Начало Идеи Дебати Кризата на българската политика
Дебати

Кризата на българската политика

Добрин Тодоров
19.10.2022
3602

След наскоро проведените поредни извънредни парламентарни избори настъпи обичайната следизборна суматоха. Започнаха маневри за формиране на управление и вниманието на обществеността се насочи към обмисляне на възможностите за съставяне на някакво мнозинство в Народното събрание, респективно на що-годе дееспособно правителство. Бързо беше забравен може би най-важният резултат от изборите – малкият брой гласоподаватели, участвали в тях. Това не е случайно, тъй като не е новост. Вече никого не изненадва фактът, че мнозинството от имащите право на глас българи трайно се е оттеглило от изборния процес в страната. Обществото ни свикна и вече приема като даденост обстоятелството, че малцина от неговите представители се включват в демократичния политически живот. Ала този доброволен отказ на мнозинството от населението от участие в политическия процес е демонстрация на по-дълбинна и опасна тенденция – отчуждаването му от обществените дела. Той е индикатор за разкъсване на социалната тъкан, фрагментация на обществото, атомизиране на неговите членове и все по-хлабава спойка между тях с тенденция към пълната ѝ загуба.

От настоящата ситуация на трудно сглобяемо управление ще се търси някакъв изход, като дори и да не бъде намерен такъв, това няма да е фатално – гласоподавателите скоро ще бъдат призовани да се явят на поредните извънредни парламентарни избори. Ала подобно развитие на събитията не трябва да ни кара да си затваряме очите за наличието на дългосрочна и задълбочаваща се криза не просто на политическото представителство, а на цялостна криза на политиката в страната. Политическият живот у нас от доста време се намира в състояние на задънена улица. Главните действащи лица в него – занимаващите се пряко с политическа дейност, са зациклили в своите опити да излъчат дееспособно управление, което да се ползва с подкрепата на преобладаващата част от населението. Процесът на спадащо доверие в актуалните политически фигури и субекти е достигнал критичен минимум. Масовото разочарование от поведението им води до бързо изхабяване и на новоявяващите се партии и техните водещи лица, които така и не успяват да акумулират достатъчно енергия за ефективно политическо действие. Широко разпространение получава убеждението у преобладаващата част от населението за безсмислието от включване в демократическия процес. Нараства апатията и се разширява кръгът на българите, които отказват участие в него и така го дискредитират.

Слабата електорална активност е израз на разочарование от качеството на държавно управление, осъществявано в продължение на повече от десетилетие от поредица ялови и корумпирани правителства. Последният редовен кабинет бе скопен от самото начало заради състава си, включващ „орел, рак и щука”. Резултатът днес е нетърпимост и дори отвращение към всички, занимаващи се с политическа дейност в страната. Последните, заети с текущи боричкания помежду си, като че ли не забелязват как нараства неприязънта и дори омразата към тях. Те демонстрират късогледство за най-дълбоките проблеми на обществения живот и неспособност да предложат адекватни техни решения. Конюнктурността в действията им често е съпроводена от занимания с дребнотемие, белязана е с провинциализъм в мисленето – тесен мащаб и къс времеви хоризонт. Отдадени на политиканство (партизанщина), лишени от визионерство, те изпадат в блатото на посредствеността и предизвикват доброволната самоизолация от публичния живот на преобладаващата част от населението. Тя е обхваната от доминиращото впечатление за липсваща държава и нарастващ хаос в управлението на публичния живот. Затънали в тресавището на поредната управленска криза днешните политици не виждат, че самата политическа система е заплашена от изпадане в парализа (ступор). Същевременно гражданите са призвани да мислят предимно върху въпроса „Кой ще ни управлява?”, вместо върху далеч по-важните – „Какво трябва да прави управлението?” и „Защо да прави тъкмо това, а не друго?”. Иначе казано, проблемът за субекта на управлението измества този с неговото съдържание.

Така очертаната картина следва да е особено притеснителна за всички български граждани, като особено разтревожени следва да са поддръжниците на демократичната политическа система. Защото става дума не просто за разочарование на милиони сънародници от наличните политически субекти и техните представители. Под въпрос вече се поставя бъдещето на либералната демокрация в страната. Все по-често се чуват призиви за подмяна не просто на политическия елит, а за отказ от демократичната политическа система и замяната ѝ с „власт на силната ръка”. Апелите за отказ от парламентарния демократичен модел и налагането на авторитарен режим у нас – например под формата на президентска република, намират все по-голям отклик.

