„Музеят – възможен или невъзможен“ е темата на дискусията, която ще се състои на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки“, подпомогнат финансово от Национален фонд „Култура“.
Датата за дискусията отпраща към 30-годишнината от началото на демократичните промени в България. Целта е да се обсъди възможността България да има музей за близкото минало и как трябва да изглежда той. „И тук неминуемо ще изникне въпросът – дали това трябва да бъде музей на фактите, или на усещането за онова време? Дали трябва да бъде предметен, или по-скоро да има характер на арт-инсталация?“, пишат създателите на сайта „Въпреки“. И дават примери с различни модели на музеи. Те напомнят също, че с решение на Столичния общински съвет се предвижда подземието на бившия мавзолей на Георги Димитров да бъде превърнато в галерия за съвременно изкуство – филиал на Софийска градска художествена галерия. „Но както вече стана дума, музей за близкото минало и съвременно изкуство не си противоречат… Струва ни се, че е възможно да се съчетаят двете гледни точки – музейната и художествената. Още повече, че пространството над бившия мавзолей става зона за съвременно изкуство.“
В дискусията на 7 ноември ще участват доц. Николай Папучиев от СУ „Св. Климент Охридски“ и социологът Цветозар Томов, който ще представи резултатите от специално поръчаното от фондация „Въпреки“ социологическо изследване за очакванията и нагласите за такъв музей и евентуалното му съдържание. Преди дискусията сайтът „Въпреки“ публикува мнения на интелектуалци. Представяме някои от тях (със съкращения).
Проф. Николай Аретов, филолог
Разхвърляни размисли за един бъдещ музей
Прекрасно:
но — що е отечество? —
И яростно лаят
картечници…
Струва ми се, че тук „отечество“ може да бъде заменено със „социализъм“. Картечниците (на публицистите, слава Богу), ще останат. Страхувам се, че дебатът „Що е социализъм и имал ли е той почва у нас?“, който отдавна тече, едва ли ще е продуктивен, още повече – във връзка с идеята за музей на епохата. Примерът с относително новият „Музей на социалистическото изкуство“ в София не обнадеждава. Както впрочем и т.нар. „Музей на съвременното изкуство“. Единственият безспорен резултат при първия случай бе медийната популярност, които част от критиците му си спечелиха. С доста проблематични аргументи. Като че ли по-функционално, от моя гледна точка, разбира се, би било етикетът да се замени с дати, които определят някакъв период. Да кажем 1944–1989. И двете години могат да предизвикат възражения или поне уточнения, но те ще са по-малко и по-смислени от дефинирането на „социализма в България“. Определението „близкото минало“ пък ми изглежда не особено далновидно – музеи се правят с по-далечна перспектива, те трябва да останат и когато това „минало“ вече няма да е „близко“. Някакво смислено компромисно решение предполага лансираното от НБУ обвързване със съществуването на Народна Република България. (В този случай годините ще са малко по-различни.)
Същественото в това предложение е насочването към период от време, а не към явление, характеристика или нещо друго. И това отвежда към един друг въпрос, който някак се подминава. Трябва ли един период да се приоритизира, което винаги е за сметка на останалите. Известно е, че основен акцент в българските музеи е Възраждането, сега до него започва да застава социализмът. А времето между тях като че ли остава на по-заден план. Вярно е, че изобразителното изкуство от времето на Царство (преди това Княжество) България присъства в Националната галерия и другаде. Но битът от това време, особено градският бит, процесът на модернизация на живота (и съпротивата срещу нея) биха представлявали интерес.
Може би е още рано, но съм убеден, че документирането и на 90-те години на ХХ в. заслужава внимание и някога ще го получи. И като бит (включително т.нар. Луканова зима), и като изкуство – по-паметливите вероятно ще си спомнят картини от типа на Демокрацията води народа или стихове за знамена (червени и сини), или „Ние пак сме тук“ и логото на тази рубрика, и т.н, и т.н.
Днешните музеи, в някаква степен и в България, стават все по-интерактивни, в тях вече не само се гледа (и чете, и слуша), но и може да се прави нещо, да се пипне. В този смисъл те наистина се приближават до арт-инсталация, за което пледира „Въпреки“ и някои от авторите на сайта. По-проблематична ми се струва дилемата „фактите или усещането за онова време“. Всъщност дилема няма – и фактите, и усещането (и то не за сметка на фактите). Проблемът е друг – чие усещане. Усещанията и спомените са различни, идват от различни индивиди и социални групи. На теория това е азбучна истина, на практика обаче тя се пренебрегва. Публицистиката, а и историографията са склонни да говорят за някакво единно „ние“, което най-малкото изрязва крайностите. Горяните и агитаторите за кооперирането на земята съществуват едновременно, както ентусиастите по манифестациите и слушателите на заглушаваните радиостанции (дори в едно семейство, дори в един индивид). И това многогласие би трябвало да присъства в публицистиката, в историографията, а и в музеите.
