Пиеро 2019: Място за хубави срещи
Какви кукли обичат възрастните? И на какво се смеят възрастните? Това бяха двата въпроса, на които децата вкъщи искаха отговор, след като приключи 11-ото издание на Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ в Стара Загора. Бях им обяснила, че всички куклени представления там са само за възрастни и не са подходящи за деца. И разбира се, не бях права.
Въпреки че кукленият театър точно така възниква – като изкуство за възрастни, все по-рядко срещам възрастни хора, които без всякакви угризения се наслаждават, спорят и ръкопляскат на куклите. Но по време на „Пиеро“ 2019 това беше обичайната картина – в тазгодишното издание на „Пиеро“ бяха включени 11 спектакъла, а за шестте дни гостите на фестивала успяха да видят повече от 35 събития – не само куклени представления, но и танцов театър, изложби, концерти, семинари, балет, анимационно кино, премиери на книги, дори уличен театър…
Фестивалната програма събра над 20 куклени спектакъла не само от България, но и от Япония, Сърбия, Унгария, Полша, Испания, САЩ и Италия. Като се започне от традиционния театър Но, регистриран като национално нематериално културно наследство на Япония, и се стигне до „Последният човек“ – дългоочаквания спектакъл на творческия тандем Веселка Кунчева – режисура и драматургична версия, и Мариета Голомехова – сценография и кукли.
Театър Но беше представен със спектаклите Hagoromo (Крилатите одежди) и Tsuchigumo (Земният паяк) на Театър „Ямамото“ от Осака, създадени сякаш срещу всички правила на театралното изкуство. Защото ако под театър разбираме конфликт и действие, то тук имаме повече съзерцание, ритуали и внимателно вглеждане в думите, дори когато това се комбинира не само с традиционната японска архитектура, но и с новите технологии. Театър Но сякаш просто се подчинява на други закони.
Не така изглежда спектакълът „Последният плъх от Терезин“ на Хилъри Чаплайн от Ню Йорк. Историята на кабаретната звезда, попаднала в концлагера „Терезин“, е разказана изключително живо не само чрез кукловодство, но и чрез песни, танци и дори чрез поезия.
Сръбският спектакъл „По вълчата следа“ по романа „Дивото зове“ на Джек Лондон обра голяма част от наградите на това издание на „Пиеро“ – спечели отличието за сценография на Каролина Арандия, наградата за най-добър спектакъл GRAND PRIX, а също и отличието за режисура на Якоб Максимов. Освен умелото кукловодство, реалистичните кукли на четири кучета и елен, звуковата среда, която актьорите сами създават с помощта на микрофони, спектакълът „По вълчата следа“ на Младежкия театър в Нови Сад беше и пример как театърът може да бъде въздействащ, без да разчита на някакви високотехнологични прийоми. Доброто водене на куклите и силният разказ са основата на тази история за кучето Бък, което е отвлечено и продадено в Канада по време на Златната треска. Една история, колкото за деца, толкова и за възрастни.
Другият спектакъл, който събра най-много отличия, беше „Нос“ на Театър 199, режисура на Веселка Кунчева и сценография на Мариета Голомехова – тази адаптация на повестта на Гогол работи чрез гротеската и повдига въпроси, които са важни и днес – за бюрокрацията, която ни затрупва, за алчността и за фалша. Наградата за музика на „Пиеро“ 2019 отиде при Христо Намлиев за „Нос“, а награда за женска роля – и съответно за мъжка роля, бяха присъдени на Полина Христова и Георги Спасов за играта им в същия спектакъл на режисьорката Веселка Кунчева.
Тази година домакините от Старозагорския куклен театър представиха два спектакъла – „Алиса в страната на чудесата“ по Луис Карол, драматизация и режисура на Елица Петкова, и спектакъла на Веселка Кунчева по романа на Джордж Оруел „1984“, който беше един от акцентите на тазгодишното издание на „Пиеро“, но не беше включен в конкурсната програма.
