Мария Мартинова е толкова емблематична пианистка, която няма как да избледнее в съзнанието дори на този, който я е чул един път. Има осем издадени албума, на повечето от които е и продуцентка. Създателка е на ансамбъла Тангуарда – с известни изпълнители в областта на класиката, джаза и тангото. Завършила е Джулиард Скуул, учила е в Кралската академия по музика в Лондон, със следдипломна квалификация в Консерваторията в Ротердам, където е и преподавала. Участва в известните фестивали по света, свири в най-престижните зали в Лондон, Залцбург, Виена, Ню Йорк, Амстердам. За нея световни композитори пишат творби и поверяват прeмиерите на произведенията си. Живее в Брюксел.
В края на миналата година издадохте нов албум, а през март дебютирахте в Мексико с Филхармонията на Мексико Сити, с диригент Лигия Амадио. Разкажете каква е атмосферата там, как се работи, но и какво място зае в кариерата ви?
Ако започна да разказвам, ще трябва да напиша новела, затова ще се опитам да отговоря в резюме. Посещението в Мексико, свързано с мексиканската премиера на Втория концерт за пиано и оркестър от Флоренсия Ди Консилио, за която самата композиторка ме избра и я направих с Филхармонията на Мексико Сити, ме разтърси сериозно. Категорично мога да заявя след докосването до тази много различна култура, че Европа е приключила. Оказа се – и това го осъзнавам не за първи път – че нашият континент не е центърът на света, за какъвто се мисли. Мексико ме разтърси с човечността, с добротата, с уважението, с живата енергия. Що се отнася до атмосферата – предполагам, имате предвид работната атмосфера – тя е точно такава, работна. Не се губи нито една минута, всичко е изрядно организирано. Нивото не мога да коментирам обстойно, защото бях там за една седмица: три репетиции и два концерта. Щом се работи, има дисциплина, безупречна организация, значи има и ниво. Резултатът беше повече от вълнуващ.
Мястото, на което се намирам в кариерата си, също е вълнуващо. В рамките на по-малко от година бях поканена да направя три премиери, от тях – две световни. Оказа се, че композиторите ми имат доверие. Ди Консилио, след като чу записа от премиерата, започна веднага да пише нов концерт специално за мен, казвайки ми, че „съм влязла в главата ѝ“. С Грегорио Занон – който беше „признал“, че не си е представял, че с неговата музика може да бъде направено това, което аз осъществих с нея – продължава споената ни колаборация, навлизаща в нова фаза. Всичко това ме радва. Явно имам правилен инстинкт към посланията, които се крият в дадена творба. Преди няколко месеца излезе новият ми албум Tango, mon Amour!. Това беше дългогодишна мечта и аз я осъществих.
Честито! Вече 20 години свирите танго – имате юбилей. Tango mon amour ли е мотото на този ваш изпълнителски период? Защото като че ли българската публика все още ви приема предимно като изпълнителка на класическа музика.
В новия ми албум Tango, mon Amour!, който се появи на световния пазар в края на октомври 2024 г., „казвам“ неща, които още не бях споделяла, що се отнася до тангото. Програмата му, както и текстът, който написах за него, дават отговор на вашия въпрос. В него разказвам много неща, които, вярвам, ще са любопитни. През всичките години, в които се занимавам с тази музика, редовно констатирам, че широката публика има много банална идея за тангото. С албума исках да „коригирам“ това, както и да представя един „жанр в жанра“ – концертното танго.
Държа още да отбележа, че някои от най-големите пианисти в историята на тангото идват от „класическата“ школа. Да не забравяме също така, че повечето от най-големите пианисти в историята на джаза идват от същата тази „класическа“ школа.
И все пак в кой период от личния си живот и в какъв етап на кариерата си осъзнахте, че сте в прегръдката на тангото?