Отправна точка за търсене на изход от кризата на Политиката

Защо се стигна до гореописаната ситуация не е въпрос, на който ще диря отговор тук. На интересуващите се препоръчвам да прочетат внимателно наскоро публикуваната книга на Иван Костов „Политиката отвътре”. Смятам обаче, че в нея се съдържат някои тези, които могат да послужат като отправна точка за преодоляване на кризата на политиката в страната ни. Ще посоча някои от тях, които споделям и смятам за особено важни както за осмисляне характера на обсъжданата криза, така и за търсения изход от нея. Някои от тях звучат банално, а други може би ще бъдат оспорени, но си струва да бъде помислено върху тях.

Политиката като човешка дейност

„Политиката е мисия в служба на обществото”, макар у нас често да се разглежда като „злоупотреба с власт – измама и корупция”;

„Политиката е една от най-сложните и трудни човешки дейности, макар отвън да изглежда проста и лесна”;

„Пълноценното разбиране на политиката, както всичко друго, е невъзможно без вникване и усилия” (с. 14).

Политиката на прехода в България

„Политиката на прехода не е постигнала крайните си цели. Реформите бяха силно забавени, спорадични и непоследователно приложени. Бяха измествани от периоди на реставрация и извращаване” (с. 17);

„Преходът не е време, което така или иначе ще отмине. Преходът е път, смътен и неясен за хората, но трябва да се извърви начело с политици” (с. 17);

„Преходът загуби своя авангард и лидери. Без тях е невъзможно консолидирането на демокрацията в страната” (с. 29);

„Трябва най-силно да сме разтревожени именно от загубената визия и от политическото безсилие” (с. 29);

 „В края на прехода „народът“ трябваше да се превърне в общество, в което мнозинство са гражданите. Когато това стане, преходът веднага ще бъде завършен” (с. 19);

„Днешното общество, в което се превърна „народът“ на Народна Република България, е вътрешно конфронтирано, с яростно настроени помежду си общности, до степен да губи своята свързаност и съгласие, да се отчайва и да напуска отечеството си” (с. 20);

Една от важните причини за незавършеността на прехода е „политическото невежество”: „У нас има някакво простонародно, битово съгласие за целта. То може да се изкаже така: „добре е да сме богати като западноевропейците”. Не се разбира как е постигнато това богатство в Западна Европа. Не се знае, че то е изградено върху ценности и принципи, които са издържали суровите изпитания на историята; че се дължи на висока производителност, постигната с вековни усилия, напрежения и лишения, както и на демократичните и компетентни институции, контролирани от вота на избирателите” (с. 25);

„Демокрацията не може да се види и пипне, за да убеди невярващите… Обществото на неверниците не отива по-далече по пътя на развитието” (с. 29).

Посткомунистическата общност и нейното „остатъчно комунистическо съзнание”

„Развитието на страната е невъзможно без частна инициатива. Не се реализира печалба без поемане на риск. Не се получават високи доходи без успех в конкуренцията. И ако разширим изброяването на трудните условия, няма свобода без самодисциплина, права без отговорност, справедливост без спазване на закона. Светът след прехода е двулик – има бляскава и трудна страна. Няма как да постигнем само блясъка и да избегнем трудностите. А посткомунистическото общество точно това се опитва да прави” (с. 26);

„Мнозинството българи не участват в борбата за изграждането и защитата на новото. Дори не я забелязват… повечето защитават и симпатизират с носталгия на миналото. Отричат постигнатия напредък. Не оценяват, че приемането на България в НАТО ни направи част от система за колективна отбрана, която запазва мира, нашата сигурност и свобода. Не приемат, че сме част от евроатлантическата цивилизация, основана на принципите на демокрацията, личната свобода и правата на личността, и че това гарантира нашето благополучие – такова, каквото сме способни да създадем. Това мнозинство не разбра и с какво заслужихме членството в Европейския съюз. Още по-малко прие, че членството и в двете организации означава и задължения” (20);

„Преходът ще завърши, когато тази общност (посткомунистическата) от мнозинство се превърне в малцинство в България” (с. 21);

Демократичната общност загуби „авангардната си роля, защото решавахме погрешно поставена задача. Не членството, а върховенството на закона трябваше да бъде висшата цел на прехода веднага след извършеното раздържавяване” (с. 29).

