Откъс от книгата на румънската писателка Алина Нелега, преведена от Лора Ненковска. Читателите могат да се срещнат с авторката на 8 септември от 18 часа на Културната сцена на Алеята на книгата в София и на 9 септември от 11 часа на щанда на ICU на Алеята.
Книгата „облак с форма на камила“ е за напрежението между поколенията, тя представя два монолога, заредени с тягата на непреодолимите упреци, гордостта и личните фрустрации на двамата главни герои – майка и син. Романът предлага нов и съвременен прочит на историята на „Хамлет“, този път от гледната точка на майката. Кралството е театърът, сцената е животът в съвременното общество. Спектакълът, който несъстоялият се между двамата диалог изгражда, е за разпадащото се семейство и за скритите властови механизми, неизменно движещи динамиката на човешките взаимоотношения. Образът на майката е използван като ключ към позицията на жената, разгледана през съвременната чувствителност. Въпросите за вината, за обичта, за трудния период на средната възраст и осъзнаването на независимостта на детето, изневярата и психозата като начин на съществуване на възрастните са кодовете, през които можем да се върнем към една от най-значимите истории за живота като театър, която вълнува хората от векове. Наративът е изграден под формата на два монолога. Първият е на майката, която вижда разрухата на неочаквано покосения от психична болест свой син и се чувства безсилна. Вторият е кратък, той е финалът, който разказва изцяло друга история и е монолог на болния син.
Алина Нелега е една от най-важните фигури в съвременната румънска драматургия. С нейното име е свързана промяната на статута на драматурзите, а до голяма степен и разчупването на драматургичния език. Нелега дебютира през 2001 г. с експерименталния роман последнат@вещица, следван от „Сякаш нищо не се беше случило“ (2019), отличен с наградата за проза на списание „Обсерватор Културал“ и преведен на френски. „Облак с форма на камила“ излиза на румънски през 2021 г. Сред отличията, които печели, е наградата за женска литература София Надежде, наградата за белетристика на „Радио Ромъния Културал“, наградата на учениците за най-любима книга на годината, връчвана в рамките на големия Международен литературен фестивал в град Яш. Пиесите на Алина Нелега са превеждани, играни, публикувани и награждавани на международно равнище.
„облак с форма на камила“, Алина Нелега, превод от румънски Лора Ненковска, издателство ICU, 2023 г.
III
Оттогава мина година, но сякаш е било вчера. За нас двамата времето се превърна в съществуваща сама по себе си константа, един и същи ден, дълъг колкото година или десет, сто или петстотин, се върти до безкрай. Да, бихме могли да живеем преди петстотин години, да седим на каменна маса, на скала, в замък на брега на океан, в който не можеш да се изкъпеш. Бихме могли да се гледаме, а мислите ни биха били същите.
Ако го нямаше Клаудиу, аз щях да се побъркам, когато Мариус умря. Ти беше далеч, занимаваше се с театър на друго място, беше се заклел, че никога няма да играеш прочути роли, през които е минал пътят на големите майстори. Много добре те разбирах. Носиш клеймото да си наш син, макар и да си смени името, за да изтриеш всяка връзка между нас. Може би искаш да се запознаеш със сина на… ооо. Да ти представя сина на… охо. Кое е това момче, направи ми впечатление веднага щом го зърнах – ами той е синът – мхм. Аха. Ооо. Мда. Ами. Дори не се учудвам, че вече не знаеш кой си, че не можеш да излезеш от сянката ни, напразно те ухажват театрите, напразно те ласкаят жените – и мъжете – и какъв е смисълът от похвалите, чарът, наградите и успеха, когато не знаеш дали се интересуват от теб, или от семейството ти. Има само един начин да се отървеш от несигурността: да се обърнеш срещу нас, да се откажеш от всичко, което си научил от двама ни, от целия този театър, в който си се родил и си изживял всеки свой ден. Искаше да се освободиш от ограниченията: нашите, но и тези на репертоара, който ти налага роли според длъжностната ти характеристика, издигна се над смирените глави на онези, които живеят под игото на системата, над сигурността на ежедневната дажба, заради която се оставяме да ни бичуват, вързани на хранилката, треперещи и изпълнени с омраза към гласа на господаря. Може би разбирам много по-добре, отколкото можеш да си представиш оксиморона, от който се хранят като двама близнаци от една и съща майка – подчинението и гордостта, унижението и суетата. Липсата на индивидуалност и заиграването с характерите, нуждата от подчинение и вечното неудовлетворение от факта, че те управляват. И сред всеобщата еуфория на независимия театър вие си мислехте, че сте се отървали от йерархиите, че преоткривате достойнството си, че решавате заедно и ръководите рамо до рамо. Твърдите, че шансовете трябва да са равни – но как с езикова реформа бихте могли да преобразите едно социално отношение с толкова много променливи – то е, все едно да искате да уловите светлината или вятъра, да ги затворите в буркан и да ги разпределяте на всички поравно. И ти, сине мой, си привилегирован, надарен си, роден си с по-големи шансове. Това, което можеш да направиш, разбира се, е да отстъпиш крачка назад, да се предадеш, да се смалиш, за да бъдеш като всички останали; не е прилично да си прекалено висок сред джуджета. Питах се колко ли ще продължаваш да се залъгваш и предусещах момента, в който щеше да се наситиш и да вземеш каквото ти се полага. И този момент настъпи – а всичко започна с вашата премиера на спектакъла Интегритет в клуб Кейдж 99.
Дойдохме двамата с баща ти, когото трудно убедих да ме придружи, било то и само от любопитство: да видим какво се е сварило на високата температура на вашето недоволство. Той ненавиждаше антидраматичните, неконвенционални представления, които отхвърлят пресъздаването на образи, и пет пари не даваше за формулата групова терапия, при която отпред излиза един човек и споделя – казвам се еди-как си, сега ще чуете моята история. Всеки от нас си има история, фактът, че е истинска, не я прави достойна да бъде разказвана на всеослушание, твърдеше той. Вярваше в следването на образеца, а не в равенството, и за разлика от мен, която непрестанно се съмнявам, той никога не подозираше своята истина в несъстоятелност. За него театърът бе един-единствен: естетическа драма, интелектуална емоция, разиграването на постановка и емпатията, състоянието на свидетел, а не участието в действията. Физическата провокация го отвращаваше: свикнал с позицията си на сцената, случеше ли се да бъде зрител, той искаше да запази водещата си роля, не приемаше да бъде въвлечен в действието като участник. Актьорът си е актьор, му казах, хайде да ги видим, харесвам актьорите по някакъв ирационален начин, те ме привличат, независимо какво играят и какво правят; отвъд техниките и модата същността не се променя. Веднага можеш да разбереш кой има талант – и съвсем целенасочено използвам тази ретроградна, прокудена от речника дума, politically incorrect.
От неудобния стол, в който едва се побираше, измъчван от хроничните си болки в гърба и бесен, че не може да си протегне краката, през цялото представление ми шептеше в ухото: Фалш, фалш, не им вярвам нито за миг, играят самите себе си, ами погледни ги как размахват ръце, какви необработени гласове имат, сякаш никой от тях не е минал през актьорска школа. И какви ги бръщолеви синът ти, какво монологизира на сцената, големият whistle-blower, оповестява нередностите и е преследван от корумпираните шефове на подкупна система, това ни е ясно, драги, няма нищо ново… и за какво са тези кадри, припокриват се, сега него ли да гледам, или филма отзад? Всичките онези комунисти, дето искаха пропагандни постановки преди петдесет години, сега се смеят със задоволство из анонимните си гробове. Когато ни подканяха да издаваме семействата си, да изпращаме писма на милиционерите, те не са си и представяли, че след години доносничеството ще бъде издигнато до нивото на гражданска отговорност – и узаконено на всичкото отгоре.
