В Латинска Америка този, който държи наркоканалите, има власт, пари и сила
Анета де ла Мар Икономова е доктор по история, преподавател по международни отношения и история в Университета Екстернадо де Колумбия от 1998 г. до ден днешен. Гост преподавател в НБУ 2012–2013 г. Магистър по латиноамериканска литература в Института „Каро и Куерво“, Богота. Авторка на книгите: „Трансгранични перспективи между Колумбия и Венецуела: война, мобилност и териториалност“ (2024) и „Пандемията от грип от 1918–1920 г.: исторически анализ от глобалното до националното“ (2023). Интервюто, което тя даде за Ирина Недева, е излъчено в предаването „Хоризонт до обед“ по БНР https://bnrnews.bg/horizont/post/410257/kolumbiya-li-e-sledvashtata-tsel
Ирина Недева: След отвличането на Николас Мадуро от американски командоси видяхме шампанското и радостта на венецуелците, които живееха в изгнание. След което последва пресконференция на Доналд Тръмп, на която той заплаши Колумбия, Иран, Куба и Дания. Цитирам: „Колумбия също е много болна, управлявана от болен човек“. Вие сте българка, която живее в Колумбия и познава добре Латинска Америка, как бихте коментирали това ударно начало на новата 2026 г.?
Анета де ла Мар Икономова: От доста време насам, когато правя коментари за Колумбия и региона, споменавам, че идването на власт на президента Густаво Петро беше голяма радост, която изчезна, когато се разбра, че той има проблеми с всякакъв вид наркотици и неговото управление се превърна не в хаос, а в пълна лудница. Местните политици нямат намерение да го свалят от власт, но тази година през май месец трябва да има избори, най-важните избори за Колумбия от началото на XXI в. И то в момент, в който Латинска Америка, както се казва, е подпалена.
Една част от хората смятат, че не е редно да има интервенция в латиноамериканските държави. Съединените щати навлязоха на венецуелска земя с военни сили и независимо, че отведоха само непризнатия президент Мадуро и неговата съпруга това събитие предизвика огромно безпокойство в целия регион, включително в Колумбия. Това поставя под въпрос как може да продължи борбата срещу наркотрафика в Колумбия, след като самият президент със своето поведение изправя страната си пред сложни предизвикателства. На практика няма съмнение, че повече от 60% от кокаина, който се разпространява в света, се произвежда в Колумбия, а през Венецуела се извършва голяма част от трафика. Самата Венецуела не е производител на кокаин, но е мястото, откъдето се изпраща кокаинът към Съединените щати и към Европа.
Второто нещо е, че след идването на власт на президента Петро в Колумбия т.нар „партизански организации“ изоставиха изцяло своите, да ги наречем „високи идеали“ за социална и политическа промяна в страната и започнаха да се занимават с наркотрафик. Става дума за NLA и FARC (Las Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia – Ejército del Pueblo: „Революционните въоръжени сили на Колумбия – Народна Армия“), които бяха подкрепени от президента Петро и вместо тези групи да бъдат преследвани, започнаха мирни преговори с тях.
Самият президент винаги повтаряше, че политиката на Съединените щати за борба с наркотиците се е провалила, което всъщност е вярно. Но какво излезе на практика? До преди няколко дни беше много трудно да се говори за това, че всъщност в Колумбия имаме човек, който е зависим от наркотиците и е държавен глава. Бяха преследвани хората, които говореха за това – като външния министър на Колумбия, който пръв изнесе тези данни. Сега Тръмп заплашва Колумбия, но скандалът си има предистория. Защото президентът Густаво Петро си позволи преди време в Ню Йорк (и то след сесията на ООН) да призове въоръжените сили в САЩ да не изпълняват заповедите на Тръмп. И ние знаехме, че това няма да ни бъде простено. Ето това са причините Тръмп да предупреди Густаво Петро да внимава много в картинката. Защото може да бъде следващият…
Всичко, което се случва, звучи като в абсурдна пиеса, поне видяно отстрани. Ние свързвахме идеята за смяна на режима с ценности като човешки права и когато диктатури нарушаваха права, репресираните граждани имаха една мечта – диктаторите да паднат след международен натиск в името на гражданите, на техните права и техните свободи. Сега обаче виждаме как този аргумент изобщо не се появи на на масата. Има други аргументи, с които се извърши интервенцията и залавянето на лидер като Мадуро – за наркотрафика или управлението на петролните ресурси. Какво става тогава с разбирането за демокрация в двете Америки – Северна и Южна Америка?
