Начало Музика Концерти Нощта не може без деня. Денят не може без нощта
Концерти

Нощта не може без деня. Денят не може без нощта

Мария Панайотова
30.08.2023
2847
photo Nico Neefs

След Брюксел и Париж проектът „Нощ и ден“ на Мария Мартинова идва в София

Mузикално–поетичният спектакъл „Нощ и ден“ ще обедини творческите енергии на две ярки артистични натури – пианистката Мария Мартинова и актьора и музикант Владимир Михайлов. С емблематични творби на френския импресионизъм и символизъм – на Клод Дебюси, Морис Равел и съвременния композитор Грегорио Занон, и с поезията на Пол Верлен, Шарл Бодлер и Алоизиус Бертран – двамата ще поведат публиката към дълбините на човешката душа. Проектът вече имаше своите премиери в Брюксел и Париж в края на 2022 г. Спектакълът ще е официалното представяне на най-новия албум на Мария Мартинова Nuit et Jour (Rubicon Classics) пред софийската публика. 

Как класическата музика живее в днешния комерсиален, дигитален контекст на изкуствения интелект? Има ли пост-КОВИД синдроми при нея?

Мисля, че класическата музика не може да бъде асоциирана с феномена „изкуствен интелект“. Дори ще дръзна да прогнозирам, че никога няма да бъде свързана с него. Повече от вероятно е, че ще бъдат направени опити за такава асоциация, но те ще бъдат неуспешни. Що се отнася до другите две „категории“ – комерсиален и дигитален контекст, ето как стоят нещата. Светът на класическата музика е разделен на различни нива и едно от тях е определено много комерсиално. На него върлуват – в пълната си сила динамики, които могат да бъдат обобщени в един израз – „да продадеш душата си на дявола“. На това ниво се служи на целта да се правят пари под претекст, че се задоволява вкусът на широката публика, на масата. Всъщност вкусът на масата не съществува. Това е едно абсурдно понятие, оксиморон. Реалността е, че една микроскопична част от публиката на класическата музика наистина разбира от нея – имам предвид, че може да направи разликата между истинското и другото. Това не е критика, а констатация. Тези, които дърпат конците, задоволяват своето собствено его и си правят услуги едни на други. Те задоволяват своя несъществуващ „вкус“. Несъществуващ, защото в повечето случаи това са хора, които дори нямат нищо общо с музиката. Те са предимно администратори. Може да се правят анализи, да се обяснява и т.н., но всъщност е много просто. Винаги в основата е егото, човешката природа. Тук бих прибавила и тъпотата, която е станала отличителен знак на днешния свят, в който живеем.

Преди да стигна до дигиталния контекст, ще кажа как пост-КОВИД синдромът се изразява в контекста на класическата музика. От страх, че залите няма да са пълни, все повече се разчита на няколкото „клоуна“, които ще разпродадат билетите. Освен това проблемът е в това, че хората, които движат бизнеса, нямат въображение и не поемат рискове. Само че публиката, а и не само тя, е започнала да се изморява от това едни и същи лица да са пред нея. Тук бих искала да споделя едно мое наблюдение: колкото и малко да разбира публиката, тя винаги усеща и знае, когато нещо стойностно се случва на сцената. В това съм повече от убедена. Истината е, че публиката копнее за нещо ново и истинско. Тя има нужда от него.

Що се отнася до дигиталния аспект: класическата музика живее така, както и другите жанрове го правят. Даже бих казала, че е започнала своята миниреволюция със създаването на нова платформа – тук не визирам Apple и новосъздадения им „клон“ за класическа музика, а друг дигитален проект, който се базира на доста различни принципи от тези на наложилите се като водещи стрийминг платформи. Не знам дали следите какво се случва, но има много голямо брожение – с доста голямо закъснение за съжаление – срещу механизмите на експлоатация, които са modus operandi на музикалните дигитални платформи.

В този ред на мисли – дали ще успеят да оцелеят истинските ни чувства, докато се опитваме да се адаптираме и да експериментираме в метавселената?

Забелязвам, че ми задавате въпроса в бъдеще време. Мислите ли, че истинските чувства оцеляват днес? Какво е истинско днес?

Как нощта и денят „съжителстват“ във вашия проект? Каква история и емоция са скрити в името на новия ви албум?

Както нощта не може без деня, така и денят не може без нощта. Как тези два символа са изразени – било то асоциативно, или буквално – в програмата, която даде началото на „Нощ и ден“, ще оставя на публиката да открие за себе си при представянето ѝ в София.

Историята, която аз разказвам чрез „Нощ и ден“, е лична, в нея има и много интимен елемент, който бих искала да запазя само за себе си. Тази програма олицетворява едно завръщане към самата мен. Тя отбелязва завръщането ми към сцената като солист след дългогодишна посветеност изцяло на камерната музика. Тя разказва за борбата с нашите демони. Тя „говори“ за тишината, за копнежа към живота, за красотата на мига, за изкушението, за смирението. Вече съм прекарала доста време с тази програма и забелязвам, че да изразя с думи значенията ѝ – защото те са няколко – не ми е необходимо, даже бих казала, че ми е досадно. Всичко, което мога да кажа за нея, се е превърнало в звук, зареден с информация.

photo Nico Neefs

Казвате, че спектакълът е своеобразно завръщане към „вътрешния храм“, който понякога изоставяме и в който изпитваме нуждата отново да влезем“. Днес грижим ли се достатъчно за нашия „вътрешен храм“?