Пречиш на публиката, изшътквам му аз, въздържай се от коментари, изчакай и ще поговорим след това. Но той се върти, не може да трае: И пет пари не давам за физическото им присъствие, за тях правото принадлежи на онзи, който крещи най-силно. Виж я сега тази актриса, която се нахвърля върху корумпирания шеф, сякаш се стиска да не се напикае и оттам черпи целия интензитет на сцената. Знаеш ли как му викам аз на тоя пиклив реализъм? Не, не Мейерхолд. Не искаш да знаеш.
Всички тези неща ти ги каза и на теб после, след края на спектакъла, на двора, докато пиехте бира: Питаш ме какво съм видял? Ами немощни мъченици, които никога не са виновни за нищо, но искат да раздават справедливост, да съдят и осъждат грешките на другите, никога не преодоляват себе си и се сриват вътрешно. И къде е проблематизирането, моралната дилема, драматичната игра? Никой от вас не носи парадокса, който актьорът изгражда, никакво преобразяване, едни и същи сте от началото до края, движите се с енергията, която черпите от убедителната си реторика като диктатори. Но аз не желая да бъда убеждаван, искам представяне, игра, покажете ми, не ми нареждайте какво да чувствам и как да мисля.
Ти му се развика: Все пак е по-добре от вашето маниерничене, притворството на така наречените драматични актьори, от напъните ви за илюзия, опирате се единствено на щедростта на публиката, която се преструва, че ви вярва, клика от лицемери, арогантни старчоци, пияндета, фрустрирани типове, застинали в древните си рефлекси, посредствени бездарници. Вие сте мъртви и не си давате сметка, играете умрели истории, написани за мъртва и отдавна изгнила публика, и наричате това изкуство, култура! Целият ви театър е мъртъв, изгнил, смърдящ!
Никак не беше трудно да го вбесиш: Мислите се за по-живи от нас само защото се вписвате в настоящето. И като някаква религиозна секта започвате деня си с половин час медитация, час йога, храните се здравословно и сте вегетарианци. Провеждате кампании срещу climate change, срещу тютюнопушенето, подкрепяте ЛГБТК и сте феминисти, активисти, крайни привърженици на промяната. Добре че ние, ретроградните типове, не разпускахме пред прозореца след репетиции и представления, за да можем да заспим, а приключили в десет-единайсет през нощта, отивахме в кръчмата, където седяхме до три сутринта, изливайки натрупания адреналин. Но обичахме и си прощавахме всяка липса на мяра. Всичко бе оправдано от безумната ни страст към сцената. При вас обаче има само омраза. Омраза към нас, към системата, към театъра и към вас самите.
А ти: Айде стига бе, верно ли ще е все така вълнуващо да играеш Нора пред днешната публика и да си представяш, че зрителите ще бъдат също толкова скандализирани както някога? Или пък Хоровод на любовта и ще произведеш същия ефект като Шницлер през 1920 година? Ами че когато той го е писал, хората са ходили на театър с каляска, върлувал е сифилис, а днес дори не е легитимно някой мъж, бил той и Ибсен, да пише за жени. Къде е настоящето тук? Къде е животът?
Бях свикнала с караниците между вас, приключваха, преди да избухнат в крайни обиди, но тогава и двамата бяхте извън себе си, заразени от негативната енергия, от омразата, за която беше споменал баща ти и която беше почувствал в разрушителното ви и обвинително представление, интересното беше – че освен нас никой в публиката не се беше почувствал засегнат. Подчинени на рефлекса си за ходене на театър, в края дори бяха станали прави и бяха крещели браво, без да осъзнават какво изобщо са гледали.
Не бях много наясно дали и как да се намеся, но ме спаси актрисата, която през цялото време играеше стегнато, сякаш ѝ се пикае. Мушна се между нас, хвана баща ти под ръка с колегиална наглост: Елате, че всички ви чакат да кажете как ви се е сторило, умилква се тя, отърквайки се в бедрото му, елате само за мъничко. Отмъквам ви го за пет минутки. Гледа ни дръзко, той се поколебава, поласкан е, не издържа на подмилкване, но все пак не иска да тръгне, преди да е казал последната дума. Върви, върви, го насърчавам с облекчение, зарежи ни насред дискусията, той се смее неловко и се оставя да го отведат за ръка вътре в сградата на бившата фабрика за бисквити, която сега е център за съвременно изкуство.
