или за скуката на героичното
Спомням си, когато Лъчезар Бояджиев освободи първия си кон. Беше по времето на Визуалния семинар, 2003–2006. Дотогава императори и герои си седяха сигурно на седлата, сякаш бяха обяздили тронове на вечността. Каменни или бронзови, конете преживяха мирно под тях. На никого не беше хрумнало, че някой ще се заинтересува и ще снима не Цар Освободител, а кончето му, не Крали Марко, а Шарколията, не Безименния войн, а някой още по-безименен Дорчо, възседнат от Война. Но с помощта на Лъчезар Бояджиев Френската революция най-накрая се разрази и nри животните, били те и мраморни. Това си беше дадаистичен жест – проста снимка, после изрязване чрез Photoshop на конника – така се отнема традиционният смисъл на скулптурната група, а с него – и героическият патос. И това – във формата на туристическа картичка, закачаща се с туристическото око, луднало по паметници.
Ефектът беше незабавен: всеки зрител виждаше обезглавената и обезтрупена героическа статуя и разбираше, че някак си може и без Цар Освободител. Историята се случва така или иначе, казваше весело манипулираната снимка, и без непременно да бъде увенчавана, можеше да мине и без каменни императорски глави и юнашки торсове. Всъщност аман от тях, дотук са ни дошли, пращаме ги във ваканция. Освен концептуалния момент, чисто визуално вицът беше много силен: самотен кон, в разцвета на силите си, стои си стои, извисява се прекрасен и релефен, очертават му се всички скулптурни мускулчета на фона на небето, по което плуват облачета и… няма кой да го обязди. Чиста форма на абстрактна монументалност при отсъствие на човешка agency, паметник на безименните биологични сили, които движат световните катастрофи. А на публичното пространство поне за периода на ваканцията му беше дадена „глътка въздух“, както каза и самият художник – за малко то беше освободено от монументалното, еректирало мъжко присъствие, вечна форма на властта.;
Но Лъчо не се спря. Снима втори, трети кон, четвърти. Започна да прави колекция от обезцарени коне, извисяващи се самотно в празното небе. Безчислено количество герои, императори, мандарини, революционери, духовни водачи, бунтовници и непокорници бяха изрязани и бяха изпратени на море за неопределено време, а в нарастващия брой фотографии публичните пространства станаха леки като перце, освободени от тържественото бреме. Сами, дори гранитните коне изглеждаха учудващо миролюбиво и не правеха зло никому.
Признавам, че по това време се отегчих – стори ми се, че концептуалната процедура по отстраняване на коня губи своята комична уникалност. Но мислих така до вчера, когато посетих изложбата „Във ваканция… Corpus Equorum“ (2004–2024) в Квадрат 500 на Националната галерия (10 юли–28 септември 2025 г.), куратори Йоана Варша (Варшава-Берлин) и Овюл Дормушоглу (Истанбул-Берлин). Оказа се, че Лъчазар Бояджиев наистина не се е спрял, а е продължил да снима статуи и да ги обезцарява и обезгероизира в масов мащаб, правил е години наред същото с конски монументи, равномерно пръснати из целия свят. Освен собствените си фотографии, той беше започнал да колекционира и да обработва със своя Photoshop снимки, правени от приятели и роднини, посетили разни точки на планетата, и такива, които беше намерил свободни от авторски права в интернет източници. Така след 20 години снимане беше събрал три изложбени зали с внушителни фотоси, подредени в симетрични редици и колони – каменни жребци (нито една кобила!) от Париж, от Рим, от Санкт Петербург, от Чикаго, от Австралия, от Индия, от Скопие, от София, от Мексико сити и откъде ли не… Изложбата съдържаше цифром и словом 329 принта с размери 80х60 или 60х80 см, а за значителен брой направени фотографии просто не беше стигнало галерийно пространство. Какъв мащаб, какъв култ към конското начало, каква вярност и дисциплина на духа!
Защото всъщност изложбата е именно това – нов монументален свят, царство на конете. Но не по Аристофан, а по Омир. Незнайно как, безкрайните редици от конски образи са се заразили с героичност от своите герои и сега демонстрират каменно и бронзово тържество, Edle Einfalt und stille Größe. Но динамиката не им липсва – те се извисяват във фина вариативност – множество от изразителни пози в задължителната синева, един извил шия (вероятно цвили), друг спокойно изправен, трети в галоп, четвърти – вдигнал дясно копито, пети – лявото, шести – яростно изправен на задните си крака… Контекстът на всеки един от тях (всъщност чудовищно количество от безкрайно различни контексти) липсва – може би първоначално художникът е планирал да го обясни, но после, като видял величието на собственото си самодостатъчно дело, отказал. Зрителят минава от зала в зала и има чувството, че се движи във вечността, а залите нарастват – пет, шест, седем, размножават се във величествен лабиринт, заедно с безброя на заслужилите почит коне.
Това извънситуативно усещане е основното, което зрителят спечелва в изложбата – безкрайна, тържествена и мултиплицираща се монументалност, съчетана с нещо, което не знам как да нарека – ще експериментирам с израза „монотонност на героическото“. То се оказва извън времето и пространството. Реалните скулптури са правени от различни скулптори, работили в стил неокласицизъм, необарок, модерн, какво ли не още. Ваяни са по най-различни политически и културни поводи, поместени са в невъобразимо различни местни ситуациии в България, Индонезия, Китай, Монголия, Нова Зенландия или Русия. И все пак световните каменни коне си приличат, приликата е удивителна. Независимо от контекстите, отвъд разликите между културите, независимо от стиловете и позите, всички коне са някак еднакво монументални и величествени… Вкаменил се е сякаш архетипът на героическото въображение, а след това се е размножил в безброй леко вариращи гранитни и бронзови фигури. Какво просто послание, в какво време – героите надскачат контекстите, живеят заедно! Дори като ги няма, дори когато са позволили да ги заместват красивите животни! Героическото витае – монотонно, удивително лишено от въображение, но велико! Зрителят не е сигурен дали всъщност не гледа един и същ Кон, символ на всички загинали Коне в историята.
Разбираме най-важното: героическото няма нужда от разнообразие, различните стилове, форми и вариации, поводи и контексти са му безразлични. То живее само и самодостатъчно в своята величествена скука, пребивава в себе си, в собственото си величие – а на небесния фон му се очертават всички мускулчета, застинали в напрежение и тържествено спокойствие. Всъщност то няма нужда и от героите, отсъствието им само показва, че монументалността му надскача човешкото.
Затова аз бих казал, че този проект на Лъчезар Бояджиев не е просто конски, той е транс-хуманен, макар че не става дума за технологии и изкуствен интелект. Да не говорим за това, че е и транс-български и че му е необходим световен зрител отвъд патрЕотите, хороиграещи пред Народния театър.
Макар че всъщност знае ли човек? Може би дори ще е по-добре, ако някой заведе тези патрЕоти, под строй на изложбата. Може пък внезапно да почувстват, че няма нужда от ледени хора и флагове от по осемдесет метра, нито от татуиран Левски на прасеца. Може би дори те ще почувстват чистата, надскачаща време и място, конска форма на героичното.
