Десет години пленер и арт резиденция „Созопол“

Когато през 50-те години на XX век Марк Шагал посещава Атина в търсене на вдъхновение за илюстрациите към античния любовно-приключенски роман „Дафнис и Хлоя“, той настоява за среща с Йоргос Гунаропулос (1889–1977). Роден в Созопол, получил художествено си образование в Атина и Париж, участвал в изложби заедно с Пикасо, Жорж Брак, Раул Дюфи, Жорж Папазов и Жан Суверби, по това време Гунаро е сред утвърдените имена не само на гръцката художествена сцена.

Сред прозрачния емайлиран хаос в ателието на Гунаропулос Шагал подхваща разговор за цветовете и светлината в картините на своя гръцки колега. И научава за Созопол: „Роден съм с лице към морето, Шагал, и от носа, където живеех, виждах морето под себе си, докато небето се стелеше наоколо. Може би на това дължа пулсацията на моите цветове и сферичната оркестрация на формите и тоновете, които търся“, разказал му Гунаропулос^[1].

Две десетилетия по-късно пред журналисти от програмата „Делата и звуците им“ на Атинското радио той отново споменава родния си град, построен върху висок скалист бряг, който според него прилича на дълъг и тесен език, връща се към даляните, дървените византийски къщи, скърцащи при силен вятър, към мелниците и фантастичните създания, заселили детското му въображение. „Спомням си за Созопол, когато искам да разбера какво представлява изкуството и обсебилото ме желание да приложа в художествената си дейност онова, което съществува, но не се вижда“^[2].

„Комай имало е моменти, когато и на мене ми се е струвало, че от вълната ей сега ще излезе нимфа. Но само ми се е струвало. За мене е била достатъчна простата красота на вълната. За него, види се, това е било недостатъчно. Ние художниците имаме различни очи… И слава Богу!“, разсъждава „добрият дух на Созопол“, художникът Янис Хрисопулос (1901–1985)^[3], чието име от 2024 г. носи созополската градска галерия.

Гунаропулос тъкмо е напуснал Созопол, когато у Хрисопулос се събужда влечение, което скоро ще потърси израз в изкуството: „От дете ми се появи желание да рисувам край морето. Морето да рисувам“, спомня си той към края на живота си^[4]. „Хване ли те магията на нещо голямо като морето, ще трябва да търсиш някаква друга магия, за да го изразиш. Например, да пееш песни. Защо нашенците пеят всяка заран в лодките! Или да наредиш някакъв химн с думи! Това е много трудна работа. Или да потърсиш помощта на боите. Аз съм избрал туй, последното“^[5], признава Хрисопулос. Изборът му обаче изобщо не изглежда естествен в очите на баща му, който има съвсем друго мнение за художниците, събиращи се в Созопол – за него те са „хората, които си губят времето, вместо да се захванат с някаква сериозна работа“^[6].

Повече от век по-късно вятърът, който според Хрисопулос преминава през душата и превръща влечението към морето в мисъл, а след това във философия^[7], продължава да събира художници край созополския бряг. Сред инициативите, които днес поддържат тази среща жива, е Международният пленер и арт резиденция „Созопол“, организиран от фондация „Отражения“, който през 2026 г. отбелязва своето десето издание.

Черноморието има отчетливо присъствие в историята на българската пленерна практика, започнала да се утвърждава през 70-те години на ХХ век. Ако проследим линията ѝ по брега, на север от Созопол се нареждат пленерите в Шабла („Арт пътеки“), Балчик („Художници, Балчик, Любов – среща на европейски морета“, пленер на СБХ), Албена („Пространство и време“), Бяла („Международен арт пленер Бяла“) и Поморие („Светът е море“), а на юг са Приморско („Звук и цвят“), „Арт пленер Царево“ и „Светът е море“ – ахтополската лятна академия и симпозиум на НХА. В различен ритъм и с различна продължителност – някои с дългогодишно присъствие, други вероятно очакващи да бъдат (отново) възстановени, те свидетелстват за трайното и важно място на пленера в художествения живот край българското море.