Да, „Нощ и ден“ е в ядрото си, първо, чисто музикална програма, а впоследствие разговор между музиката и поезията, той е лично завръщане към моя храм. Не знам дали днес хората се грижат за своите „храмове“ и мисля, че не съм аз човекът, който може да отговори на този въпрос. Аз полагам усилия да се грижа за моя.

Възможно ли е музиката, която идва от сцената, да лекува душите ни и дали в моменти на промяна (какъвто е настоящият) през музиката може да се „скицира“ обществото – в движение, в трансформация?

Да, разбира се, че музиката може да лекува душите ни! Аз мисля, че постоянно чуваме музика – в много случаи шум – която много точно „скицира“ обществото. Харесва ми оптимизма, който се крие във въпросите ви. Поне така възприемам тона им. Аз не виждам истинска промяна в обществото. За мен промяната, както и трансформацията са процеси, които водят до позитивни резултати. Що се отнася до моето музициране – не дръзвам да кажа музика, защото аз съм изпълнител, обичам да разказвам истории чрез музиката – то по никакъв начин няма за цел да прави коментар на обществото. Аз не търся, нито намирам вдъхновение в обществените процеси. Това, което отвън може да провокира моя вътрешен размисъл, който впоследствие се трансформира в създаването на музикални „колажи“, е дадено усещане, цветовете на света около нас, конфронтации с живота, със самата мен, с пейзажи. По някакъв начин програмите, които изграждам, са музикални дневници.

Вашият творчески поглед е достатъчно външен и в същото време – по някакъв начин – и отвътре. Как се отнася интуицията ви към процесите в обществото, които улавя тук, в България, и навън?

Моят поглед е изцяло вътрешен, що се отнася до работата ми. Аз съм напълно способна да анализирам това, което се случва отвън, но то няма нищо общо с творческия ми процес. Процесите в обществото по никакъв начин не ме вдъхновяват, както преди малко споделих. Напротив, моят работен процес е това, което ме предпазва и отдалечава от случващото се в обществото. Аз живея в мой собствен свят.

Интуицията ми… Не знам дали можем да говорим за интуиция, що се отнася до обществото било в България, или извън нея, а по-скоро за наблюдения. От България аз имам спорадични впечатления, защото се завръщам тук рядко и не съм запозната отблизо с това, което се случва. Натъжава ме, че не виждам развитие, по-скоро виждам регресия, и то доста набиваща са на очи. За мен България е една аномалия, едно противоречие, и ще обясня избора на тези „парещи“ думи. България има огромен потенциал. Българинът е много кадърен и можещ. Аз казвам това с тотално убеждение. Но българинът не може да надмогне манталитета си, който е пагубен за самия него. Мисля, че най-големият проблем на България е липсата на национално достойнство. Мисля, че ключовата дума е интегритет.

Обичате да правите артистични колаборации с други творци, които изпълняват поетичната част във вашите спектакли. Юлиан Вергов, Теодора Духовникова, Еманюел де Кандидо, Пиетро Пицути и др. И сега – за представянето пред софийската публика, наред е актьорът и музикант Владимир Михайлов. Как го избрахте и какво е усещането от работата с тези творци?

Тук можем вече да говорим за интуиция. Изборът ми беше изцяло продиктуван от нея. Гледах интервюта с Владимир Михайлов, който ми беше силно препоръчан за този проект. Много ми харесаха излъчването му, неговият начин на мислене, що се отнася до артистичната му дейност, излизането от „рамката“. Всяка програма има своя тон, своята естетика, своята атмосфера. Бях убедена, че той – бидейки и музикант – ще усети тънкостите в този диалог между музиката и поезията и това, което се случва между тишината и звука. Когато съм на сцената, а дори и преди това – и съм в колаборация, аз гледам на творците като на „съучастници“. Вниманието ми е изцяло насочено върху създаването на една обща вибрация, в която водещите елементи нямат нищо общо със суетата.

Как подготвяте сетивата си за такива срещи, в които от едната страна е поезията на Пол Верлен, Шарл Бодлер и Алоизиус Бертран, а от другата – музиката на Клод Дебюси, Морис Равел и Грегорио Занон?

С много концентрация. За мен това е една вселена на сънищата, където много неща се случват в подсъзнанието. Тази среща е пътешествие из един свят на виденията.

На 30 септември предстои официалната премиера на албума „Нощ и ден“ в София – в зала „България“. Какви са музикалните и поетичните акценти в нея?

Тази програма е изградена с много внимание. Всяко едно произведение – било то музикално, или поетично – е избрано така, че да разкаже собствената си история, но и да е част от общия разказ. Оставям на публиката да избере своите акценти.

Имате ли любими откъси от поетичната част на спектакъла, които кореспондират с настоящия ви mind set?

Тук рискувам да бъда обвинена в ерес, но ето една малка поема, създадена от любими цитати:
Какво от туй, дали от Ада или Рая
Чудовищна! при нас ти идваш, Красота?
С една усмивка щом разтваряш към Безкрая – Любим и непознат – едничката врата!
Да идва нощ да удря нов час
Минават дни все тук съм аз.
И под мен, и над мен тишината е толкова пълна, Неподвижният въздух като в сън е, отникъде звук.

***
Музикално-поетичният спектакъл „Нощ и ден“ се осъществява с подкрепата на Столична община и е в партньорство с европейската инициатива „Нощ на театрите“. Домакин на събитието ще е зала „България“. 

Мария Панайотова
30.08.2023

Свързани статии

Още от автора