Гражданите и политиката

„Гражданин си, ако си свободен и имаш защитени права, ако пред закона си равен с всички останали, включително с държавните институции” (с. 19);

„Гражданин не се става лесно” (с. 19), като са нужни дългосрочни и целенасочени усилия за създаване на граждани и за развитие на гражданското общество;

„Едва след началото на войната на Русия срещу Украйна изглежда, че започна очакваната по-дълбока трансформация на българското общество. Гражданската общност като че ли ще се очертае като по-голяма от посткомунистическата” (с. 23–24).

Разпадане на политиката до „политики”

Дълбочинният характер на кризата на политиката у нас най-ясно личи от масовата употреба на думата „политики”1 вместо „политика”, която отразява промяна във виждането за характера на осъществяваната политическа дейност. Чрез прокарваната тихомълком замяна на думата „политика” с нейното множествено число всъщност се подменя изконният смисъл на понятието, което тя изразява – като съгласувано и еднопосочно усилие на гражданите да развиват съвместно обществото. Изоставя се идеята за дълготрайност и целенасоченост на стъпките в държавното управление, решаващо стратегически задачи чрез поредица от синхронизирани действия. Политиката се разпада на множество разнородни начинания, които не са подчинени на единство в намеренията. Тя губи цялостен облик, като се свежда до отделни и обикновено несвързани стъпки. Липсва общ замисъл, а действията на отделните участници в управлението често са разнопосочни.

Най-голямата заплаха от налагане на мисленето за политиката като сбор от политики „на парче” е липсата на съгласуваност в нея. Разкъсва се единодействието в държавното управление, което не се основава на споделени ценности и общи цели. Социалният организъм се разпада, фрагментира и парцелира на самостоятелни сфери. Предприемат се отделни мерки, без те да са подчинени на цялостни проекти за реформиране на обществото. Тихомълком се изоставя целта за прокарване на цялостна визия за управление на държавата. Загърбват се стратегическите приоритети в нейното развитие. В крайна сметка се стига до оправдание на непоследователността на отделните начинания в управлението.

С налагането на мисленето през призмата на самостоятелните „политики” упражняващите властта по същество тласкат населението към задоволяване с каквито и да са постижения. Търсят изграждане на благосклонно отношение, водени от надеждата за признание, че „все пак нещо правят”, което ще остане, за разлика от предишните, ненаправили „нищо”. Внушението е прозрачно – гражданите да са доволни от това управление, защото е по-добро от всяко друго, даващо по-лоша алтернатива. Приспиват се дори склонните към критика на управлението политически сили, за които одобряването и насърчаването на отделни мерки в определени сфери се превръща в алиби за отказ от сериозно опониране на цялостната политика на правителството.

Ролята на гражданите за преодоляване на кризата на политиката

По всичко личи, че излизането от безизходицата, в която се намира политическата дейност у нас, няма да е възможно с усилията само на пряко занимаващите се с нея. Така необходимата дълбинна промяна на политическия живот изисква по-активно участие на гражданите – при това не само по време на избори. Изглежда кризата на политиката е толкова дълбока, че няма да се мине с поредна смяна на политическите „играчи” и техните „отбори”. Инициатор на промяната на начина на правене на политика у нас и създаване на дългосрочна визия за развитие на страната, около която да се консолидира мнозинството от населението, следва да стане гражданството или поне активната част от него. За целта е нужна гражданска инициатива, която да има надпартиен характер, макар в някакъв момент да е нужно да получи подкрепа от конкретни политически субекти. Ключова роля за формиране и осъществяване на подобна инициатива би трябвало да изиграе гражданският непартиен елит на страната – експертите и лидерите на общественото мнение, ползващи се с доверие сред широки обществени кръгове. Тук очакванията са за активно включване най-вече на демократичната общност, доколкото досега посткомунистическата такава системно е саботирала реформаторската политика и е трудно да се повярва, че занапред ще стане неин убеден и активно съдействащ ѝ агент. При реализацията на евентуална гражданска инициатива особено важна би била ролята на медиите както като трибуна на нейните изразители, така и като ограничител на популистите, които е много вероятно да се опитат да я обсебят.

