За художничката Васка Баларева, родена на 7 април преди 115 години, разказва нейният син, проф. Христо Баларев.
Васка Баларева е родена на 7 април 1902 г. в Русе, в семейството на генерал Иван Попов и София Попова. Съвсем млад Иван Попов влиза в четата на Филип Тотю. Завършва първия випуск на Военното училище, участва в Сръбско-българската и Междусъюзническата войни, ранен е тежко при Чаталджа. Той е член на Народната партия и депутат в XVII Народно събрание (1914). Загива на 16 април 1925 г. под развалините на катедралния храм „Св. Неделя” при комунистическия атентат. Съпругата му София имала интереси към музиката и живописта, но въпреки това категорично се противопоставила на желанието на дъщеря си да учи в Художествената академия в София.
Васка обаче успяла да спечели баща си на своя страна и през 1921 г. се записала да учи живопис в класа на проф. Никола Маринов. Нейни състуденти са Илия Петров, Кирил Петров, Илия Бешков, Александър Жендов, скулпторът Любомир Далчев. Тя завършва образованието си през 1927 г., а на следващата година за първи път участва в Обща художествена изложба. През 1929 г. заминава за Италия, където следва в Художествената академия в Рим при проф. Умберто Коромалди. През 1930 г. тя участва в изложба на студентите от Римската академия. Изучава освен това и художествена обработка на кожа. Нарисуваните от нея картини остават в Италия, от тях е запазен само снимков материал, съхранени са и няколко нейни литографии.
След завръщането си в началото на 30-те години художничката създава редица портрети: „Сестра ми”, „Майка ми”, „Потрет на Севда”, два автопортрета. През 1933 г. се венчава за полковник Христо Баларев, който е следвал във Военното училище в София и във Висшата интендантска академия в Санкт Петербург, участвал във войните, раняван. Синът им Христо е роден на 23 юни 1934 г.
Васка Баларева участва редовно в общите художествени изложби и получава добри отзиви. Стефан Митов пише през 1934 г.: „Много хубаво чувство на живописец, много изразителна техника и изявен съвсем уравновесен колорит има В. Баларева в изложеното „Голо тяло“.
В началото тя създава портрети на свои близки и роднини – често аскетични, понякога дистанцирани, винаги търсещи психически дълбочини. С неподправена ведрост Баларева изследва детския свят, сред портретите на деца особено впечатление правят тези на нейния син. В изложбата на жените художнички през 1939 г. тя участва с детски портрет с мече, както и с два натюрморта. За тях критиката пише: „Работите на Васка Попова-Баларева сочат значителен прогрес. Спокойствие, уравновесеност, здраво виждане, простота, обобщеност. А тия качества трудно се постигат, когато се рисува дете…“
Ателието й е място за срещи на софийски интелектуалци. Тя рисува заедно със Зоя Паприкова, Бистра Винарова, съпругата на Симеон Радев, който също често е гостувал в дома на Балареви, с Николай Евров, Александър Стаменов и др. В дома й идват Кирил Петров, Елиезер Алшех, Васка Еманиулова, Мара Георгиева, Люба Паликарева, Рафаел Михайлов, Вера Лукова…
След 9 септември 1944 г. като генералска съпруга и дъщеря Васка Баларева попада сред неблагонадеждните. След смъртта на съпруга си през 1946 г. тя си припомня наученото в Италия и за да издържа семейството си, започва да прави художествена пластика върху кожа. Основателка е на Ателието за кожени изделия към Съюза на художниците. Създава уникати, участва в изложби, обучава ученици. Върху кожите работи най-често вечер, когато няма естествена светлина, за да рисува. Умира през 1979 г.
Макар част от творчеството й да е унищожено при бомбардировките на София през 1944 г., са запазени много нейни портрети, натюрморти и пейзажи от София и околностите. Тя е рисувала други художници – Александър Поплилов, Кирил Петров, Зоя Паприкова, Рафаел Михайлов… Внимание заслужава картината, която представя художничката в гръб и нейния модел (според изследователите – Кирил Петров). Картината разглежда в необикновен, леко пародиен план класическия мотив за художника и неговия модел. Многобройните натюрморти на Васка Баларева се отличават с оригиналност и композиционно майсторство. До края на живота си тя успява да се опази от идеологическия патос на соцреализма.
„Водещо при нея е живото око и чувството – пише Ружа Маринска – не агресивно разрушаващо, а просто будно и овладяно. Нейното изкуство – професионално изпълнено и събудено за живот от природна предразположеност – обогатява картината на българската живопис от средата на ХХ век.“
Писателят Георги Данаилов си спомня Васка Баларева като майка на неговия приятел и състудент Христо: „Не признавам друг признак за превъзходство освен добротата“ – беше писал някъде Лудвиг ван Бетовен, сам доста сприхав и зъл човек. Госпожа Баларева притежаваше това превъзходство. Не добротата на разтапящия се от милостивост човек, а готовността да сториш добро, когато за това е нужно себеотрицание и изисква дори смелост. Такъв е показателният случай на приятелството й с Александър Жендов. Васка Баларева не преустановява дружбата си с низвергнатия художник, подложен на гонения, които само политкомисарите на българското изкуство можеха да измислят, и когато всеки израз на дружелюбие към нарочения се тълкуваше като престъпление срещу народа. Тя не само не преустановила приятелските си отношения, но и намерила начин да подпомага своя колега, взимала от издателството книги за илюстрации, давала ги на Жендов, той ги рисувал, после Баларева ги представяла като свои и предоставяла хонорарите на бедстващия си колега…“
