – греаш си се колко сакаш и ич ти и не дреме!”, разкриваше ми сложното селско битие един комшия. Прав е, на село хич не е лесно, все нещо има да се прави я по къща, я по двор, я по ниви и градини. Затова мнозина се преместиха – за удобство и по-осигурен живот. Макар че Бързия откъм хора се позапази, не е така обезлюдена – някъде към 1500 жители наброява. Живо село е, макар бройката да е наполовина от предишната. Някога бяхме по две паралелки на клас в основното училище, сега едва-едва се събират деца за една. Винаги съм го казвал: ако България иска да се възроди, нейните държавни мъже трябва да се погрижат да възродят българското село. Преобръщането на демографското съотношение през социализма си беше чисто късогледство, да не кажа престъпление – бе изтръгнат от корените си сума ти селски народ, който оттогава нито е с гражданите гражданин, нито със селяните селянин. Кентавър някакъв, монстър, който не знае къде е и поради това се мята като заклана кокошка. Не е без последствия, когато радикално сменяш тертипа на една страна – връща ти се тъпкано едно объркано, неуравновесено, нервно население, с изгубени ценности и порутено самочувствие. Изкорубеното българско село си отмъщава чак до днес.

Дървата са нацепени, подредени, прибрани. Започва да се смрачава, красотата на планината полека потъва в мрака. Задухва, става студено, навличаме пуловерите и се прибираме вътре. Печката е запалена, стопляме се. Мислим си: няма нищо по-хубаво, ценно и полезно от дървата за огрев. Слава Богу, и такива хора има, още по-ценни – греещи и сгряващи. На село като че ли са повече, невнятно защо…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора