Изложбата „Орнаменти на болката“ представи рисунки, обекти, фотографии и видео, създадени от визуалния артист и художник Правдолюб Иванов през последните няколко години. Основната визуална среда включва над 100 рисунки, създадени от началото на войната в Украйна до настоящия момент. Далеч от това да бъде просто свидетелство за ужаса на случващото се там, изложбата показва човека и човешкото на фона на грозното лице на цивилизационния срив, какъвто представлява всяка война, и говори за настоящето, в което живеем.
Изложбата ви „Орнаменти на болката“, посветена на войната в Украйна, дълго време бе показвана в галерия КУБ в РЦСИ „Топлоцентрала“. Успях да я разгледам няколко пъти и може би е мое впечатление, но посетителите ѝ сякаш не бяха познатите от толкова други художествени изложби…
Изложбата бе създадена специално за залата на галерията. Имах идея за нея, но цялостната концепция, включително разположението на всяка работа и размерите на все още ненаправените, се изясни едва когато реших тя да бъде точно в тази зала. РЦСИ „Топлоцентрала“ е артцентър с по-голям превес на изпълнителските изкуства и повечето пространства вътре са театрални, така че една част от публиката бяха хора, дошли за спектакли и влезли от любопитство в галерията, или пък решили да съчетаят и двете.
Срещнах колежка, която също като вас идваше доста пъти, понеже тича в парка и често се отбиваше отново и отново да разгледа изложбата. Много други хора също споделяха, че са идвали повече от веднъж. Но забелязах и обратното – жена, която си тръгна веднага щом видя първите рисунки с морбидни сцени. Така че при всички случаи, ако не са се отказали веднага, зрителите на „Орнаменти на болката“ са хора, съгласни изкуството да ги тревожи.
„Тази изложба е направена от безсилие“, признахте по време на съпътстващата си лекция към нея. Значи ли това, че тя също е безсилна да предизвика някаква друга реакция отвъд обичайното съчувствие?
Опасявам се, че ние, художниците, сме безсилни да влияем на събитията – можем да въздействаме единствено на зрителите, и то на ония, които проявяват автентичен интерес към работата ни. Да предизвикаш състрадание, размисъл, излизане от упойката на ежедневието – това вече би било огромен успех за всяка една изложба и всеки един творец. То е единственото, което можем да се опитаме да постигнем, когато става дума за произведения, до такава степен вторачени в различни трагични събития, които се случват в настоящето.
При една от организираните срещи със зрители споменах, че най-добрият начин те да харесат тази изложба, е да участват в кампаниите за набиране на помощи за украинските бежанци и украинската армия. Такива кампании текат от началото на пълномащабната война, а хора като Манол Пейков и фондациите, посветени на тази дейност, успяват да увлекат хиляди в своите инициативи.
Бродираната украинска риза е в центъра и генезиса на тази изложба. Разкажете повече за нейното създаване.
Идеята се роди от снимка на ранен украински гражданин, пусната в социалните мрежи. Откакто я видях, започнах да събирам изображения на шевици от прочутите „вишиванки“. Понеже участвам в дарителски кампании в помощ на бежанците, успях да се свържа в Пловдив с една украинка, която е професионална шивачка. На свой ред тя ме запозна с две други жени, които избродираха ризата по мои проекти.
Никога не бях правил подобно нещо и ми беше доста трудно, тъй като въпросните проекти се създават с контрастни цветове, за да се различават при бродирането – съвсем различни от ония, с които исках да бъде ризата. После едната от жените – майка на три деца – внезапно се върна в родината си и трябваше да изпратим части от ризата и проектите по техни си украински канали, чрез други хора, с автобуси, от ръка на ръка, чак до едно малко градче в Западна Украйна. Дори не знам как успяха да го направят, но им се доверих напълно. После частите и проектите бяха върнати по същия начин и сглобени тук. Така че ризата е бродирана едновременно и в Пловдив, и в Украйна.
Този обект изглежда сякаш лесен за „разчитане“, но всъщност съдържа в себе си сложни и противоположни регистри. От една страна, ризата символизира раните, причинени от геноцидната война на един агресор, изгарящ библиотеки в окупираните територии, отвличащ деца, за да заличи идентичността им, причиняващ нечовешки безчинства, насочени срещу съществуването на украинския народ. От друга страна е тази консолидация на патриотичен национализъм, който в съвременна Европа вече смятаме за отживелица. Едно вкопчване в шевицата като атрибут на националното, като този най-важен знаменател, помагащ им да оцелеят в този ад.
Тази метафора – за „бродирането“ на кървавите рани – отнася към думата „орнаменти“ в заглавието на изложбата и към идеята за „естетика на войната“. Има ли изобщо такава? Сякаш не толкова монохромните образи на трупове, а именно онази ваша красива, светла, пълна с цветя рисунка на момичешките крака, един от които отрязан, е по-покъртителна…
По време на Първата световна война футуристите възхваляват и изобразяват войната като трансформираща сила. Повечето от тях впоследствие загиват в нея. Естетизирането на една трагедия винаги е най-големият риск при подобна тема.
Да, помня много добре, когато реших да направя тази работа. Именно нейната искряща, цветна атмосфера – в контраст с отрязания крак – порази и мен. С въпросната рисунка е свързана и интересна случка. Моя позната, която беше на откриването, ме попита защо съм я поставил сред останалите творби, каква е връзката ѝ с войната едва ли не. Отговорих: ами заради отрязания крак. Тя реагира сконфузено и на следващия ден ми призна, че съзнанието ѝ явно просто е „довършвало“ липсващия крайник. През цялото време тя е виждала един идиличен образ – два момичешки крака върху цветен чаршаф с флорални мотиви. Едва когато съм го казал, си дала сметка, че единият от тях наистина липсва. Ето тази случка ми се струва особено показателна.
Заглавието на изложбата съдържа и самоирония заради опасността от естетизиране, за която споменах, тъй като орнамент означава „украса“. Двете неща – орнамент и болка – са несъвместими; в заглавието е търсен този абсурден момент, който да подготви зрителя за сблъсъка в залата. Една позната ми каза: изпитвам вина, че ми харесват тези рисунки. Ето, в това особено чувство за миг съществуват и двете – и естетическото удоволствие, и сгърчването от болка пред изобразеното.
Огромният акварел на централната стена е най-голямата творба в изложбата. По време на лекцията ви някой отбеляза как до такава степен сме свикнали да гледаме ужаса в медиите, че една рисунка може да се окаже много по-ужасяваща от чистия документ…
Да, звучи парадоксално, но именно защото е документ, както казва Ролан Барт, фотографията носи смисъла на „така беше… и вече не е“. За разлика от нея рисунката, самото произведение, се „случва“ на и пред зрителя тук и сега, в момента на разглеждането ѝ по време на изложбата. Рисунката изисква интерпретация, докато пред фотографията „ние усещаме, че ни е отнето правото на преценка: някой вече е потръпнал вместо нас, разсъждавал е, отсъдил е вместо нас…“, пак по думите на Барт в есето му „Шокиращи снимки“.
Въпросната творба е създадена като реплика на репортажна снимка на труп от ексхумациите в Буча. Размерът на тази петметрова рисунка с туш има за цел да изправи зрителя пред нещо, което иначе той може би е виждал само върху малкото екранче на телефона си. Тук, в залата, гледащият няма как да намери убежище и покой дори в периферното си зрение, да избегне образа, да скролне към по-приятни новини. Изображението се натрапва, настоява зрителят да го види.
В изложбата имаше няколко рисунки, представящи образите (на трупове, ранени, умиращи) в контекста на социалните медии. Стопирани видеа, сякаш можеш да връщаш и да слагаш на пауза неотменимото, случващо се пред очите ти – едно фалшиво дигитално възкресение; пикселизирани графични образи, под които са оставени просто емотикони…
Доста и напълно умишлени са рисунките, в които по-деликатно или пък по-видимо съм привнесъл атрибути от интерфейса на медиите и социалните мрежи. Направих го с цел зрителите да разпознаят тази вторичност на образите – цензурата, спестяваща им зловещата картина, – така че всички тези рисунки да изглеждат като част от бързо преминаващ поток на нещо, случило се някъде там, далеч. Само че рисунката пред очите им е реална, следите от молива, четката, акварела, туша – всички те са реални. Образите, които изплуват от тези следи, стоят точно пред погледа ни, а не някъде другаде.
Един познат ми каза: „Това, че си сложил пикселизиране, прави рисунките още по-зловещи, защото ме кара да си представям; а когато видях, че е направено без прецизност – със свободна, съвсем условна рисунка, – ми стана още по-страшно“.
Достоевски казва, че е по-лесно да обичаш цялото човечество, отколкото един-единствен човек тук и сега. Вървим ли към обезчувствяване и все по-теоретична емпатия поради леснотата, с която можем да я заявим на едро и в готови форми?
Хм, не знаех тази мисъл на Достоевски, но всъщност точно това е причината в повечето ми рисунки да има по едно-единствено тяло. За да е по-трудно на зрителя.
И пак да се върна на горното, имах сериозен проблем с решението за излагането на тези работи, извлечени или (да употребим тази странна в случая дума) „вдъхновени“ от фотографии, циркулиращи в социалните мрежи, от мимолетни образи, просветващи между две скролвания с пръста. Дали рисунки, повтарящи фотографии със смърт, ужас и разруха, не служат като усилватели за тези неща? Дали биха предизвикали емпатия и размисли за войната у хората, вече виждали снимките, или биха засилили желанието да се скрият в своите балони от всичко, което това зло произвежда като визуална лавина? Това са все етични въпроси, встрани от естетиката. Мисля, че реакцията на зрителите ми даде отговор. Запознах се с жена, която се разплака в залата, а за мен като автор това е всичко. То е нещо изключително.
В текста към изложбата казвате, че има моменти, в които един художник не е способен да запази дистанция и творбите му от този период вероятно не са в достатъчна степен изкуство. Колко е достатъчната дистанция?
Дистанцията винаги е такава, каквато реши художникът. Точно това имах предвид с този цитат. Аз лично нямах сили да чакам с този проект по-голяма дистанция, още повече че тя изобщо не изглеждаше да се увеличава – нарастваха единствено броят на жертвите и разрушенията. (Говоря за войната в Украйна, защото в изложбата има един фотодиптих, който е от Сараево, правен цели двайсет години след края на Югославските войни, но също толкова въздействащ.)
Много от своите работи създавам, за да си обясня света, в който живея. Заради ангажираността ми покрай войната в Украйна и тази липсваща дистанция, доста от тях са директни, графични, разпознаваеми образи от екраните, които понякога са невъзможни за гледане и понасяне. В тази дълга серия от рисунки, която започнах като вид самотерапия – за да понеса ужаса от първите месеци след нападението над Украйна, а по-късно развих като творчески проект, имаше сцени, от които, докато ги рисувах, чувствах, че просто се задушавам. Спирах и продължавах след ден-два. Така че потапянето без дистанция вероятно дава други качества на произведенията. И зрителите като активна част от процеса усещат това, защото и те са си задавали същите въпроси като автора.
Впрочем бяхте споменали за учудването на сина ви след нападението над Украйна: „Как война?! Мислех, че не правят вече такива неща“. Какво си помислихте вие тогава?
Помислих си, че историята сякаш не ни учи на нищо. Едни и същи неща се повтарят, съпътствани от едни и същи грешки. Песимист съм, че нещо може да бъде предотвратено, че правилно действие може да се породи от уроците на историята, преди да са изпробвани всички други варианти. Ужасих се, че децата ми ще живеят в свят, в който правото на силния е заменило силата на правото. Но и още по-страшно – че към онзи момент всички сякаш бяха съгласни с това, очаквайки звярът просто да се засити с поредната си жертва, докато те продължават безгрижно общуването си с него, като че ли нищо не се е случило. С риск да звуча твърде патетично, според мен Украйна се опитва да спаси не само себе си, но и света, в който искам да живеят децата ми.
Бяхте попитан по време на лекцията си дали смятате да правите изложби и за други войни, а вие абсолютно справедливо отбелязахте, че настоящата изложба е за всяка война, за войната изобщо. Ако перифразирам въпроса им: „В нашия остросюжетен свят не е ли метафоричното възприятие доста по-хладно, безучастно и условно“?
Въпросът, който ми зададоха на срещата, има два плана. Единият е пълното неразбиране за това какво виждат в изложбата и какво представлява изкуството изобщо. Вторият план е отсъствието на емпатия към която и да е жертва и търсенето на политически отговор от моя страна с цел противопоставяне, претегляне и сравняване на едни жертви с други – нещо, което наричам безчувствие.
Впрочем имах тежък разговор с моя украинска студентка, която беше гневна от символичния характер на работите ми – от това, че не става пределно ясно за коя конкретна война е изложбата. Тя искаше върху рисунките да пише какво точно представят. Тази дискусия беше много по-тежка и болезнена за мен от нелепия въпрос на срещата.
Това е рискът, когато скъсиш дистанцията с едни ужасяващи, трагични събития. А „хладно, безучастно и условно“ са много далеч от това, което тази изложба беше и за мен, а и за зрителите.
Можем ли да смятаме изкуството ви за „ангажирано“ (без някогашните конотации в тази сума)?
Като човек, голяма част от чийто съзнателен живот е минал по време на социализма, помня за колко мръсна фраза смятахме тогава т.нар. „политическо изкуство“. Затова бях доста изненадан, когато колегата ми Никос Хараламбидис изказа мнение, че всичките ми работи били политически. В момента, в който осъзнах, че реални събития ме карат да създавам тези творби, вече нямам притеснения да го споделям. Въпреки това, когато работя, включително по тази конкретна изложба, се старая нещата ми да имат по-голяма парабола от просто обикновен „коментар на действителността“. Щастлив съм, че реакцията на публиката го доказа по някакъв начин.
Кое е най-погрешното нещо, което се мисли за един военен конфликт?
Има разлика между „конфликт“ и пълномащабна война, отнела живота и здравето на близо 2 млн. души до момента. Най-погрешното нещо, което се мисли за една война, е, че декларирането на пацифизъм ни осигурява позиция на морално превъзходство над тези, които се вълнуват, страдат и в крайна сметка, са взели страна. Срещам го доста често. Когато говорим обаче за изложба, за изкуство, тогава репрезентацията на войната следва логиката на Бенямин от прословутото му есе, в което мислителят твърди, че не естетизирането на войната/политиката, а политизирането на изкуството е това, което ще даде новите основания за съществуването му.
Какво рисуваме, когато рисуваме войната?
Рисуваме страховете си. За мен има две основни движещи сили: страх и надежда. И двете са проекции.
