IN MEMORIAM

Михаил Заимов, „Созопол в образи и думи“, издателство „Парадокс“, 2023 г.

Като скромен човек Михаил Заимов каза, че този текст отделя твърде голямо внимание на работата му върху архивните книги за Созопол. Това е единствената причина моят критически отзив да не бъде публикуван тогава, през 2023-та, когато беше написан.

Не исках да го карам да се чувства нескромно. Той беше избрал да полага усилията си мълчаливо и за своя сметка; така се превърна в професионалист със собствена експертна сфера – визуален археолог на всичко, случващо се на границата между сушата и водата, както и на границата между епохите в нашата сложновата история.

Днес за нескромност вече не може да се говори, така че – ето какво мисля за „Созопол в образи и думи“ на Михаил Заимов.

РАЗГРЪЩАНЕ

Обикновено, говорейки с думи за една книга, ние създаваме някакво огледало в съзнанието на слушащите. А как да говорим за книга, която е образ – нещо повече, за книга, съдържаща плътна вселена от образи? Колко ли време е отнело събирането на историческия и визуален материал? Сигурно има особена връзка между цялото това усилие и хронологията на собствения живот на автора. Едната зрялост, житейската, работи за узряването и на идеята за такъв труд – панорама на града, в който си расъл, в който си откривал новото – града, който си избрал за нещо като втори дом и явно обичаш…

И така – що за усилие е това на Михаил Заимов?

Какво не ни казва красиво стилизираният подпис на корицата?

Има един вечен и труден за разрешаване въпрос, който стои пред всеки, опитал се да работи с историческите документи и факти. Наличието накуп дори на десетки хиляди архивни образи от един град, заедно с натрупването на знание и информация – това все още не е РЕД. То е наличност. Редът идва с усилието на СЕЛЕКЦИЯТА. С наратива, с разказа.

Многото факти не правят история. Както и липсата на факти не е история по същия начин. Само разказът (понякога проведен под формата на разговор с реален или въображаем слушател), само разказът се превръща в история, която отлага значенията и ангажира най-важното за историческото осмисляне – нашето активно участие в процеса.

Текстовете в тази книга приличат на фрагменти – самодостатъчни, всеки със свое начало и вътрешна логика, с постигнат финал. В някои има повече фактология, в други – емоция и нескрита чувственост, дори пристрастие. На места се прокрадва дидактика. Всъщност – ето че описах и характера на автора, такъв, какъвто го познавам.

Разказът на Заимов е цялост, съставена уж само от детайли. Една дума тук, едно сгъстено описание там, акцент на едно място, особен тон на друго – те показват човешкия поглед, през който е пречупено всичко в тази „История на Созопол“. Без да я налагат или кодифицират като научен предмет.

КНИГА ЗА МИНАЛОТО ИЛИ КНИГА ЗА БЪДЕЩЕТО

Това, разбира се, е книга за бъдещето.

Един текст е насочен и „гледа“ натам, накъдето са ориентирани неговите въпроси. Не се подлъгваме по на пръв поглед историко-носталгичното сияние, което тези образи излъчват. Разказът не започва някъде (във времето), за да завърши някъде (във времето). Той започва в образа (исторически, черно-бял), за да достигне до нас. Да се срещне с нас като с огледало, в което всъщност се ражда всяка една история.

Ние четем. Самият автор „чете“ образите. Разчита ги, с нас, за нас. Много рядко дава интерпретации, които прекрачват в територията на идеите, той изглежда привързан към фактите. Но пък ни оставя голяма свобода „да видим, за да разберем“. Да припомним забравеното (и вече невидимото, защото е не-налично), за да помислим за видимото. Отговорност-безотговорност, тази двойка понятия, струва ми се, движи доста дълбоко мотивацията на Заимов като автор (следили сме и различни негови текстове, акции, каузи, проекти) и това си проличава и в книгата, която е днес пред нас.

*

Ерих Фром говори за една „незаключена история“ – изглежда, че достъп до такива „незаключени врати на историята“ има и Михаил.

Опитите върху „ярко историческото“ изглеждат лесни, защото ни заслепява очарователната светлина на фотографската памет; образите правят иначе смътните неща много видими. Но тази „лесна“ достъпност е привидна. Всеки образ има предистория, археология, упорство, инвестиция на време и средства. Натрупано е знание, вложени са усилия, направен е превод, адаптация, съхранение… Е, нужен е късмет дори за да ти се „отдаде“ образът, да го провериш, да го сравниш с други образи и да му намериш мястото. И чак след това да го коментираш.

ПАРАЛЕЛИ ВЪВ ВРЕМЕТО, ПРЕСЕЧНИ ТОЧКИ В ПРОСТРАНСТВОТО

Алис Нордстрьом ме наведена на тази мисъл – и на един очевиден паралел.

И това е аналогия с книгата на Кристофър Раушенберг от 2007 г., който се впуска в един странен, но всъщност логичен визуален експеримент. Той минава през всички места, които прочутият фотограф Йожен Атже снима в Париж между 1888 и края на 30-те години на XX век. И Кристофър Раушенберг заснема отново тези места. Кара ни да мислим за толкова много неща – за изчезващите сгради, променените аспекти на градоустройството… Промяната на града „пред очите ни“, запечатана в двойките снимки, ни насочва към въпроси за вътрешната ни промяна, за света, който еволюира (и се руши или създава?) и в самите нас.

Е, книгата на Заимов прави по същество същото. А то ни е толкова необходимо, като имаме предвид процесите, на които сме свидетели.

Погледът на Михаил (с камера или без, с думи или чрез обектива на нашите собствени очи – накъдето обаче авторът го насочва), този споделен поглед е много по-интимен. Както заради характера на града, подчинен, обсебен от морето – на това особено, сгъстено „време-място“ Созопол, така и заради личния почерк.

В някакъв смисъл проектът на Раушенберг върху фотографиите на Атже е прочит, не само или просто пре-заснемане. Ние много се нуждаем от прочит – на историята, на визуалната история, на нейните значения…

А Заимов ни показва и една друга възможност за прочит, като слива в едно наслагванията на образи с наслагванията на спомени (понякога лични, защото самият той е рибар и мореплавател, точно като героите на визуалната „историята на Созопол“; а друг път спомените са обобщени, като и в двата случая авторът се е опитал и то успешно, да се отстрани от много силното акцентиране на формата „аз“).

И – да не забравя. Йожен Атже е известен с многото си и разнопосочни занимания, със стремеж към творчество, опити в театъра и следване в академии за изкуствата, но още от детството мечтата му е била свързана… с морето.

И е искал да стане моряк.