Много важен въпрос, защото точно тук е голямата изненада. В Латинска Америка винаги са обвинявали Съединените щати (още от началото на двадесесети век) за това, че те искат да изнасят демокрация, искат да учат латиноамериканските държави как трябва да живеят. Сега за пръв път виждаме как атаката срещу Николас Мадуро е с обвинение за наркотрафик, който пряко засяга Съединените щати, а не е нещо, свързано с демокрацията, с опит САЩ да наложат правителство във Венецуела. Даже напротив – вицепрезидентката Делси Родригес заяви, че ще работи със Съединените щати за прехода в страната. Аз не мисля, че това е някакъв личен план на президента Доналд Тръмп, защото той нищо не разбира от Латинска Америка. Това го дължим на Марко Рубио, който със сигурност иска промяна в Куба, откъдето произхожда неговото семейство. Той е този, който е направил дълбок с анализ заедно с останалите познавачи на латиноамериканския континент, за да стигнат до извода, че трябва да спрат да внасят демокрация в Латинска Америка.
И тук ще свържа събитието със случилото се на 5 декември 2025 г., когато президентът Доналд Тръмп заговори за „Доктрината Монро“, като каза, че тя трябва да бъде актуализирана: да се погрижат да помогнат да се разрешат истински проблеми, а не да тръгнат да изнасят демокрация.
Истинските проблеми. Кои са те? Цяла Латинска Америка е залята от наркотрафика, който не само помага на корупцията, но и създава нелегалност, води до това правителства, които са взели властта нелегитимно, да я задържат. Да си спомним, че изборите през 2024 г. във Венецуела бяха спечени от Едмундо Гонсалес, но Мадуро не призна тези избори и затова се смята, че е незаконен президент. Това е проблемът: наркотрафикът помага за легитимиране на нелегитимна власт и помага на такива президенти да се задържат на власт.
Същевременно американският президент Доналд Тръмп на практика се договаря с с вицепрезидентката на Мадуро, с неговата дясна ръка, и дума не обелва за легитимно избрания според вас президент, който не успя да встъпи в длъжност. Няма и никакви знаци за разговор с опозицията. Какво може да се очаква, като се има предвид специфичния темперамент на латиноамериканските народи и възможността много бързо да се стигне до радикализация? И как ще действа армията на Венецуела?
Да започнем с Доналд Тръмп. Знаем, че един ден казва едно, а на следващия ден казва обратното и си противоречи. Но смятам за много хитър ход това, че остави на Делси Родригес да се оправи с вътрешната ситуация, което извади наяве онова, което усилено се говори – че всъщност тя е е предала Мадуро на американците.
Ситуацията във Венецуела е сложна, но забележете: нямаше военен отговор след това, което се случи през нощта на 3 срещу 4 януари 2026 г. Нищо не се направи. Няма никакви податки, че ще се действа с военна сила. Анализът, който правите от Европа, почива на други основания. И моля да ме разберете защо го казвам.
В Европа се говори за ескалиране на напрежението, защото Европа живее с една война, която постоянно се разгаря и се смята, че ще се стигне до нещо много по-опасно, до нещо по-страшно. Ако погледнем региона на Америка, на двете Америки, ще видим, че тук няма големи войни. Не се водят войни между държави. Тук имаме големи идеологически противопоставяния, граждански войни и войни между групировки. Имаме военно-гранични спорове, но тук не е имало такива войни като Първата или Втората световна война. Студената война също премина по различен начин – чрез тези партизански групировки.