Как се променя кукленият театър
Светла Бенева е театровед, а тази година беше председател на журито на 11-ото издание на Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ 2019, който се провежда през две години в Стара Загора. На него беше представена и книгата „Истории за часовник, кукли и липов чай“, посветена на 60-годишния юбилей на Държавен куклен театър – Стара Загора. Автори на „Истории за часовник, кукли и липов чай“ са театроведите Светла Бенева и Катерина Георгиева, а графичният дизайн е на Кети Бинкова.
„Истории за часовник, кукли и липов чай“ е своеобразен летопис на Държавния куклен театър в Стара Загора. Като се обърнем назад, какво остава от всички театрални представления през годините?
Направихме летопис – върнахме се към историята на театъра по повод юбилея, за да предложим един по-подробен преглед на тази история. Започнахме отначало, прочетохме всичко, което преди това е писано. Натрупахме материал, който ни даваше възможност да бъде летопис, описан по сезони, но ние решихме да покажем миналото на този театър не само като статистика, а и какъв живот е преживял. Пътувания във Франция, Мароко, Тунис, които са правили през 70-те и 80-те години. Посетили са и други страни със своята продукция – тяхното куклено изкуство е пътешествало, защото артисти и ръководство са били сплотени в усилията си да усъвършенстват представите си и познанията си за него. В началото всички са започнали като самодейци. Професионалисти са били само режисьорът и директорът, останалите са били млади хора, които са имали отношение към изкуството и са решили да се пробват в кукленото творчество. И постепенно в практиката са осъзнали и достигнали професионалното умение.
Срещнахте ли се с по-възрастните артисти, сценографии, режисьори? Защото това е разказ не през фактологичната информация за спектакли, а през личните истории.
Да, това беше целта ни – да надскочим стереотипа и когато правим такава книга, да се опитаме да я оживим, да си я превърнем в нашия предмет на изкуство. Избрахме форматът ѝ да наподобява часовник – забележителна емблема на Старозагорския куклен театър и единствен в България, който показва куклите, отмерва времето и приканва зрителите с музикален сигнал. Искахме това, което ще оформи и създаде тази книга, да не бъде банално и да не повтаря стереотипите.
Включително и заглавието…
Да, с Катерина си допаднахме като процес на работа, а Кети Бинкова, която е графичният дизайнер, като много артистичен човек предлагаше неочаквани, интересни хрумки. Едни такива – щурави на пръв поглед, неосъществими, но това ни въодушевяваше и започвахме да мислим как това, на пръв поглед невъзможно нещо, да го съберем и да го свържем в едно цяло, за да остане историята, да останат и различни факти за този 60-годишен период. И се получиха две книги – в едната е описано по сезони как театърът е работил, другата започва със снимка за съвместните усилия на цялата трупа да бута рейса. В цялото издание сме търсили и тази символика – да се усетят движението, пътят на театъра с най-важните знаци, които са го оформили.
Кои са тези знаци?
Интересът през 60-те години към българската драматургия е много силен. Автори като Валери Петров, Иван Теофилов, Борис Априлов и др. се утвърждават и като драматурзи. Ето, в онези години много рядко някой си позволява да прави куклено представление по текстове на Николай Хайтов например, а в Стара Загора го правят. Личи си отношението и към детската публика – не само като публика въобще и за отчет, а с наблюдения и съобразяване с нейното поведение и очаквания. В онези години в театъра правят сладкарничка – долу в клуба, където да показват детски представления в уютна и забавна обстановка. Затова и липовият чай в заглавието на книгата си дойде на място.
А може би тази стара снимка, включена в книгата – как цялата трупа с общи усилия бута рейса, затънал някъде в калта по пътищата на страната, е хубава метафора на съвместната работа.
Усилията на артистите са винаги това – да изскочат над повърхността, над статуквото, над познатото. Да се опитват да бутат една машина, която да ги превози напред. Тази машина е надеждата, мечтата. Средството, което иска усилие.