Международният пленер по живопис „Созопол“ се провежда за първи път през 2014 г. и за десетте си издания до момента успява да събере в Созопол повече от сто художници, постепенно формирайки своя широко отворена артистична общност. През годините в него участват редица значими за българското изкуство автори, немалко от които свързани и с преподавателската традиция на Националната художествена академия. Сред тях са проф. Георги Чапкънов – Чапа – една от емблематичните фигури на българската скулптура и основател на специалност „Метал“ в НХА, и проф. Олег Гочев, който има трайно присъствие в областта на монументалното изкуство и стенописа както у нас, така и в чужбина. В историята на пленера личат още имената на проф. Греди Асса – живописец с ясно разпознаваем колористичен език и силно присъствие в съвременната българска живопис, и проф. Вихрони Попнеделев – художник и преподавател, работещ в полето на живописта и текстилното изкуство, които имат творческа пресечна точка в историята на авангардната група „Градът“, белязала важен етап в българското изкуство от края на 80-те години. Към този широк спектър от художествени интереси и практики следва да добавим и проф. д-р Аделина Попнеделева, чието творчество преминава през живопис, пърформанс, видео, обект и инсталация, проф. Божидар Бончев – водещо име в българската керамика, и проф. Светозар Бенчев, работещ между живописта, рисунката, графиката и керамиката.

Историята на пленера има почти анекдотично начало. В разговор по време на десетото издание Стойо Недин, поел логистичната и финансовата организация на форума, се връща към 2013 г.: „Дотогава турският художник Вахит Акан вече няколко години подред беше канил Ангелина Недин на пленер в Турция, след като беше попаднал на информация за нейната работа. Тъй като тя дълго време така и не приемаше поканата му, той просто един ден дойде лично в Созопол с друго предложение: „Като не искаш да дойдеш в Турция, ще направим пленер в България! Така и стана…“. По този начин през пролетта на 2014 г. се оформя първото издание – Ангелина Недин се заема със селекцията на българските участници, а Вахит Акан се присъединява с група художници от Турция. Изложбата с произведенията, създадени в рамките на пленера, е подредена във фоайето на созополското читалище и предизвиква изненадващо силен интерес сред местната публика.

„Този първи успешен опит ни даде увереност да продължим и още през следващата година решихме да разширим формата. Познанството ни с големия български физик и филантроп Минко Балкански, който живее във Франция, ни даде посоката, подкрепа получихме и от Александрина Исайлова“, продължава разказа Ангелина Недин. Така още във второто издание през 2015 г. се очертава силно българо-френско присъствие, което естествено отвежда пленера към Международния франкофонски фестивал „Солей“, в чийто програмен контекст той остава през следващите няколко години. По-късното отделяне от фестивала и преместването на пленера в началото на есента бележат следващ етап – постепенно обръщане към художествените среди и извън френскоезичния кръг.

Променя се и начинът, по който събитието се позиционира в градското пространство на Созопол – приключващата пленера изложба в продължение на няколко издания се показва на площада в началото на Стария град, а от 2023 г. се премества в Амфитеатъра, където се провежда и церемония по закриване на съответното издание. Това решение се утвърждава като успешно, тъй като, по думите на Ангелина Недин, съчетанието между сцена и експозиция се приема особено добре от публиката.

С времето се избистря и логиката при подбора на участниците – организаторите канят художници от различни части на страната, сред тях задължително представители на художествената сцена от региона на Бургас, български автори, които живеят и работят в чужбина, както и млади художници. Международният характер на пленера също има своя вътрешна динамика – след силното турско присъствие в началото и френския акцент през следващите няколко години, в отделни издания около българското ядро се оформят разпознаваеми групи от Северна Македония, Румъния, Украйна, Азербайджан и Грузия. Към тях се прибавят участия и на художници от Мароко и Бахрейн, а през 2026 г. се появява и отчетливо британско присъствие благодарение на контакта, който организаторите установяват с Royal Society of Marine Artists, очертаващ предстоящо дългосрочно сътрудничество и съвместни инициативи.