За да се осъществи подобно начинание обаче е важно предварително да се осъществи специфично гражданско образование на максимално широки социални слоеве. Ядро на този възпитателно-разяснителен процес е разкриването на разликата в третирането на „хората” и „гражданите” в политическия процес2. Това е особено нужно у нас, тъй като в публичния живот трайно се настани именно подвеждането на българите под категорията „хора”, разбирана в биологичен смисъл. Това означава, че на тях се гледа предимно като същества от определен животински вид, като фактически се отхвърля социалното им качество. Нейните представители се разглеждат като несвързани и произволно съществуващи човешки индивиди. От друга страна, те се виждат през призмата само на тяхното съществуване в качеството на природни създания. Като основен проблем в живота им изпъква оцеляването. Акцентира се върху задоволяване на насъщните им екзистенциални нужди, като тихомълком се подминават останалите им потребности, произтичащи от тяхното личностно развитие и съвместно съществуване в обществото.

Свеждането на българските граждани просто до представители на човешкия род е израз на особен подход към тях, който ги третира като аморфна маса, лишена от определена социокултурна физиономия. Мислено в този ракурс, българското общество изглежда дезорганизирано и без вътрешна структура. Представителите му са безлични същества, не осъзнаващи индивидуалните и общите си интереси. Иначе казано, българите се мислят като социално незрели и непълноценни.

Редуцирането на българите до „хора” или най-много до „народ” означава, че на тях не се гледа като на личности, принадлежащи към оформени социални групи със свои ценности, права и интереси. Чрез него се губи отговорността пред гражданите на осъществяващите държавната власт. Забравя се основополагащият принцип на представителната демокрация, че политиците се явяват наместници и служители на гражданите. Обръща се зависимостта помежду им – участващите в държавното управление като че ли имат за задача да закрилят безпомощните и неспособни сами да се справят с проблемите си „хора”, а не упражняват власт от името и в интерес на гражданите. Политиците и администраторите намират оправдание да не ценят личното достойнство, индивидуалното самоопределение, персоналните и груповите ангажименти на гражданите, както и да пренебрегват инициираните от гражданите социални проекти.

Гражданите обаче са хора, които живеят в социално, освен в биологично измерение. Те имат своите насъщни нужди, но ги задоволяват, тръгвайки от различни позиции спрямо хората, взети като биологически вид. Като изпълняват определени социални роли, те изграждат самочувствие за значимост, произтичащо от участието им в сложно подредено общество. За да решават своите проблеми, гражданите стъпват върху конституционно закрепените си права. От тази позиция те предявяват изисквания към политическите субекти и държавните институции. Гражданите не търсят специално благоволение от тях, а само изпълнение на техните функционални задължения.

Посочените банални за цивилизованите страни принципни положения следва да се превърнат в норма и за българското общество. За целта обаче са нужни усилията както на самите граждани, така и на упражняващите властта в държавата. Българските граждани трябва да започнат да гледат на себе си като на такива и да се държат по подобаващ начин. На първо място това предполага да познават правата и задълженията си. От друга страна, изисква съобразяване с нормите на съвместното общежитие, както и с правилата, по които функционира държавата. На трето място от тях се очаква да погледнат на себе си като на равноправни със себеподобните. Изглежда това е най-трудното за изпълнение изискване, доколкото всеки човек е склонен да смята собствените си проблеми за уникални, а решаването им – за нетърпящо отлагане. Ала нарушаването на посоченото изискване често води до унизителни постъпки, например молби за лично благоволение и снизхождение от страна на упражняващите власт. Тези апели за извънредни действия – излизащи извън рамките на общите правила – накърняват човешкото достойнство. Всъщност гражданите следва да изискват уважение към себе си и осигуряване на благоприятни условия за реализация на техните легитимни начинания. Те не бива да апелират за изключителни привилегии в отношенията си с управляващите, а да държат за практическо осъществяване на законово закрепените им права и свободи.

Превръщането на хората у нас в пълноценни граждани предполага проявата на по-голяма взискателност от тяхна страна към представителите им във властта. От тях следва да се изиска повече от това да разглеждат гражданите просто като човешки същества. Освен уважение към човешкото достойнство, от управляващите трябва да се поиска да бъдат в услуга на гражданите при решаване на проблемите им. Това на практика означава рутинно, прозаично и системно изпълнение на служебни задължения. Разбира се, демонстрирането на чувствителност към болките и грижите на ощетените от живота не е излишно. Добре би било да се проявяват човещина и разбиране, както и реална съпричастност. Но това са „екстри”, които не могат да бъдат изисквани от всяко публично лице. Всяко от тях обаче е длъжно да обслужва основателните граждански искания.