При мен няма разделение между личен живот и етапи в кариерата. Те са взаимно и неразделно свързани по простата причина, че музиката е животът ми. Тя е и езикът, с който боравя и чрез който се изразявам. Тангото ме прегърна от момента, в който се появи в живота ми чрез един запис. Чух го, още докато живеех в България (бях студентка в Консерваторията). Връщам се много години назад. По-скоро въпросът е: кога аз реших да отвърна на тази прегръдка? Това се случи години след първата ми мимолетна, но незабравима „среща“ с тангото. Тогава, когато започнах да разбирам какво се крие зад звуците, които първоначално бях чула. Историята е дълга, минава през различни периоди, поредица срещи и – както се оказа, неслучайни съвпадения. Всичко това разказвам в текста към Tango, mon Amour!.
Казахте, че сте материализирали мечтата си с новия албум, той е третият ви солов албум за малко над две години… за толкова кратко време?
Всъщност за по-малко от две години. А защо не? Имаше неща, които исках да разкажа. И точно това и направих. Всеки албум е разказ за това, което се случва или се е случило в душата ми. Тези истории напираха да излязат от мен.
Да, музиката е разказ, не е само сбор от звуци. Вие често я допълвате и с текст. Бихте ли разкрили малко от тези ваши душевни истории?
Не мисля, че мястото да разкривам тези душевни истории е извън момента, в който музиката разказва за тях. Нито бих искала да ги обяснявам на „всеослушание“, защото музиката остава едно много лично и интимно преживяване: и за изпълнителя, и за публиката. Магия се получава тогава, когато намерението на музиканта се срещне с разбирането на този, към когото стига посланието. То не трябва да бъде налагано, но когато е силно и ясно, то е понятно. Някъде – между звуците, се срещаме със слушателя. Вярвам, че заглавията на албумите ми са достатъчно провокативни, за да събудят любопитството на читателите
И трите албума са оценени много високо от европейските музикални критици. Направени са в три различни страни на Европа. Как определяте къде да ги записвате? Иначе лейбълът е британският Rubicon Classics. Първият вече го представихте и на българската публика (през 2023 г.).
Първият е направен в Париж и се казва Nuit et Jour („Нощ и Ден“), вторият албум – Maria Martinova plays Bach, Chopin and Szymаnowski („Мария Мартинова свири Бах, Шопен и Шимановски“) – в Лондон, а третият е направен в Брюксел.
Изборът на място е изцяло свързан със залата, където ще се записва, с нейната акустика, както и с качеството и характера на инструмента, с който дадената зала разполага. Тези три солови албума са част от една лична трилогия. Въпреки че програмите им са радикално различни като репертоар, албумите са директно свързани един с друг. „Нощ и Ден“ беше моето завръщане към солово концертиране след много години, посветени изцяло на камерната музика. Този албум е историята на Феникса, който полита отново. Вторият албум бях записала точно преди да се оттегля от соловата ми дейност, в момент, в който огромни врати се отваряха пред мен, но и в момент, в който аз срещнах Дявола и стана много ясно какво се очаква от мен в замяна. Четете между линиите… Tango, mon Amour! е посветен на музиката, която ме спаси точно в момента на тази съдбовна среща, за която споменах. То се превърна в мой доверен спътник.
За да може да се осъществи стилът танго, колко напреднал трябва да си като изпълнител?
Дали ще е танго, или който и да е друг музикален жанр, колкото по-висш е „пилотажът“, толкова повече неща могат да се предадат чрез инструмента. Без да забравяме, че всеки жанр има своите особености, „кодове“, техники, т.е. не само командата над инструмента трябва да е там, тя подплатява истинското и задълбочено познаване на дадения жанр и стилове. Това определено е случаят и с тангото, трябва да си много навътре в дадената музика, която свириш.
Попитах ви, защото тангото е амалгама от елементи. И ще е любопитно: как ги проучихте, как влязохте в тях, колко време ви трябваше, допитвахте ли се до друг специалист, или сама всичко открихте за себе си? Кои са нюансите, които то крие?