Тази международна перспектива стои и зад промяната в наименованието на форума – от 2026 г. той вече се представя като пленер по живопис и арт резиденция. „Причината е не толкова съдържателна, колкото комуникационна: понятието „пленер“ не навсякъде в Западна Европа се разчита по начина, по който е установено в българската художествена среда, докато „арт резиденция“ дава по-ясен международен контекст. Така новото название не отменя досегашната практика, а по-скоро я превежда на по-разпознаваем език“, разяснява Ангелина Недин.

През годините съзнателно се разширява и жанровият диапазон – наред с пейзажисти в отделните издания участват също абстракционисти, графици, скулптори и автори от приложните и перформативните изкуства. Именно тук, според Ангелина Недин, се появяват и едни от най-интересните резултати на художественото общуване: „Забелязвам, че пленерът привлича интерес с творбите на автори, които не са живописци, но правят живопис с нас. Това е особено подчертано, когато става дума за художници, които рядко работят пленерно – различният професионален опит поражда и различни реакции към мястото, в което създават произведенията си“.

Десетото издание на пленера стъпва както върху тази натрупана логика, така и върху паметта, пренесена благодарение на присъствието на художници от предишни издания. Едновременно с това през 2026 г. организаторите търсят възможност хоризонтът на пленера да бъде обогатен през нови художествени погледи. И отново – макар морето да остава естественият общ знаменател, не всички участници идват от територията на класическия пейзаж.

„Аз съм стенописец и при нас мисленето е по-различно“, започва разговора за характера на пленерното вдъхновение проф. Олег Гочев. „Не че понякога не рисувам случайното, но по принцип нашата професия ни е възпитала да търсим формулата на нещата – ние, като монументалисти, занимаващи се с публично изкуство, винаги търсим някакво обобщение.“ И все пак мястото – в случая Созопол – неизбежно прониква в работата. „Ефимерни работи…“, махва с ръка художникът и замълчава за момент, преди да продължи: „Мисля си за протяжността на морето – то продължава и зад хоризонта, създавайки усещане за подвижна безкрайност. Освен това морето влияе и дълбинно, на подсъзнанието… Може би в този контекст и аз мога да се почувствам малко маринист.“ За „дълботата“ на морето – дума, от която сам извайва смисъл, говори и Радостин Дамасков: „Така аз разбирам философията на морето, чиято емоция мога да изразя само по абстрактен начин и вероятно да предам онова преживяване на свободата, което помня от детските си години – скитането по плажовете, спускането в дивите заливи. Те днес, за жалост, на практика са недостъпни. Затова аз влизам с лодката и така се свързвам с дълботата на морето, така гледам и само така днес мога да достигна брега навсякъде. И казвам това съвсем чистосърдечно, защото знам какво значи свобода“ – говори и едновременно с това мълчи скулпторът.

С фината материя на миналото работи и художникът Владимир Запрянов – в творбите си, изградени на принципа на колажа, той смесва абстрактни фрагменти с фигуративна живопис. „Занимават ме напластяванията на време и смисъл, както и сънищата“, вметва той, докато около мястото на импровизираното му созополско ателие се случват съвременните проявления на курортния живот. Извличайки есенцията на мястото, той представя Созопол такъв, какъвто остава в колективната ни памет и какъвто може би никога повече няма да бъде: „Създавам трансформирана реалност“. Една от пленерните му работи носи особена меланхолия, прозираща през живописни разливания, напомнящи фотографското стареене на материала – една невъзможна снимка на невидимото. В отсрещния край на същото това пространство, босоног, но с престилка, трептящ от енергия и отправил поглед към това, което предстои, рисува Нейчо Дойчев – Д’Нейчо. „Аз съм вече там, в бъдещето, там чакам своите опоненти, но продължавам да бъда самотен“, смее се с особена сериозност той, докато нанася искрящи мазки около силуета на един може би също така самотен фар, превърнат в център на огряната от светлина иначе абстрактна композиция.