Немалка е и ролята на публичните фигури – политически дейци или административни лица – в превръщането на българите в пълноценни граждани. На първо място тяхно задължение е да питат и слушат това, което им казват гражданите, както и да подкрепят техните инициативи. От друга страна, публичните фигури следва да изискват от гражданите да се държат като такива, ако не го правят, а когато е нужно – да акушират превръщането на хората в граждани чрез настояване за позиция и практическо въвличане в реализацията на значими социални проекти. Така те ще способстват за изграждане на зряло гражданско общество в страната, от което всички имаме нужда.

Основната дилема на българското общество, респективно политика

В ситуация на липсващ ентусиазъм за евентуално излизане от безизходицата, в която попадна българската политиката напоследък, е особено важно да се постави на публично обсъждане един ключов въпрос. Той би следвало да си зададе всеки гражданин и политик у нас, особено тези с реформаторски намерения: „Защо досега в продължение на десетилетия принципните промени в основните сфери на обществения живот и функционирането на държавата не са се състояли?”3. Бързият, лесен и очевиден отговор гласи – това е така, тъй като държавата е била завладяна от неморални хора, които са се облагодетелствали лично от властта, като са се обградили с верни техни поддръжници и бизнес контрагенти, с които са делили ограбеното от гражданите. Този отговор е частично верен, а и дава ясна перспектива какво следва да се направи занапред: държавата да се отвоюва от „кърлежите”, впили се в нея, а народното благосъстояние да се разпределя справедливо между всички граждани. Ала той дава само част от обяснението защо реформите в страната през последните десетилетия буксуват, извършват се половинчато, а са и лесно обратими. Намирането на еднозначен отговор на така зададения въпрос не е възможно, тъй като очевидно става дума за реалност, върху която влияят множество фактори. И все пак един от най-перспективните му отговори може да се потърси в съхранения и възпроизвеждащ се през вековете манталитет на мнозинството от населението на страната, който намира конкретна изява във всеки исторически момент.

Днешната формулировка на основното питане, стоящо пред българските граждани, условно може да се формулира така: удобство или качество. Става дума за проявяващ се по различен начин в отделните социални сфери избор между утвърдените стереотипи (навици) на поведение, доказали многократно своята ефективност и осигуряващи сигурност (предвидимост) в познатия начин на живот, макар и неосигуряващи сносно битие, и на усилието за тяхната промяна чрез постоянно и честно съревнование, изпълнено с несигурност и заплахи от провал в конкуренцията, с оглед евентуалното постигане по-добро съществуване. Разбира се, малцина сънародници биха признали открито наличието на тази дилема. На думи огромното мнозинство от тях биха декларирали, че са готови да подкрепят реформирането на страната, което да направи стандарта им на живот съвместим с този на обитателите на страните, намиращите се „на Запад” от родината. Ала когато работата опре до съществена промяна на собствения им начин на живот, тогава започва скритата съпротива и имитацията. Затова и поредните претенденти за реформиране на страната и модернизиране на държавата следва да си дадат сметка, че техните усилия ще трябва да бъдат насочени към убеждаване на достатъчно голяма (критична) маса от хора, готови да дадат подходящите отговори на конкретни питания от вида: готов ли съм да се съглася да бъде закрита местната болница с липсващ капацитет за предлагане на висококачествено лечение, но пък намираща се в близост и предоставяща възможност за извършване на елементарни изследвания и манипулации?; съгласен ли съм да вложа значителни средства за получаване на качествено образование за детето ми в престижен, но отдалечен от моето населено място и „скъп” университет, или да го оставя само да се издържа, като същевременно получи лесно дипломи в местния филиал на „евтино”, но посредствено висше училище?; бих ли приел да пътувам до отдалечения на десетки километри общински център, в който работят квалифицирани и осигуряващи високо качество на услугите администратори, или предпочитам да се отбия по чехли до общината, която е поддържана на „изкуствено дишане” от държавния бюджет?, и т.н. Подобен род въпроси могат да се обобщят до питането за готовността да се поеме гнева на загубилите „рахата” си граждани, мотивиран с рационално защитимото свиване на прекомерно раздутата мрежа от институционални звена: над 50 висши училища, повече от 260 общини, близо 400 болници, стотици поделения на общонационални и локални служби. Същевременно заявяващите реформаторски намерения нови политици би следвало да създадат и въведат в практиката правила за лоялно поведение на държавните органи към гражданите (например като най-голям работодател, осигуряващ служителите си върху реалните им възнаграждения), след като държат на лоялност на гражданите към държавните институции (плащат редовно и в пълен размер своите данъци).