Аз мисля, че Венецуела не е опасна страна, в която може да има военна ескалация. За съжаление Колумбия е опасна страна. Тук въоръжените партизански групи са опасни, доколкото бяха подкрепени от колумбийския президент и се знае, че ще бъдат подкрепени и от кандидат-президента, който ще се яви на изборите като продължител на линията на досегашния държавен глава. Опасното в тази ситуация е, че този, който държи наркотиците, има власт. Той има пари, има и сила.
Какви са реакциите в Колумбия на изказването на Доналд Тръмп, че Колумбия може да е следващата?
Всички са много уплашени, включително и анализаторите. И аз разбирам тази уплаха, защото това което се случи във Венецуела показа, че Доналд Тръмп не само говори, но и действа. А Колумбия има проблеми със Съединените щати заради наркотрафика още от осемдесетте години на миналия век. Тук трябва да споменем Пабло Ескобар – как той се бореше, за да не бъде екстрадиран в Съединените щати и как подпали страната през осемдесетте години. Това са най-трудните години за Колумбия. Другата силно притисната страна е Мексико. Вече осъдените шефове на мексиканските наркокартели ще снесат много информация на процеса, който започна в Ню Йорк срещу Николас Мадуро и неговата съпруга.
Очаквате ли засилване на мобилизацията срещу Съединените щати и надигането на антиамериканизъм в Южна Америка/Латинска Америка?
Да, това вече започва. Все пак имаше военна операция! Факт е, че тя беше „хирургическа“ и че бяха „изведени“ само Мадуро и неговата съпруга, но бяха бомбардирани военни обекти. Самият Марко Рубио го каза. Разбира се, че това предизвиква реакции срещу империализма на САЩ. И когато анализите са повърхностни, хората се хващат за тази мантра. А раната е голяма, защото Съединените щати досега не са провеждали политика на уважение към Латинска Америка. Но ако се стигне до мирен преход във Венецуела, ако Куба остане без никаква помощ и там настъпят промени, това ще подпомогне бъдещето на този континент, за да се махнат диктатурите и да се тръгне по демократичен път. Това трябва да е легитимен демократичен път, да не е оглавяван от президенти, които едно казват, а друго правят.
Като говорим за такива президенти, искам да спомена президента на Уругвай, който почина: Хосе Мухика. Той беше истински пример за ляв президент, осмелил се да нарече Мадуро тиранин и диктатор, с което показа, че левите симпатии в Латинска Америка имат дълбоки корени и са помогнали на този континент.
Развитието на Латинска Америка не може да бъде само ляво и само дясно. Това е най-опасното нещо. Споменах осемдесетте години. Тогава в Колумбия е било страшно трудно заради Пабло Ескобар и заради партизанските групировки, заради всичките тези атентати и убийства. По същото онова време в Куба Фидел Кастро е страшно уплашен от процесите, които тръгват с Горбачов, и започва да мисли какво да прави. Затова през деветдесетте години в Куба се надига една вътрешна латиноамериканска реакция, породена от факта, че Европа се отказва от комунизма. А Колумбия е най-свързаната с Куба страна заради партизанските групировки ФАРК и НАО, които са много подкрепяни и продължават да бъдат подкрепяни от кубинците. И тогава започва една конспирация, в която Колумбия изиграва своята роля, за която все още не се говори на висок глас.
Постепенно онези в Латинска Америка, които искат този континент да е „лява сила“, постигат голям успех с идването на Чавес на власт във Венецуела, а после и с изборната победа на Лула в Бразилия. Оттогава тръгва голямата лява алтернатива в Южна Америка. Но неслучайно от всички тези леви лидери, които взеха властта, аз споменавам само Хосе Мухика като единствения, който не се се провали. Останалите затънаха в корупция и сега възприемат обръщането на вълната като нещо, което ще ги лиши от опора, затова се готвят да обявят едва ли не някаква нова „свещена война“.
