Начало › Идеи › Гледна точка › Сватбуване в Марикостиново
Гледна точка

Сватбуване в Марикостиново

1476

В поредицата си споделени спомени все още не съм стигал до най-мрачния от тях – догонвам го по редовете едва днес. А считам, че има защо той да бъде споделен – иначе не бих тръгнал да го споделям. Доколкото комунистическата казарма е най-угнетяващият отрязък от гражданската ми биография, този ми спомен е съответно и най-гнетящият. В това обстоятелство не би трябвало да има нищо учудващо – в едно тоталитарно, в едно диктаторско, в едно доктринирано и изцяло обезправено общество човекът, включително и човекът Димитър Бочев, е по правило обезправен и угнетен, а угнетеният има защо да се гневи. Гневях се и аз – както тайно, така и явно. И платих съответно цената за този си гняв, колкото и висока да бе тя.

И така, преди цели 60 години наборната повинност ме застигна и ме вкара в казармата. В началото имах кое-що късмет – благодарение на партийния актив на родителите ми (собствен такъв аз тогава нямах, не придобих и впоследствие), аз попаднах в Школата за запасни офицери в Плевен. Така избегнах терора поне на старите пушки – школата бе едногодишна и стари пушки в нея нямаше, всички бяхме зайци. Но терорът на казармената система не успях да избегна – той бе повсеместен. Военната служба ме отвращаваше, аз не криех отвращението си и така се превърнах в лош школник – може би най-лошият и недисциплиниран в цялото поделение. Произведоха ме в чин старшина последен в ротата. Това обстоятелство не е основание за гордост, но и основание за позор не е. Последствието от тази ми недисциплинираност беше, че през втората година ме разпределиха като старшина-школник (фазан) и командир на взвод в едно от най-затънтените и сурови поделения, в което никой школник не искаше да попадне – гарнизона в Гара Пирин. Запокитиха ме чак в дебрите на географията, въпреки че можех да си дослужа и в столицата – вече бях публикувал тук-таме кое-що и сп. „Армейски комунист“ ме искаше през втората година като репортер. Комбатът обаче заяви, че ние не можем да пращаме в София хулигани, които да петнят името на школата – и това предреши съдбата ми, армейски комунист аз така и не станах. Впоследствие саморазправата с мен продължи с пълна сила и на македонска земя – два месеца преди уволнението със заповед на министъра на отбраната, армейски ген. Добри Джуров, ме разжалваха в звание редник и ме откомандироваха в Гоце Делчев – там да си доизслужа с прерязани нашивки гнетящата ме служба.

Преди това да се случи обаче, един мой приятел, старшина-школник Беков от танковия батальон на Гара Пирин, ме покани на сватба, при това неговата собствена. Остави ми и домашния (сватбарския) си адрес в родното си с. Марикостиново, Петричко, съобщи ми и деня на вече уговореното брачно събитие. Щом се уволних, избягвайки на косъм дисципа, аз се прибрах в родната Силистра и започнах да се готвя за сватбуване. Селото на младоженеца се намираше на другия край на света – Силистра е най-крайният североизток, Марикостиново – най-крайният югозапад. Имах само още седмица-две време за подготовка, но в нейния ход разбрах, че в Марикостиново, което лежеше само на десетина километра от Петрич, не се отива току-така, Марикостиново е гранична зона и за да се добера до селото, ще ми е необходим открит лист – специален придружителен пропускателен документ, без който в граничната зона не можеш и да пристъпиш. Документът се издаваше от Народната милиция (тя действително бе народна – и даже общонародна бе) само на политически благонадеждните. Като отидох в МВР-Силистра да поискам открит лист, не само че не ми дадоха такъв, а направо ме изгониха – при това с нескрито възмущение. Както разбрах впоследствие, досието ми от казармата, което цял един живот ме следваше неотлъчно по петите, бе пристигнало в милицията и от благонадежден аз бях станал неблагонадежден. На мен открит лист не ми се полагаше – не ми се полагаше съответно и сватба. Една сватба, на която аз така и не сватбувах – предупредиха ме, че опитам ли да отида без открит лист в Петричко, „Гранични войски” ще ме арестуват още по пътя и тогава майка ми жална!