За мен поне би било интересно, а и въздействащо, успоредното представяне на бита и естетическите пристрастия на номенклатурата и на, да кажем, работниците. И промените във времето и при едните, и при другите. Не по-малко интересни са усилията, били те съзнателни или несъзнателни, на творците да се нагодят (да формират?) вкусовете, отново и на едните, и на другите. А и да се възползват от техните предпочитания. Още по-интересен става въпросът какви са резултатите от това „възползване“, дали са само негативни.
Въпреки искрен стремеж за обективност, за представяне на „цялата истина“ (завиждам на хората, които я знаят), създателите на музеите имат своите амбиции, пристрастия, а и цели, не само свързани с възложителите. По условие те могат да бъдат осъзнати и туширани, но не могат да бъдат заличени. Затова частните усилия за изграждане на музейни сбирки (представени подробно и задълбочено в книгата на Николай Папучиев) ми изглеждат важни – като коректив на „официалните“ експозиции, при които пробивността на кураторите и авторите, а и ангажирането с някаква линия (да я нарека ли конюнктура), изграждането са биография и борбата за престиж трудно могат да бъдат удържани.
Калин Николов, изкуствовед
…Един нов тип исторически музей може да съществува само в глобалната рамка за научен диалог спрямо търсене на обективността, с особено внимание на сравнителните конкретни и транснационални подходи към явления, които са били носители или повлияни от социалистическия проект. Свидетели на историческите събития трябва да имат възможност да разкажат подробно и изцяло своите истории, своите автентични лични истории и възгледи. Политическата развръзка срещу предишната социалистическа система доведе до унищожаване и пренебрегване на исторически дадености и паметници, институции, образователни платформи, огромен тип произведения на изкуството. Едно наследство практически изчезва… В същото време отделни личности и движения поставят под въпрос унищожаването, ревизията и ревалоризацията на тези паметници. Личното ми мнение е, че това заличаване на памет повече вреди на процесите, които биха определили панорамата на случилото се. Най-вече ги прикрива. Доколкото съм историк на изкуството, предимно българското, никак не съм удовлетворен от равнището на съществуващия поглед към анализа на нашата културна история. Осъждат най-вече догматични изяви от периода на култа, но подобно нещо се правеше и някога с презумпция да се открои ролята на тъй наречения Априлски пленум. А топлата връзка на централизираните творчески съюзи след този период, системите на цензурата и налаганите граници в творчески живот?
… Именно възможният музей ще ни даде средства да насочим вниманието си върху значението и мотивациите на тази символична борба за миналото: защо, по какъв начин и за кого е останало важно миналото? И за кого ще бъде важно нататък… Всъщност в последните години съм повече загрижен не дали истината за времето назад ще се установи обективно. А за участието на публиката и дали темата ще я ангажира емоционално. Как обективните подходи на музейния опит ще влияят на представата за миналото. Как музеолози, историци, социолози, куратори и творци ще се обединят около наистина важни модели на съпричастие, афект и емоции. Не трябва да ни плаши това, че образът на социалистическото минало може би никога няма да бъде преоформен в общ резултат на различните социални, политически и културни възгледи. Че на места, а може би и на всички места ще се открои ясно разграничение между историята и паметта. Важното е да има широки, макар и многостранни интерпретации на миналото, които да са от значение за важните бъдещи социално конструирани процеси.
Нашата отговорност е и в това, че принадлежим на историята, още преди да сме привлечени от нея като пишещи или събирачи на факти.
Юлиан Попов, писател и журналист, бивш министър
България е дълбоко ненаясно с миналото си. Докато митовете за далечните векове често възбуждат наивни, понякога остри спорове за националната ни идентичност, незнанието за близкото ни минало е като рана, болезнено възпаление, което ни мъчи всеки ден. Много хора не усещат тази болка, защото тя никога не е спирала. Изкривени от нея, ние живеем в мъгла, движим се бавно и неуверено и се ориентираме по гласове, без да знаем чии са и откъде идват.
Страната ни има остра нужда от изследователска и образователна публична институция на паметта за близкото ни минало. Необходим ни е музей на близкото минало, който да проучва и представя периода от Втората световна война до 1989 г., когато България започва да си възвръща демократичната независимост.
