Изложба „Тя, когато беше другарка. Градската жена през социализма“ в Регионалния исторически музей – София, до 31 януари 2027 г.
„Жената е другар! Жената е човек! Жената е майка!“ С този смущаващо комичен от днешна гледна точка със своята патетична градация възглас на Георги Димитров от 1946 г. посреща посетителите изложбата в Регионалния исторически музей-София. Носеща заглавието „Тя, когато беше другарка“, експозицията представя колективен образ на градската жена от периода на социализма в България чрез архивни материали, документи и вещи. Когато обаче един исторически период – и то точно този, бъде изведен като изложба в исторически музей, това означава ли, че си е останал в миналото?
Експозиционният дизайн проследява няколко тематични ядра, оформени със стени от велпапе, които пресъздават местата и ролите на жената, предимно софиянката, в периода от средата на 40-те до края на 80-те години на XX век. Ако интуитивно тръгнем наляво, разказът започва силно със задаване на политическия контекст на ранния социализъм у нас, който заклеймява като буржоазни зародилите се феминистки идеи за равноправие и съответно принизява сформираното преди 9 септември 1944 г. женско сдружение до безличен орган на пропагандата. Макар равенството между половете да е фундаментална идеология на социалистическата държава, всъщност то замаскира дълбоки структурни неравенства. Все пак мъжете остават „по-равни“ сред равните, а жените вече имат двоен товар – труженички, изграждащи социализма, но и домакини, майки, добри съпруги. Жените, които не се вписват в обществените норми – интелектуалки, съпруги на чужденци или заемали държавни постове преди 1944 г., са определяни като „неблагонадеждни“ и са поставяни по-ниско на социалната стълбица. Уводният текст за „политически опасните“ жени води до обособен ъгъл, посветен на „хулиганската акция“ на Държавна сигурност след Унгарското въстание през 1956 г., целяща да предотврати зараждането на подобни прояви в България. Чрез т.нар. трудови атестации и доноси от агенти, приближени до „неудобните“ жени, стотици от тях са уволнявани, изселвани, арестувани или изпращани в трудови лагери заради семейна принадлежност, убеждения, недопустим външен вид или поведение. Ключови за тази зона са фотографските материали, предоставени от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност.
След това угнетяващо встъпление, което поставя в перспектива това как днес приемаме за естествена даденост свободата да решаваме как да изглеждаме, каква музика да слушаме или какви вещи да имаме, изложбата преминава в по-леки тематики и тон, предизвикващ „спомени, интерес и любопитство“, както гласи текст от куратора Теодора Мешекова. Сред експонатите от фонда на музея, държавния архив и частни притежания в залата се носи тържествена музика от черно-бял филм за работния ден на социалистическата жена във фабрика. Всъщност „мрачният“ ъгъл в изложбата спокойно може да се пренебрегне, ако посетителят тръгне в произволна друга посока, където като антипод на буйната и непокорна жена стои праведната социалистическа „другарка, човек и майка“.
Жената в дома и семейството – като негов стожер, е представена в познат носталгичен интериор, все още присъстващ в редица български домове. Закачливи уголемени фотографии на семейна идилия в панелки, балкони с пране, където домакинята готви в очакване на гости в „образцовия“ си дом. Жената майка пък отглежда предимно сама децата си, макар постепенно държавата да въвежда някои облекчения, за да стимулира раждаемостта в следвоенната криза, като строене на ясли и детски градини и морално поощрение с грамоти и ордени, сред които върховният „Майчина слава“ I степен – за майки, родили и отгледали повече от четири деца. Тези факти, които днес изглеждат невероятно и дори хумористично, за редица жени са били цел, идеал и един от начините за постигане на лично удовлетворение.
В тази посока ни отвеждат и зоните, посветени на възможното успешно кариерно развитие за жената, което поема в две основни посоки – жената труженичка и жената общественичка. Обществената активност и членството в комунистическата партия са задължителни условия за житейско и професионално благополучие. Споменават се спортни постижения и интелектуални професии като архитект, инженер, музикант, художник, които обаче са подлежали на строг контрол. Сякаш за фон са окачени няколко картини на художнички като Мими Веселинова, творили в София, но без да се навлиза във въпроса какво означава да си художник в контекста на догматичния социалистически реализъм и противния му „вражески“ формализъм, особено в първите десетилетия след 9-и. Специално са изтъкнати постиженията на Людмила Живкова за развитието на българската култура и творческия обмен с чужбина, но подчертано възможни заради силните ѝ позиции като дъщеря на главния секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия.