Отнетото ми сватбуване имаше обаче и добра страна – то ме накара да се позамисля за Бога и света, да се поразровя в битието си и да реша дали и доколко националната ни политическа ситуация е съвместима с биографията ми. Не ми трябваше много ум, за да прозра отговора – несъвместимостта между мен и гражданската среда беше очевидна.

Въпреки разочарованието (а може би тъкмо поради него) след всичко преживяно и изстрадано аз скоропостижно осъзнах, че тази деспотична атмосфера не може да бъде моя гражданска родина – аз нито бях деспот, нито възнамерявах да ставам в първа младост роб. А след като една държава не е моя гражданска родина, няма как да бъде и моя духовна родина. А след като и духовна родина не ми е, немислимо е да бъде и моя национална родина. А след като и моя национална родина не е, няма защо да бъде и моя географска родина. И така, размисъл след размисъл, бъдещето, което ме очакваше под слънцето на мира и социализма, ми се изясни. Благодарение на тази яснота и до ден днешен деспот аз не станах, но не станах и роб – свободен, наднационален и интернационален човек, гражданин на демократичната западноевропейска общност станах. За мен тогава това не значеше непременно натовец, но за моите угнетители значеше. И те запретнаха ръкави да наказват и мен, и моите близки. 

Така господстващият в НР България паспортен режим ми отвори очите, помогна ми да осъзная и своето присъствие в най-добрия от световете, и настоящия и предстоящия си граждански статут в него. Тогава аз бях само на двайсетина години, морето ми беше до колене, а небето – до рамене, възнамерявах – дързост след дързост – да завладея всички поднебесни пространства, а се оказа, че и до едно Марикостиново не мога да стигна! „Тая няма да я бъде – диктатурата на пролетариата си е правила сметките без мен и аз ще коригирам статуквото!” – заканих се не на шега аз, запретнах ръкави и тръгнах да преустройвам световната наредба така, че да мога да сватбувам на всички сватби – собствени и чужди. Преустройвах с гняв в душата, но и с упование в ценностите и благата на Свободния свят. Успях да сторя прехода между световете с много премеждия и рискове и с холандски паспорт в джоба, но изживявах авантюристичното си бягство от Народната Република като една малка попътна победа на свободата над робството – така го преизживявам и до ден днешен. И колкото и патетично да звучи, това наистина ме окрилява.

Като се позамисля обаче, опиянението ми е колкото емоционално, толкова и естествено. Всичко, разказано дотук, се разигра в разгара на Студената война. В която аз не исках да участвам, която не исках да водя, но която нямаше и как да избегна. Тази война ми беше наложена не от Свободния свят, а от комунистическия тоталитаризъм – от ОУ на МВР-Силистра и от арестувалия ме многократно като студент майор Танев от ДС-София ми беше наложена. Всъщност Студената война, която, слава Богу, не прерасна в гореща, беше наложена на всички ни, всички ние воюваме в нея – дори онези, които не го подозираха. Воюваме, воюваме всички до един: кой – с действието, кой – с бездействието си; кой – с гражданския си протест, кой – с гражданското си примирение, кой – с раболепието си; кой – като палач, кой – като жертва; кой – като сватбуващ, кой като – несватбуващ. А кой – и чрез бягството си от Империята на лъжата и злото, в която бяхме заточени кажи-речи цяло едно полувековие. Защото подобно бягство не е екскурзия – то също е позиция и битка. По-точно позиция, извоювана и отстоявана в битка, макар и битка безкръвна. А понякога и кръвопролитна – много бежанци нямаха моя късмет и напоиха с кръвта си граничната полоса.

Да избягаш от тиранията значи да я подкопаеш, да я ограничиш, да не ѝ позволиш да се разпростре и над твоята личност. А това на практика значи да накърниш тоталитаризма, да оспориш и отхвърлиш неговия абсолютизъм, да подрониш целостността му, ограбвайки го с цяла една измъкнала се от неговите окови човешка личност.

А чрез западните българоезични радиостанции аз продължих да върша този благороден грабеж и в Свободния свят – цели десетилетия наред. Това, разбира се, не се прощава – ненаситното чувство за мъст, за врагомания, за класово-партийна ненавист е не само присъщо на Народната власт – то е и нейната чистокръвна същност.

За невидимите, но въпреки това до болка осезаеми фронтове на Студената война обаче, за нашето доблестно и позорно участие и безучастие в нея – в предстоящите ми мемоарни есета.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора