С бегли сантиментални нюанси, но не по Стърн
Селски фрагменти XXVI
Северозападът си има една мечта – тунела под Петрохан. Това пътно съоръжение му се вижда като панацея, решение на всичките му проблеми – изостаналостта, затънтеността, безперспективността. Неслучайно мине-не мине време и избухне искане най-после да се определи веднъж завинаги – ще ли го копаят този тунел високите глави в министерствата, корпорациите и фирмите, или ще се откажат окончателно от него. Преди няколко години една видинска активистка чак стана, ако не се лъжа, подпредседател на Народното събрание с апела си за тунела (днес Северозападът в парламента е още по-издигнат, има си цяла председателка). От жизнено значение е да се знае от северозападниците ще го бъде ли: не само ще се спестят много километри, не само ще се отвори заетост за работната ръка, но и най-сетне ще се освободи регионът от потискащото чувство, че е забравен, че никой се не сеща за него. Ако има тунел, ставаме важни, ако няма – кучета ни яли…
За този тунел аз слушам, откакто се помня. Баща ми си го представяше и с въодушевление го описваше: как щяло да тръгне дълбаенето някъде около Бракьовци, малко преди т.нар. „Исторически път“ (това е старият път от София до Монтана, тогава Фердинанд, по който през 1923 г. минават Димитров и Коларов, за да оглавят избухналото Септемврийско въстание), с какви машини ще се работи, къде ще се изкарва земната маса, колко време ще отнеме цялото бъхтене и къде ще изскочи пробивачката – точно на Малка Бързия, близо до втория ВЕЦ от каскадата „Петрохан“. Мечти, фантазии и мечти… Откакто ми ги редеше тия приказки, минаха 60 години, тунел все още няма. Аз ги редя на моите внуци, ама не съм сигурен доколко и те ще дочакат вълшебното лумване на пътното строителство. Май по-вероятно и те няма…
А съоръжението е наистина жизненонеобходимо, въпиещо. Да, вярно, скъпо е, много скъпо, но пък моите земляци изчисляват, че щяло да се изплати сравнително бързо, за някъде около десетина години. Поне такива са им сметките, àко и някои от тях да ги правят с десетте си пръста. Икономическата полза щяла да бъде огромна, убеждават ме разпалено, товарите от гръцките пристанища щели да имат пряк път до Западна Европа през „Дунав мост 2“, щяло да се облекчи движението на ТИР-овете по българските пътища, тъй като нямало да пресичат родината нашир и длъж, щяло да им е пò на кяр да карат през Румъния, щял да се образува и своеобразен балкански притегателен петоъгълник от северните съседи, България, Северна Македония, Сърбия и Гърция, който можел да се превърне в следващото търговско-промишлено чудо на Европата. Чертаят ми перспективи като слънце, пък аз им казвам, че ако от мен зависи, тунелът щеше отдавна да го има. Ама не зависи…
Но ако ще се материализира нещо, което със сигурност ще облекчи клетото северозападно битие, това е междуградското пътуване. Винаги е било сложно, много сложно. Докато бях студент в София, в центъра на Бързия се тълпяхме сума ти народ за столицата, а автобусите, всичките преминаващи (то няма и откъде другаде да се премине, освен през селото) – кой от Монтана, кой от Дългоделци, кой от Вършец, друг от Чипровци, все пълни и все няма места. Бутаме се, блъскаме се, ръгаме се само и само да влезем, стига да спре рейсът, щото понякога и не спира. И ако бързаш, отиде ти бързането на вятъра. А ако пък спре и те вземе, гледаш шофьора като Господ и го благославяш. На мен накрая тая дивотия ми писна и запътувах на автостоп. Майка ми все ме изпращаше и това неведнъж и дваж помагаше: качва ме един възрастен мъж и ми обяснява: „Аз по принцип на стоп не вземам, но като те видях, че те изпраща майка ти, реших да спра – щом майка ти те изпраща, значи не си някой загубеняк, свестен човек си“. И ми заразправя за семейните си неволи със синове и дъщери – карали се, с него в свади влизали – тежко му беше на човека, мъчно. Пък аз – нали уча психология, сеанси правя, акъл давам. Не знам дали съм помогнал, но автостопът ми вървеше, не се оплаквам. Благодарение на майка ми…