Гражданска инициатива за възраждане на политиката у нас

Излизането на политиката в страната ни от дълбоката ѝ криза не е възможно без прилагане на различен подход при нейното осъществяване. Провеждането на политическата дейност с активното участие на гражданите предполага нейното разглеждане в различен от досегашния ракурс само като дейност за справяне с текущи кризи. Важно е в нея да се наложи различен дневен ред, ориентиран към решаване на структурните проблеми на обществото. При това тези решения следва да имат дългосрочна перспектива и да са съобразени с мащаба на международната политика, тъй като случващото се в отечеството ни е силно зависимо от протичащите зад граница процеси.

Като имам предвид всичко казано дотук, вкл. основната дилема, стояща пред българските граждани, предлагам да се проведе серия от допитвания, в които гражданите да се произнесат по способите за решаване на най-наболелите проблеми в основните социални сфери4. Провеждането на поредица от референдуми има няколко цели:

консолидиране на българското общество или поне на мнозинство от граждани, споделящи общи ценности и преследващи едни и същи стратегически цели;

– изработване на нов обществен договор чрез постепенно изясняване на неговите конкретни елементи в отделните социални области (здравеопазване, образование, пенсионно дело, административно обслужване и пр.);

– „връщане в политиката” на хора, които не я приемат в настоящия ѝ вид, но които са готови по принцип да се включат в нея, ако тя придобие нов облик;

– развитие на демокрацията в страната чрез допълване практиката на представителната демокрация с такава и в областта на пряката;

– участие на гражданите в определяне съдържанието на държавната политика, за разлика от проведения от инициативен комитет преди няколко години референдум, който се отнасяше до технологията, по която тя се прави.

Тези допитвания могат да дадат импулс за промяна на страната, като ангажират с нея широки социални слоеве. Ще спомогнат за „отпушване” на реформите в отдавна затлачени области на живота, като подтикнат управляващите към действие и ги накарат да спрат отлагането на отдавна належащи промени. Провеждането на няколко последователни допитвания би следвало да е добре промислено и подготвено начинание. Един от първостепенните проблеми, който следва да бъде решен, е убедителното представяне на питанията, към отговор на които се приканват гражданите. Нужно е те да бъдат убедени в значимостта на задаваните им въпроси, за да ги мотивират да отидат до изборните секции. Особено наложително е въпросите да бъдат формулирани ясно, така че смисълът им да е разбираем от всички български граждани. Това означава, че питанията трябва да се сведат до конкретни дилеми, възникващи в живота на всеки българин и пряко касаещи собственото му съществуване. От друга страна, следва да се спази важното за такъв род допитвания изискване гражданите да са в състояние да се произнесат по зададените им въпроси, водени единствено от своя здрав разум и разбирането им на обществения интерес, като от тях не следва да се очаква специална експертиза в отделните области на публичния живот. Тези допитвания трябва да определят най-общо насоката на промяната, без да фиксират конкретния начин за нейното осъществяване, така че политическите субекти да могат да се съревновават впоследствие при предлагане на най-добрия му вариант. В хода на дебата, предшестващ допитването, експертите в съответната област ще ги улеснят в техния избор, като изложат аргументите „за” и „против” предлаганите отговори.

При първоначалния подбор на теми за допитванията ориентир могат да бъдат изследванията на общественото мнение. От тях разбираме, че от първостепенна важност за съвременните българи е състоянието на родното здравеопазване5. Тук е и най-голямото недоволство, а следователно и най-належащата промяна. Очевидно тази сфера е твърде сложна и с множество специфични проблеми, за решаването на които българските граждани не са в състояние да дадат професионално издържано становище. Те обаче чувстват на гърба си крайния резултат от лошо функциониращото здравеопазване – ниското качество на предлаганата услуга. Следователно питането към тях трябва да атакува първопричината за него. Добре известно е, че високо качество се постига чрез реална конкуренция. Такава, която води до отпадане на посредствените и насърчаване на дееспособните медици и институции. Тук гражданите могат да се произнесат дали биха подкрепили действия по премахване монопола на НЗОК. Въпросът към гражданите тук може да бъде: Подкрепяте ли създаването на няколко здравни фонда, от които да можете да избирате своя?