Твоят гняв не е намалял, поглеждаш възмутено след него и се обръщаш към мен, като продължаваш със същия тон: Театърът е изкуство на присъствието, говориш на тези, които са живи, а не си представяш друго настояще, чието преживяване ти е забранено, какъв е смисълът на тази културна мимикрия, да се проектираш в едно въображаемо минало, невъзможно за проверка, в свят, който никога не е чувал за Хенри Милър, Чък Паланюк, нито пък е имало порноиндустрия, само неприлични рисунки за колекционери, жените са носели дълги поли и няколко ката бельо, били са сръчни и покорни, не като теб. В такъв свят ти никога нямаше да се добереш до театъра, в най-добрия случай щеше да държиш светски салон или, с този твой либертинизъм, да направиш кариера като съдържателка на публичен дом.
Не се впечатлявам от насочената към мен атака, но трябва да отговоря, макар това да не е моят спор: И защо си мислиш, че големите истории не могат да устоят и днес, те могат да бъдат пренаписани и пренесени в настоящето и точно това им придава стойност, не са за еднократна употреба като вашите текстове, които поставяш веднъж и бързо забравяш; големите текстове остават, те са вечни. Това ги прави настоящи.
Размахваш ръце, преситен от клишета: Самата ти не вярваш на това, което говориш, никога не си режисирала някой от тези вечни литературни текстове. Всичките ти представления са преработени по новели или пиеси, в които ти се намесваш, сътрудничиш си с авторите без рискове – и после на афиша пишеш: Представление от МЕН, вдъхновено от не-знам-си-кое произведение на господинеску-анонимеску. Ние поне сме честни, не се преструваме, че поставяме текстове, ние ги правим и те живеят точно толкова, колкото живее и представлението. Не е честно да имат дълъг живот – и нямат. Кажи ми сега, от първа ръка, какво от голямата драматургия би избрала днес, което да бъде разбираемо, достоверно и правдоподобно. Днес.
А ти какво искаш, раздразнено казвам, всичко може да бъде театър, дори и театрална пиеса.
А ти, триумфиращо: Хамлет! Я постави днес Хамлет, да те видя как ще се измъкнеш. Какво още е останало от тази трагедия извън книжните алюзии и празните думи, никой днес не разбира нищичко от нея и кого, по дяволите, го интересува? Тази пиеса е паметник, статуя на повелителя – можеш ли да я раздвижиш?
Един-единствен път съм поставяла Шекспир, водена от отмъстителното желание да покажа превъзходството си пред една много по-умела от мен актриса. Не искам да повтарям, донесе ми лош късмет, както гласи легендата. Шекспир е голям препъникамък по пътя ми, всеки път го заобикалям след падението с Макбет. Но митът още съществува, не си режисьор, ако не си поставил поне едно нещо на Шекспир, казваше Влад Караджа – измъчваше ни в академията със сцените от Ромео и Жулиета или Сън в лятна нощ на автопилот. Добре де, бях режисьор дори и по неговите критерии, поставих го веднъж, но втори път не искам да нагазвам в дълбоките му води, пиесите на Шекспир имат твърде много пластове, приличат ми повече на романи, отколкото на труден за поставяне на сцена театър, дълги и изпълнени с отклонения, патетични, с поетични части, написани като че в различни стилове, по тази причина филолозите и театроведите постоянно спорят по отношение на творбите му. При по-внимателен анализ изглеждат, сякаш не всички са били писани от един и същи човек, повествователните части имат различен ритъм, нехомогенни са и тромаво разгърнати в ненужно много планове. А на всичкото отгоре нашите преводи са остарели, езикът на сцената е различен от живия, а и Шекспир не е живял тук с нас, делят ни векове и култури. Но не искам да призная, че си прав.
Естествено, че мога, отговарям. А ти, безразсъдно добавям, ти ще играеш ли? Добре, ще играя, казваш, но обещаваш, нали? Няма да забравиш, няма да си намираш извинения. Участваш ли?