По линията между предметността и абстракцията се движи и художничката Петя Папазова, която живее и работи във Варна. Нейната дългогодишна и всекидневна близост с морето ѝ придават лекота и естественост. Общуването с колегите, споделянето на опит и опитност са онези елементи от пленерния живот, които вдъхновяват топлото ѝ, сърдечно присъствие, продължено в нейните изпълнени със светлина и музика импресии. Петя Папазова е сред новите за форума имена, такава е и Венера Константинова, която за първи път участва в крайморски пленер. Стенописец по образование, тя е дългогодишен секретар на секция „Монументални изкуства“ към СБХ и затова не е чудно, че в композициите ѝ се разпознава известна декоративност и монументалност: пейзажът, веднъж видян пленерно, е преведен в система от цветни плоскости, ритми и силуети. Художничката се интересува от историята на мястото и е привлечена особено силно от архитектурата: „Цялото селище в старинната му част е обект на вниманието ми, защото обичам да рисувам старинни къщи и църкви“.

По подобен начин архитектурата на Созопол привлича и Камбер Камбер, определящ себе си като „родопеист“, но вече повече от 50 години черпещ вдъхновение и от Созопол: „Тук въображението ми се събужда за бурно творчество. Созопол е град, който зове творците. Аз усещам как духът на града и духът на морето се сливат с духа на художника, след което се получава нещо фантастично“, пояснява той логика на сгъстените си пластични конструкции, които представят морето през специфичния за него земен колорит. Съвсем различен е погледът на Ангелина Недин, чийто морски пейзажи са подредени в съседство в рамките на пленерната изложба. Родена и израснала в Созопол, куратор и неизменен участник във всички досегашни издания на пленера, за нея морето се е превърнало в трайна мяра за света: „Преди време морето беше част от моя живот със своето постоянно присъствие, но напоследък то започва да приема по-друг образ – на живо същество, което нашепва истории и с което може да се общува“, споделя художничката. Това усещане за жива, променлива материя разпознаваме и в живописта ѝ.

Морето се разлива и кипи и в платната на Магдалена Малер, но тук то постепенно се отдалечава от конкретно наблюдавания природен мотив и се превръща в изходна точка за абстрактно живописно преживяване. Свикнала да работи в по-голям формат, в по-малкия размер на пленерните си работи тя концентрира живописната материя в широк жест, създавайки усещането, че композицията продължава отвъд пространството на платното. Живко Желязков също като нея излиза от обичайния си начин на изразяване – скулптор по образование и практика, от дълги години живееш и работещ във Франция, в пленерните си работи той пренася към живописта усета си за форма, обем и пластическо присъствие. В погледа му към Созопол видимото е пречистено от всекидневната му многословност и сведено до един ясен, почти изваян образ. Станимир Божилов пък, напротив, извежда човешкото присъствие като водеща линия. То се появява както като лично отношение, така и като повод за по-широк размисъл за връзката между човека и средата в екологичен аспект. „За мен само красотата не е достатъчна, трябва да се посочват проблеми, да се правят послания“, подчертава художникът, докато разказва за търсенията си сред многобройните сюжети на Созопол.

По съвсем друг начин подхожда Хейди-Джо Съмърс, вицепрезидент на Royal Institute of Oil Painters и член на Royal Society of Marine Artists – тя идва в Созопол с един ясно и трайно изграден пленерен рефлекс. Впечатлена от тъмната наситеност на Черно море, от розовите скали, които ѝ напомнят на гранитния бретански бряг, и от богатите цветови отношения, тя работи бързо, непосредствено и в постоянен диалог със светлината. Ник Гроув, също представител на Royal Society of Marine Artists, споделя тази нейна отдаденост на непосредственото наблюдение. С тази разлика, че в неговите созополски платна погледът се задържа по-дълго върху самата структура на мястото, където човешките фигури присъстват почти мимоходом – като мярка за пространството, вписвайки особеностите на пейзажа в ритъма на всекидневието.