Каква част от историята на този театър е свързана с Международния куклен фестивал „Пиеро“?
Това е 11-ото издание на фестивала, а първото издание е през 2000 г. Тогава решават да направят нещо ново, да нарушат инерцията на всекидневната продукция. Описали сме раждането на тази идея в един импровизиран разговор с Дарин Петков и Таня Калчева. Стефан Янков им подсказва идеята да бъде фестивал за възрастни и те така го формулират. В началото имат желание фестивалът да се провежда всяка година. После разбират, че ще бъде трудно да се реализира всяка година, и той става биенале. Когато са мислели за заглавието, избират фигурата на Пиеро, защото тя като пластика е била изработена от сценографа Емил Иванов – изключителен работяга, много добър художник в театъра. И фигурката е стояла отвън, на фонтана. Сега тази статуетка се връчва на отличените спектакли.
Винаги се е казвало, че през 60-те и 70-те години в кукления театър има повече свобода. Погледнато от дистанцията на времето, това така ли е?
Не смятам, че само хората от кукления театър са имали повече свобода. Всичко е въпрос на индивидуален подход. Просто тук са се събирали хора, които са имали желанието да преодоляват пречките, и са бутали театъра напред. Защото това без усилия не става. Например Васил Апостолов като директор е знаел как да убеди тогавашните хора във властта какво да дадат, какво да направят в подкрепа на театъра и неговите намерения. Това е управленско умение. Сега казваме мениджърско умение. Изключително важно, ако си наистина силна и целеустремена личност, да знаеш как да защитиш интереса си като творец, преодолявайки прегради, които ги е имало – и преди, и сега.
Как изглежда историята на театъра като процес? Какво се случва след промените, през последните години?
Историята като всяка история има своите върхове и своите спадове. Но повече върхове има в този театър. В края на 80-те голяма група артисти го напускат. Настъпва време на буксуване на едно място. През 1998 г. идва като директор Дарин Петков и театърът поема в нова посока.
Личат ли си тези усилия по програмата и по организацията на това 11-ото издание на „Пиеро“ например?
Да, защото този фестивал с всяка година разширява мащабите си. Не нарушава формата си, а събира творци, които имат какво да кажат за кукления театър. Ето, на тазгодишния фестивал всички сме впечатлени не само от представленията в конкурсната програма, но и от спектаклите, които са извън нея. От „Кръговрат“ на студентите от класа на проф. Жени Пашова от НАТФИЗ, от „Последният човек“ по романа „1984“ на Джордж Оруел на тукашния театър. Те не са в конкурсната програма, но са спектакли, които според мен заслужават да бъдат показвани на фестивали по света.
Те се очертаха като акценти още в началото и всички имахме и високи очаквания към тях.
Да, тези спектакли са акценти. Но те показват, да кажем, лицето на този театър, нивото на професионализма му, което е много важно. Защото той е домакин на фестивала. От друга страна, театърът правилно според мен се отказа да участва в състезание.
Това ли е единствената причина спектакълът „Последният човек“ на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова, който е продукция на Държавен куклен театър – Стара Загора, да не бъде включен в конкурсната програма?
Да, защото е театър домакин. И смятам, че това е по-нормалният жест. Защото тук мисленето е различно от баналното. Това не е състезание. Това не е битка. Днес политиците водят битки непрекъснато. В изкуството битки не се водят. В изкуството се прави нещо. В него не си, за да се състезаваш, а за да се оглеждаш. Да видиш кой какво прави, за какво го прави. Според мен само с такова мислене нещата могат реално да се оценяват. Всичко друго опошлява онова, за което ти се трудиш всеки ден. И ето – на този фестивал това ми се струва най-любопитно и най-интересно.
В рамките на фестивала са включени не само куклени представления, но имаме и кино, уличен театър, балетни спектакли, концерти, опера, танц, анимация… В предишните години имаше ли го това разнообразие?