Най-разгърната в експозицията е водещата роля на работническата класа – „Трудът краси човека“ е виден лозунг за онези времена. Физическият труд е на почит като контролируем, измерим и престижен път за изграждането на идеалната комунистическа държава. Поощрява се преизпълняването на трудовите норми, дават се за пример „многомашиничките“, обслужващи няколко тъкачни стана, за което биват награждавани с морални почести – медали, грамоти и ордени за „герой на социалистическия труд“.
Впечатление в изложбата прави обширното проучване върху модата на епохата и стремежа на градската жена, да поддържа външния си вид чрез козметика, фризури и облекло (от допустимото). Паралелната зона „Жената в свободното си време“ представя занимания като ръчни плетива, бродерии, както и местата за отдих като планински разходки и курортни почивки по Черноморието, набрало популярност с по-разточителните си условия и като най-доближаващата се до Запада източна точка.
В интервю за БНР Ерина Кръстева, PR на музея, казва: „В този период се толерира всички да работят, всички да имат работа. Жената има професия, но доколко се отдава, е въпрос на личен избор, кое е водещо – семейството, двойката или професията. Тя решава въпреки социалистическия строй, тя има персонален избор“.[1] Но какво означава „избор“, когато „отгоре“ се упражнява контрол върху всички аспекти на живота и когато пътят към какъвто и да е успех е застлан с натиск към морални компромиси?
Изложбата илюстрира доста обзорно, но недостатъчно задълбочено един некратък период в новата ни история, като си служи с интерактивни средства, пригодена е за публика със и без познания, със и без спомени. Целяща обективност на разказа обаче, тя не носи отговорност, защото няма собствена теза. Като за музейна експозиция в държавна културна институция това е разбираемо, още повече че въпросното минало е сравнително скорошно и липсва нужната дистанция, за да се анализира безпристрастно. Кураторското решение обаче да се поставят в ъгъла репресиите за сметка на благата идилия, изглежда, е ясно намерение. Къде са „политически опасните“ жени, след като (или ако) се върнат в обществото?
Периодът на социализма тепърва се историзира, навлиза в учебниците и в умовете на новите поколения, недокоснати от онези години, и е важно как говорим за него. Той е все още много жив в съвременната ни история. Родените през социализма и изживелите най-хубавите си младежки години тогава биха изпитали вероятно сладка носталгия от представената ретроспектива – носталгия по собствената си младост, оформена – по неволя или не, в дадения контекст. Изложбата обаче пропуска важната възможност да даде послание – наративът не е линеарен, ролите са паралелни, но не си говорят, няма хронология. Лежерната цялостна обстановка те кара да забравиш потискащия ъгъл. А всичко това би могло да се чете като предупреждение. В българското общество в момента се наблюдава сериозно разделение и парадоксално обединение около нова политическа сила, която гледа в регресивна посока. Екзалтацията на тогавашните млади е за сметка на унинието на днешните. В европейска държава, с мъка издигаща се до западния стандарт на живот в продължение на почти четири десетилетия, през 2026 г. имаме председателка на Народното събрание, която с видима гордост заявява „Аз не съм феминистка“. Това се случва и в момент, когато правителството подготвя официалното закриване на Комисията по досиетата, която съхранява архива на комунистическите служби.
Ако не си припомняме миналото и не го премисляме критически, сме обречени да го повторим. А българинът по традиция има къса памет.
[1] Изложба в РИМ-София представя света на градската жена през социализма, Интервю на Александра Илиева с Ерина Кръстева: https://bnrnews.bg/sofia/post/464180/izlozhba-v-rim-sofiya-predstavya-sveta-na-gradskata-zhena-prez-sotsializma
С този текст Косара Константинова участва в конкурса за художествена критика, организиран от Гьоте-институт България и Културния център на Софийския университет. Тя е изкуствовед и арт мениджър с бакалавърска степен от НБУ и магистърска степен от Rome Business School. Занимава се с кураторска, изследователска и музейна дейност. Понастоящем работи като експерт/координатор изложби и събития в Националната галерия, а от 2020 г. е част от екипа на Международното биенале на стъклото в България, където отговаря за комуникацията и връзките с художници. От първото издание на Sofia Art Fair води кураторски турове, насочени към задълбочаване на диалога между изкуството и публиката.