За Николай Янакиев, един от утвърдените съвременни български живописци, пленерът като формат е повод както за размисъл върху „умерените дози творчески патос“, така и за припомняне на далечните студентски практики, когато Светлин Русев изисквал от своите ученици почти денонощно непрестанно рисуване. „Созопол за мен е син и зелен. Избрах да рисувам морски пейзаж не само защото сме тук, а защото срещата ми с морето беше дългоочаквана“, връща се в настоящето художникът, докато внимателно разглежда работите на другите участници. Пред творбите на Вахит Акан той прави интересно наблюдение – зад спокойното и достолепно присъствие на художника се открива почти младежка енергия: подвижна, свободна, дръзка в цвета и жеста. Към тази констатация следва да добавим, че в живописните платна на Вахит Акан по естествен начин се свързват силуетите и вибрациите на два древни пристанищни града: Созопол и Текирдаг – някогашното Родосто на Мраморно море, родния град на турския художник.

При Карол Мелму впечатленията от Созопол се пречупват през различните пластове на собственото ѝ формиране като художник. Завършила съвременна литература в Сорбоната и обучавала се по танц в Националната висша консерватория в Париж, тя е особено чувствителна към звученето на езика, движението и ритъма – затова към преплитането на архитектурните форми и свободното движение на светлината в Созопол като елемент на вдъхновение тя прибавя и българската реч. Любопитна е и още една връзка на френската художничка със Созопол: тя усъвършенства живописта си в Académie de la Grande Chaumière, а нейният учител там – Филип Льожьон, е ученик на Жан Суверби – художника, с когото, както посочихме в началото, през 20-те години Гунаропулос има общи изложби в Париж.

Няколко години по-рано, на „открит въздух“ в Созопол започва и пътят в изкуството на Янис Хрисопулос: „Един ден аз видях в залива да рисува седнал на малкото си удобно столче един пълен човек с широкопола шапка и червена кърпа на врата. Приближих се на пръсти. Застанах зад него. Човекът рисуваше някак рязко. Сега знам – така рисуват майсторите. Картината му оживяваше. Тя приличаше на гледката, която беше пред него. Но в никакъв случай не беше самата гледка. Нещо по-силно имаше в нея. Някакво настроение. Или може би мисъл. Какво точно – не съм запомнил. По едно време художникът се извърна, изгледа ме някак особено, дълго и строго. Тогава ще да съм бил на 11–12 години и е било примерно 1913 г. Малко се смутих от този поглед, но не си тръгнах. Човекът не каза нищо, пак си продължи рисуването. Явно беше мълчаливец. Или така ми се стори. Но все пак ми подаде една усмивка, малка и сдържана. Но и тя ми стигаше. Това беше Александър Мутафов. Такава беше първата ни среща“.^[8]

На 13 септември участниците и организаторите на пленера, представители на Община Созопол и спонсори на събитието, представиха създаденото на сцената на летния амфитеатър „Аполония“. Картините остават в Созопол, а в Градската художествена галерия предстои изложба, проследяваща десетгодишната история на пленера.

Художниците се подготвят за отпътуване, прибират стативите, прехвърчат уговорки за следващи срещи, нахвърлят се последни бързи скици. Отнасяйки част от Созопол със себе си, какво ли са оставили те в града?

^[1] Спомени на журналиста и филмов режисьор Йон Даифас (1924–1994), семеен архив на Гунаропулос.
^[2] За първата публикация на този текст виж: Йоакимов, Х., Созопол със старите дрехи // в. Бургас днес, бр, 16, 1 октомври 1990, с. 8–9; текстът, с малки разлики, се намира съхранени в ДА – Бургас, ф. 1165, оп. 1, а.е. 205. Тук публикуваме и редактиран вариант.
^[3] Янев, К., Интервю в синьо, Световит, 2009, с. 70.
^[4] Пак там, с. 15.
^[5] Пак там, с. 15.
^[6] Пак там, с. 19.
^[7] Пак там, с. 27.
^[8] Пак там, с. 28.