Във фокуса на общественото внимание у нас по традиция попада българското образование. Неудовлетвореността от неговото състояние през годините нараства и днес достига плашещи размери. Тъй като става дума за сложна социална дейност с множество аспекти, съответно възникващи около тях проблеми, е трудно да се посочи един като водещ. За мен най-значим е процесът на постепенна дехуманизация на образователната дейност в страната6. Смятам за принципно погрешна съзнателно провежданата напоследък държавна политика за промяна на профила на българското образование по посока на неговото ранно и тясно специализиране. Налаганата от поредица управления образователна философия може да бъде определена най-общо като технократска. Изповядващите тази житейска и образователна философия управляващи гледат на хората преди всичко като на работна сила, т.е. на изпълнители на стопански дейности и съответно нуждаещи се от овладяване на конкретни знания и умения в рамките на едно професионално обучение. За тях човекът сам по себе си не е ценен, той има стойност само ако носи печалба за стопанските субекти и евентуално като електорат, който да им дава властта в държавата. Затова и те не виждат нужда да го развиват като личност, а само като упражняващ някакъв занаят. Въпросът към гражданите тук може да бъде: Трябва ли българската образователна система да произвежда тесни специалисти или най-вече личности и граждани?

Сред приоритетните сегменти на социалната сфера според българските гражданин със сигурност се откроява административната. Всеки от тях по един или друг повод влиза в досег с държавната администрация и често е принуден да прибягва до нейните услуги. Въпреки многогодишната симулация на реформи в тази област продуктът, който нашата администрация дава, е като цяло незадоволителен. Тази посредствена работа е резултат най-общо от липса на подходяща квалификация, лични способности и мотивация за работа. Попадането и кариерното развитие в администрацията – централна или местна, обаче сега не се влияе от компетентността и усърдието на чиновниците. Тук господстват шуробаджанащината и партизанщината. Следователно, за да се промени из основи обликът на нашата администрация, трябва да се промени принципът за подбор на нейните представители. Макар да е официално узаконено конкурсното начало, то масово се заобикаля чрез множество „хватки”. Въпросът към гражданите тук е следният: Смятате ли, че всички длъжности, финансирани с публични средства, следва да се заемат след конкурс?

Тъй като всеки работещ българин рано или късно ще прекрати трудовата си дейност, проблемите на пенсионно осигуряване не могат да не го вълнуват. В хода на професионалната си кариера мнозинството граждани дават своя принос за поддържането на тази важна сфера. Въпреки това понастоящем тя се намира в незавидно състояние – по-голямата част от нейните разходи се покриват от държавния бюджет, т.е. пак от данъците на същите тези граждани. Другояче казано, работещите днес в страната плащат два пъти, а резултатът е твърде скромен – мизерни пенсии за възрастните хора и неясно какви за бъдещите им получатели. За да се промени това положение, е нужно да се увеличат приходите на НОИ и на допълващите го пенсионни фондове. Това може да стане най-вече чрез разширяване кръга от внасящи осигуровки за пенсия. На практика това означава към вече плащащите своите вноски работещи българи да се добавят и тези, които досега не са го правили: народни представители, министри, държавни служители, военни, полицаи, прокурори, съдии и др. Сега те се осигуряват от държавата, т.е. от останалите данъкоплатци. Тук питането към гражданите е: Искате ли всички заемащи публични длъжности сами да плащат осигуровките си за пенсия?

Така посочените питания ми се струват подходящи за включване в първия от поредицата референдуми. С тях обаче не бива да се спира, тъй като гражданите следва да се произнесат и по способите за отпушване на реформите в редица други сектори на държавната политика: правосъдие, вътрешен ред и сигурност, местно самоуправление, екология и пр. Формулирането на конкретни въпроси, подпомагащи решаването на специфичните им проблеми, предстои.

Във връзка с евентуалното провеждане на предложените допитвания възниква въпросът кой ще ги организира. Смятам, че предварително не трябва да се отхвърля нито една от предвидените в закона възможности. Не виждам проблем в това, ако някой от съществуващите политически субекти се ангажира с тази дейност. Тук се открива поле за изява и трупане на влияние сред избирателите на новосъздадени политически и граждански образувания. Макар и най-труден за осъществяване, но предпочитан от мен вариант е този, при който организацията на допитванията се поеме от инициативни комитети, включващи хора с различни ценностни нагласи и политически пристрастия. Става дума за надпартийна инициатива, което би облагодетелствало цялото общество, а не отделни групи в него. Надявам се, че сред съвременните българи ще се намерят достатъчно ентусиасти, които са готови да пожертват време и усилия за осъществяване на подобно начинание с национална значимост.