От София за Бързия стратегията беше друга: с градския транспорт до квартал „Надежда“ и „Ломско шосе“ („Обеля“ по онова време едва-едва мъждукаше) и там се зареждах да чакам някой да се смили и да ме качи. Ситуациите различни: един път, дето се вика, не съм вдигнал ръката и колата спряла, друг път кеся по 2–3 и повече часа, докато най-после някой ме вземе. Много се надявах на товарните камиони и ЖУК-овете – карат ги професионални шофьори и им се приказва. Аз с всичкия си зелен тогава ум все ги разпитвах за прохода Петрохан и завоите: дали лесно ги минават, не ги ли хваща тръпка на безпокойство. На шофьор на път да говориш такива неща – дадох си впоследствие сметка – си е пълно малоумие! Те обаче не ми се връзваха, комуникирахме си. По-късно, когато вече живеех в Бургас и пътувахме оттам за Бързия през София, си беше същински кошмар, абсолютен! Трима човека (единият невръстен) се стоварваме със сума ти багаж на Централна гара, след това към гара „Север“, защото оттам тръгва автобусът (само един!), минаващ през Бързия, и ако няма места, търсиш приятели, за да преспите. Колко скандала съм изкарал от Живка, жена ми, че съм я помъкнал в тия диви зандани, а не си стои тя на плажа да си се радва на морето, пясъка и слънцето?! Сега, като се замисля, права е била. Но тогава? Тогава, признавам, не ме свърташе в Бургас и като дойдеше август, нямах търпение да се прибера за месец на село, където – въобразявах ли си, или наистина беше – се зареждах като Антей от родната земя. А и Владимир, синът ми, си отиграваше на воля – деца в махалата бол, забавляваха се цял ден. Само бълхите го мъчеха…
Днес мъките с пътуването намаляха, макар да не изчезнаха напълно. Рейсовете са все така редки, а и не е ясно, като стигнеш, дали ще успееш навреме да се прибереш – пълна несигурност! Положителното е, че първо, хората се позамогнаха и вече пътуват с автомобилите си, ако се налага. Да си шофьор в Бързия (а и навсякъде в района) е задължително като в американски град, Лос Анджелис, да речем. Всичко се прави било с кола, било с мотор; почти не се слиза от превозното средство. Затова и мен ме гледат малко съжалително, като не докрай пълноценен индивид – не съм шофьор, не сядам зад волана. То е като при древните гърци – ако не можеш да плуваш, не си докрай елин. Второ, въпреки че автобусите продължават да са малко (тези, които отиват до Монтана, предпочитат пътя през Ботевград и Враца – може да е по-дълъг, но пък се избягват петроханските серпентини), човешката изобретателност и тук му е намерила колая – споделено пътуване. Събират се 5–7 души и си намират човек, който отива в тази посока. Наскоро ми се случи подобно пътешествие за събора в Бързия. Само аз мъж и – естествено! – точно до шофьора. Хем да се пести място, хем за раздумка: „Нема к’во да мелим с женските, с ньих не мож’ се разбра“, сподели ми мотивите си. Въпреки мизогинния му курназ обаче караше неспокойно тъкмо поради „женски въпрос“: съпругата му отивала на почивка в Турция по същото време, когато ние пътувахме за Бързия, само че се движела в обратната посока: „Она беше у Испания, тамока работѝ дваесе годинь, ама нèще да оди повече, омръзнà ѝ. А оньи много я аресаа, сакат да оди па, я ѝ викам: „Оди ма, к’во ша пра’иш тука?“, ама оно ѝ до гуша дойдè“. Срещнаха се двете превозни средства малко преди Гинци, нашият човек свири с клаксона и маха от прозореца с всичка сила, от автобуса женицата също маха – любов естествена и без притворства, извираща сякаш от тилилейските дебри. После видях: изтри сълза от окото си, ама ако го бях подкачил, щеше да отрече категорично: „Кой, я ли? Да ревем за женска? Никогиж!“ Да, ама рева, àко и скришом…
Стана ми симпатичен. Вярно, неотесан, грубоват, първичен, но пък чувствата истински. Толкова истински, чак сърцето ти задяват. И го прекатурват развълнувано и примряло по завоите на Петрохан. Който продължава да не знае ще го копаят ли, няма ли и дали най-сетне ще го сторят на тунел…
Макар че то без тунел като че ли по-добре, защото само така ще я запазим жива романтиката, на Северозапада дивата романтика…