Може би най-доброто място за подобен музей, или част от него, са подземията на мавзолея на Георги Димитров. Тези подземия сами по себе си са уникален експонат и трябва да бъдат отворени за образователни посещения. Затварянето им е отнемане от паметта ни. Превръщането им в пространство за несвързани с миналото, което ги е породило, културни забавления би било извращение с паметта ни.
Илина Коралова, изкуствовед и куратор
Аз съм на мнение, че специален музей не е нужен. Едната причина е чисто практическа – този музей трябва да се финансира по някакъв начин, а, както знаем, това у нас е много трудно. И без друго всички останали музеи и изобщо културни институции, повече или по-малко се „задъхват“ от липсата на достатъчно средства. Другата причина, която е и по-съществената за мен, е, че чрез създаването на една подобна институция, преосмислянето на годините от 1944 до днес официално ще се съсредоточи само на едно място. Подобна централизация крие големи рискове. От една страна, програмата на въпросния музей лесно може да се манипулира/инструментализира, от друга – останалите институции по някакъв начин ще бъдат „освободени” от задължението да включват в дейността си този исторически период.
Пък и въпросът е кои точно аспекти от живота ще бъдат представени в музея? Политика, икономика, материална, духовна култура? Само културата обхваща толкова много области…
Преосмислянето на последните 75 години от историята ни и дискусиите, които ще бъдат породени в процеса, трябва да се разгърнат върху една много по-широка платформа и трябва да достигат до много по-широки кръгове и слоеве от обществото. Накратко, един музей по принцип е възможен, но би бил на практика едностранчиво и недостатъчно решение. Убедена съм, че всяка културна институция – било художествена галерия, исторически, етнографски – всякакъв – музей, да не говорим за масовите медии, като печатни издания, телевизия и кино, в рамките на собствения си предмет, колекции, програма и образователна мисия, трябва да се занимават, да анализират, интерпретират и осмислят случилото се в последните десетилетия. Преоценката се осъществява най-добре и ефективно, когато определени събития или артефакти, случили се или създадени в определен времеви отрязък, се разглеждат в съпоставка с подобни на тях, случили се на друго място, в друг контекст, в друго време, дори. Подобно сравнение/съпоставяне е възможно, когато, освен всичко друго, е налице и някакъв архив. А един новосъздаден музей няма да има такъв.
Изобщо преосмислянето и интерпретирането на историята е процес, който трябва постоянно да ни съпътства и да идва от множество страни и под различни форми, а не от една институция, била тя и създадена с най-благородни намерения.
Проф. Чавдар Попов, изкуствовед
Споделям необходимостта от системно, продължително и, доколкото това изобщо е възможно, безпристрастно и обективно изследване на периода на социализма (1944–1989). Като казвам „безпристрастно и обективно“, си давам сметка, естествено, че това е по-скоро някаква идеална цел, отколкото постижим подход. Миналото ни „държи“ по всички линии – автоцензурата все още работи с пълна сила, съобразяването с текущата политическа конюнктура е по-скоро правило, отколкото изключение, манталитетът на снишеното и уютно приспособяване, оцеляване и съобразяване е жилав и устойчив и със сигурност ще надживее не едно поколение в България.
На този фон идеята за „музей на социализма“, така, както тя е заявена, съдържа, разбира се, своите основания и солидни аргументи. Само че, струва ми се, преди да говорим за музей, би следвало всестранно и задълбочено (отново – дотолкова, доколкото това е по силите ни!) да проведем задължителните обществени и професионални дебати относно основните характеристики на „близкото минало“. Твърдя, че все още периодът на социализма не е изследван и оценен в нужната степен. Ако това не стане, има риск хипотетичният бъдещ музей да се окаже разпънат между две крайности –на умилителната носталгия, от една страна, и на повърхностната ирония, от друга.
Има и една друга възможност – работата по конципирането на музея да протича успоредно с професионалните дискусии. Виждам замисления музей като особено пространство, даващо терен на разнообразни, взаимно пресичащи се реконструктивни програми и проекти, които да възсъздадат, колкото е възможно, обществената атмосфера, бита, навиците, рефлексите и т.н. от оная епоха, през призмата на предметния реквизит, както и на документацията от всякакво естество (служебни бележки, билети, надписи на публични места, лозунги, свидетелства за „партийна агитация”, фото и киноматериали, публицистика и т.н., и т.н.).
Снимки Стефан Джамбазов
