Отдавна не беше ходил в зоопарка. Откога ли не беше ходил? Имаше поне двайсет години. Сети се – когато се беше разчуло, че царят бил осиновил лешояда и той отиде да направи репортаж за осиновяването на лешояда от царя. Истина беше, на клетката на лешояда имаше табелка. Това осиновяване му се беше сторило много симптоматично и някак направо издайническо. Като зле скрита ирония към избирателите. По-нататък политическата кариера на царя потвърди очакванията му. Тогава, преди двайсет години, посадените дръвчета бяха малки и асфалтът на алеите, бетонните стени на откритите обиталища на животните и прегорялата трева издишваха африканска жега.
Изобщо не можа да познае квартала. Тесните улици бяха заградени с огромни кубове, зад тях стърчаха кранове, които градяха нови кубове, край зоопарка, разбира се, нямаше къде да се спре. Остави колата твърде далеч от входа на зоопарка и тръгна пеш по платното. Мина край една автомивка, която се опитваше да мине и за ресторант. На огромен винил на оградата ѝ се рекламираше бургер-бомба. Всъщност хората бяха прави. Трябваше да се печели от всичко. Времената бяха тежки.
В зоопарка растителността сега беше избуяла като джунгла. Парковото пространство имаше нужда поне от сто души бригада, която да го поддържа. Тези сто човека, разбира се, не бяха на разположение и храсталаците и клонаците растяха на воля, запречвайки много често изгледа към животните.
От големите хищници успя да зърне единствено мечката гризли, тигъра и лъва. Мечката беше във форма, но тигърът и лъвът – не. Тигърът се беше проснал на слънце в откритата заградена площ, обрасла с трева до коленете и приличаше по-скоро на ваденка на тигър. Сякаш отгоре му беше минал валяк. Завари лъва в сумрака на вътрешната клетка, вероятно изпаднал в меланхолия. Лежеше на дървената скара, а зад гърба му един много сполучлив фототапет на савана създаваше илюзията, че когато рече, лъвът може да прекрачи по своя воля в истинската савана и да изчезне. По фототапета личаха следи от нокти. Навярно лъвът вече беше опитвал безуспешно да стори това.
Продължи нататък. Мина край хипопотама, който едва се различаваше сред сивия пейзаж на жилището си, задръстено с бетонни отломъци, самият той съвършено неподвижен като истински зид.
Когато стигна до маймуните, се надяваше поне тук да цари оживление. Но големите маймуни ги нямаше. Навярно са ги пуснали в градски отпуск, засмя се. Но не, не беше прав. Изведнъж видя, че към последната клетка се стичат хора, децата пищяха, бащите слаломираха с количките, дори и бабите тичаха на подскоци, като големи щрауси. Понесен от зова на тълпата, и той се устреми натам. Пред решетките на последната клетка вече имаше цял митинг. Хората ядяха пуканки от големи книжни кесии и снимаха с телефоните. Наложи се да се отдръпне и да се покачи на една пейка. И видя – в клетката имаше човек. Човекът седеше на един стол и държеше книга. Но не четеше, а гледаше пред себе си с невиждащ поглед. Огледа се. В далечината видя мъж с дочена престилка, който тикаше ръчна количка, пълна с тор. Скочи от пейката и се отправи към него:
– Каква е тази работа? – попита. – Какъв е този човек в клетката?
– А, ти за този ли? Имаш ли цигари?
Изтръска една цигара от кутията, подаде му я. Запали и той.
– За този ли питаш? Абе, човекът е безработен. Примоли се да бъде, така да се каже, обитател, срещу скромна надница. И шефовете се съгласиха.
– А вечер, вечер пускате ли го?
– Разбира се, че как иначе! Вечер си го пускаме да си преспи вкъщи.
– Аха – каза. Тръгна към изхода. Излезе навън. Едно порше беше паркирало на тротоара и почти беше запречило изхода. От него тъкмо слизаха момченце, майка с джуки като банани и баща с татуиран чак до ушите врат. Майката говореше по телефона.
– Ами обадиха ни се от битивиту бе! Било уау, в клетките на маймуните имало човек. И дойдохме да го видим.
Значи се беше разчуло, каза си. Когато стигна до автомивката, която се правеше и на ресторант, си взе едно кафе и седна на бордюра. Обади се на един приятел, който наскоро беше започнал работа в един нов сайт след дълги години безработица. Искаше да му съобщи новината, може би от сайта щяха да проявят интерес.
Приятелят му вдигна.
– Как си? Бачкаш ли?
– Не. Сайтът спря.
– Как така спря? И сега какво?
– Ами какво! Пак старата песен.
– Ясно. Аз тъкмо ти звънях за една новина.
– Това е положението. Айде, обади се да се видим.
Надигна се, стигна до колата. Качи се, запали я и тръгна.
„Значи го пускат да си преспи в къщи”, рече си. „Това е добре. Сега и ако се намери кой да го осинови…”
Като се прибра вкъщи, си направи горчиво кафе. Седна на балкона и взе една книга. Но не четеше, а гледаше в далечината. По небето личаха огромни следи от нокти.