То винаги е било стремеж. Анимацията например е много близо до кукленото изкуство. Лично аз, освен тук, никъде не мога да видя накуп български анимационни филми. А сега включиха и балет, защото разшириха пространството, на което се показват фестивалните спектакли, и ангажираха всички културни институции в Стара Загора. А това е прекрасно. Ако не можем да се съюзим във всекидневието или да се обединим – всичко е напразно. А фестивалът го доказа, използвайки всички възможности и приобщавайки другите изкуства. Така разширява погледа – имаме не само уличен театър, да кажем, като театър „Жар“, но и изкуство като операта. Артистите от Операта и Кукления театър в Стара Загора заедно твориха в поставянето на „Турандот“ на Дж. Пучини с участието на кукли, което е постижение. Но тук е важно и умението да убедиш колегите си, че заедно ще бъдете по-силни и представителни за културата на един град.
Това ли е обяснението защо този фестивал предизвиква интерес?
Да, защото тук цялата идея е не да се боричкаме за награди, а да се срещнат хората, да общуват помежду си. Освен това домакините са отворени да чуват всякакви крайни оценки и това не създава напрежение. Тук винаги възниква разговор за същността – какво правим днес в театъра? Какво ще се случва? Тук се чувстваш свободен.
Дали тази свобода е свързана и с факта, че говорим за куклен театър, а куклите винаги са били силен инструмент за казване на истината?
Според мен, не само защото са куклите са инструмент. Както се шегува актьорът Димитър Димитров-Капитана в своя спектакъл „Беше ми 100лично“, ние боравим с божественото, защото от мъртвото трябва да направим живо. Мисля, че не толкова куклите влияят, колкото живите хора с таланта, амбициите и способността си да ги използват в желанията и мечтите си.
В това издание на „Пиеро“ как стояха чуждестранните спектакли?
Чуждите спектакли са разнообразни като представи за кукленото изкуство за възрастни. Участват представители на държавни театри и частни компании. Напоследък интересът към фестивала „Пиеро“ е голям и това говори за процес в неговото развитие, който е възходящ и интригуващ за творци от различни краища на света.
А ако сравните чуждите спектакли с българските, какво ще се получи?
Българският куклен театър никога не е бил слаб. Дори в един период е бил и пример за ниво на професионализъм. Но има някакво напрежение през последните години, чувам от колеги, че в НАТФИЗ щели да съкращават преподаватели в катедрата по куклено актьорско майсторство. Това е много неприятно, ако е така. Чувам, други, които се притесняват, че няма кой да наследи тези, които сега водят класове, че няма втора Юлия Огнянова, някой, който да изведе класове режисьори, последователи на нейните ученици като Теди Москов, Александър Морфов, Нина Димитрова и поредица от талантливи хора, които успяха да докажат своите възможности.
Но пък в същото време виждаме спектакли като „Кръговрат“ на НАТФИЗ, виждаме актьорите от класа на проф. Жени Пашова…
Да, точно така. Виждаме прекрасни, научени какво да правят на сцената млади хора в един завършен спектакъл. Това, което видяхме, е демонстрация на тази актьорска школа, свързана с имената на Николина Георгиева и Атанас Илков. Те са първооснователите и после тази школа доразвиха техните ученици, сега доценти и професори с богата творческа биография и авторитет.
Излиза, че в момента има една добре работеща машина, просто трябва да се продължи напред?
Да се погрижат да се продължи. А да не създават пречки.
Впрочем през тези години фестивал като „Пиеро“ обърна ли тенденцията у нас на кукления театър за възрастни да не се гледа като нещо едва ли не екзотично?
Мисля, че само при нас това звучни екзотично. Хенрик Юрковски – един от най-сериозните критици на кукленото изкуство, много точно е казал, че няма значение дали театърът е обявен като театър за възрастни, за кукли, или за деца, той просто трябва да е театър, да е истински. И тогава няма значение дали има много кукли, или повече актьори на живо, важното е да бъде убедително изкуство.
