Големият български бас почина на 16 май 2014 г. Той ще остане в паметта ни не само с могъщия глас и внушителното си сценично присъствие, но и с пълнокръвните характери, които изгради.
Големият български бас Никола Гюзелев е роден през 1936 г. в Павликени. Ученик на професор Христо Бръмбаров, към чиято школа запазва вярност до края на живота си. Басовият му глас, който с лекота и блясък преодолява високите тонове, способността му да интерпретира в дълбочина духовните светове на персонажите, внушителната фигура го даряват с почитатели в целия свят. В репертоара си има над 70 персонажа, незабравим ще остане като Филип II, Борис Годунов, Атила, Мефистофел, Да Силва, Дон Жуан… Пълнокръвни характери със силен емоционален заряд.
В книгата „Гласът, който рисува” на Александър Абаджиев Никола Гюзелев споделя, че за него не съществува ясна граница между различните изкуства, че при изграждането на персонажите дължи много на „рисуването”, следи тялото си, ръцете, осанката и дори гласа си с очите на художник. „Като че ли в момента ги рисувам!” Както е известно, първоначално певецът завършва живопис в Художествената академия.
Той дебютира на 27 юни 1961 г. с ролята на Тимур в операта на Верди „Турандот” на сцената на Народната опера. През 1962 г. печели златен медал от международния младежки фестивал в Хелзинки, а на следващата година — първа награда и златен медал от Втория международен конкурс за млади оперни певци в София за Филип II в „Дон Карлос”. След 1965 г. идва и успехът му на международните сцени. Чуждестранната критика го поставя редом до Борис Христов заради „внушителната строгост” на фигурата и красотата на гласа му – „дълбок, плътен, могъщ и богат, изравнен във всички регистри, с голям диапазон”. „На 37-годишна възраст Никола Гюзелев вече е достигнал равнището на Борис Христов и умножава богатия контингент, който България доставя на големите оперни сцени. Вероятно това е световен рекорд!”, пише „Монд”.
Режисьорката Амелия Имбарато, чието запознанство с Гюзелев започва, когато той излиза като Мефистофел в „Арена ди Верона”, пише: „Неговият дявол …е елегантен и неустоим, ироничен с добре премерена мярка… Присъствала съм и на други необикновени представления на певеца Гюзелев: Филип от 1986 г. в „Опера ди Рома”, един римейк на режисурата на Висконти, още едно доказателство – ако въобще има нужда от такова – че докато с режисурата може да бъде възстановен спектакълът в неговите основни линии, то за да бъдат създадени или пресъздадени постановки в пълния смисъл на думата, са нужни певците. И Гюзелев беше един велик Филип. Но още по-незабравима остава – пак в Рим и пак през 80-те години – една „Хованщина”, реализирана от екип на Софийската Опера в едно от студията на телевизията RAI под формата на концерт. Мога да кажа, че рядко се случва прекрасни сценични постановки да надминат по експресивна сила този „концерт”, при който необикновени бяха не само красотата на звука на оркестъра и на хора, не само върховният професионализъм на всички музиканти, но и дълбоката убедителност на персонажите и най-вече този на Досифей на Гюзелев, оставили в паметта ми един наистина незабравим спомен.”