Параметри на създаването на публичната политика

Посочената инициатива за гражданско действие предлагам с оглед налагането на нов подход към правене на публичната политика в страната. Около нея могат да бъдат зададени множество въпроси, тъй като тя няма завършен вид, като се предполага изясняване на редица детайли в хода на евентуалната ѝ реализация. Тя е само възможен примерен проект, целящ да предложи различен способ за решение на проблема с доброволното отдръпване на преобладаващата част от настоящите български граждани от политическия живот и тяхното повторно въвличане в него чрез включване в обсъждането и вземането на окончателни решения на политическите проблеми с принципен характер. Тази инициатива би могла да допринесе за изработване на цялостна и единна държавна политика, подчинена на обща цел – благоденствието на българските граждани чрез реформиране на основните социални области. Преследването на подобна цел предполага съобразяване със следните рамкови условия:

– стъпване върху ценностите на хуманизма, вкл. свободата, солидарността и социалната справедливост;

– съхраняване на фундаментите на наличния социално-политически и стопански живот в страната – либерална демокрация, пазарно стопанство, правова държава и гражданско общество;

– отказ от ревизиране на геополитическата ориентация на страната и активизиране на представителите на българската държава при изработването на съвместните решения, вземани в ЕС и НАТО;

– използване на наличните инструменти за правене на политика, а при нужда и създаване на нови средства – например механизъм за излъчване на политически медиатори (непартийни фигури) при подготовката и провеждането на горепосочените допитвания;

– обличане в законова форма на съгласуваните между гражданите решения.

Очакваният резултат от осъществяването на предлаганата или подобна на нея инициатива е постепенното изграждане на демократична политическа култура и държавническо мислене у масовия българин. Чрез нея би следвало да се укрепи самочувствието на гражданите от приноса им за изработване на стратегическата политика на страната. Тя би способствала за укрепване на разкъсаната социална тъкан и възстановяване поне на минимално доверие между гражданите. Последните ще изградят стабилна общност чрез участие в съвместни начинания по управление на страната – изработване и реализация на взетите заедно решения, лично ангажиране (обвързване) с тях и заемане на позиция в публичния дебат. В новата ситуация ще се промени функцията на професионалните политици, които ще трябва да се превърнат в изпълнители на „обществени поръчки” на гражданите. Съревнованието помежду им вече няма да е за ролята на месии (спасители) на „народа” (безличната маса), а на професионалисти, доказващи управленска компетентност и воля при осъществяване на взетите от гражданите решения. От тях ще се очаква да се откажат от претенциите за вождизъм и да приемат ролята на „слуги на гражданите”, включително чрез трайно обвързване с конкретни начинания, възложени им от тях.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Философската книжнина на български език, издадена в България през „дългия ХХ век” (2014), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), на Студии върху българската философска култура (2012), както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012-2016) и ръководител на катедра „Философски и социални науки” (2002-2012, 2016-2017). Член-основател (2002-) и председател на УС на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” (2002-2004); член-основател (2011-), изпълнителен директор (2011-2021) и председател на Управителния съвет на „Института за българска философска култура” (2021-); член-основател (2012-) на „Българското философско общество”.

Бележки

  1. Повече по темата вж. статията ми „Политиките” подменящи „политиката” //Битието на съвременника в огледалото на публичния език, София: „Парадигма”, 2019, с. 185–188.
  2. Повече по темата вж. статията ми „Граждани – не просто хора” //Битието на съвременника в огледалото на публичния език, София: „Парадигма”, 2019, с. 176–181.
  3. Повече по темата вж. статията ми „Почтеността не е достатъчна” //Offnews, 20.09.2021.
  4. Повече по темата вж. статията ми „Обречена” ли е България? Един отрицателен отговор” //Битието на съвременника в огледалото на публичния език, София: „Парадигма”, 2019, с. 276–288.
  5. Давам си сметка, че в очите на представителите на демократичните политически субекти първостепенна задача е реформирането на правосъдната система и изграждането на правова държава у нас. Ала не така мисли мнозинството от българските граждани – поне към момента. Макар немалка част от тях да смятат установяването на върховенството на закона за важна цел на реформаторската политика, то преобладаващата част от сънародниците им все пак дават приоритет на екзистенциалната проблематика.
  6. Повече по темата вж. статията ми „Дехуманизация на българското образование” //Offnews, 25.03.2019.
Добрин Тодоров
19.10.2022

Свързани статии

Още от автора