Двайсет години. Казвам това с усмивка. Много неща вече бях открила чрез задълбочено слушане на тази музика (аз също така танцувам танго). Подходих към него, както се подхожда към изучаването на джаза например. Слушане, слушане и още слушане. Тук не става въпрос само за допитване до специалисти, както вие го наричате, а за сериозно и задълбочено изучаване на този музикален жанр с преподаватели, изпълнители, композитори в продължение на няколко години – аз вече бях започнала да развивам много силен инстинкт към тази музика.
Тангото е като живота. В него има всичко: и светлина, и тъмнина, във всички техни превъплъщения.
Рецензиите за вас са силни, при това във водещи музикални издания, за което и ние като българи се радваме: „свиренето е технически ослепително…, стихийна енергия, която тя внася…, трябва да бъде похвалена за своя безкомпромисен подход към този богат репертоар: тя очевидно е напълно отдадена на формата…, резултатът е грандиозен, с мощно, оркестрално и могъщо свирене…“ и т.н. В една от тях обаче прочетох: „манията на Мария“ по тангото“. Неправилен е преводът или е повърхностно определението?
Тук ще ви помогна с един по-добър превод на използваната дума – obsession – „обсебване“, в рецензията от авторитетното списание International Piano Magazine, която споменавате – една от многото, които се появиха: „Tango, mon Amour! е празник на обсебеността на Мария Мартинова по тангото. Страстта ѝ е заразителна и тук има някои пленителни открития. Мария Мартинова свири музиката на Пиацола със същата убеденост, която внася и в останалата част от своя рецитал. Малко познатите танго композитори и великолепните изпълнения заслужават повече от ентусиазирана препоръка“.
Казвате, че изграждате програмите си според това, което се случва в живота ви. Означава ли тогава, че албумите са вашата музикална автобиография? Вашият личен роман: от демона през феникса, който извежда от сянката към светлината…
Всички мои солови албуми са разкази за живота. Музиката, която подбирам, е материята, с която боравя, за да нарисувам картината, за да пресъздам усещането, което аз самата имам и бих искала да предизвикам в слушателя. Това са светове, които пресъздавам, с техните цветове, мириси, вибрации, атмосфера. Албумите, както и концертните ми програми, разказват истории. Аз съм комуникатор преди всичко.
Tango, mon Amour! като поредно предизвикателство към самата вас ли да го разбираме?
Всички мои албуми са предизвикателства към самата мен, разбира се. И те по никакъв начин не са опити да успокоя чувствата и настроенията, които са ме завладяли. Напротив, те са начин да продължа да ги изживявам, да „запечатам“ тези усещания и да им дам възможността да „трептят“ още дълго време. Tango, mon Amour! е любовното ми писмо към тази артистична форма – тангото, която през годините се превърна в мой лоялен съпътник. Аз в отговор се превърнах в една от най-активните поддръжници на тази музика извън Аржентина. Албумът говори за себе си много ясно и в същото време много асоциативно. Той е плод на 20-годишно пътешествие из вселената на тангото и в него представям и есенцията на този жанр, и един „жанр в жанра“ – концертното танго, както и моята любовна история с него. Тангото е кръстопът на култури, мирогледи, музикални жанрове, както и призма, през която да погледнем на това, което ни заобикаля. То е коментар за живота. Така е и с този албум – той е коментар за живота.
Създателка сте на състава Тангуарда. Как го събрахте, или може би го събирате всеки път – за да са свирили толкова известни имена в него, значи няма постоянен състав? Гостували сте и в България.
Известно време след създаването на Тангуарда реших да отворя формата на ансамбъла, за да имам възможността да работя с дадени музиканти според различните програми, които сме представяли. Няколко музиканти обаче представляват формацията в нейната сърцевина. Можем да кажем, че има постоянен състав, но истинското ядро винаги съм била аз. Можем да кажем, че Тангуарда съм аз.
Скоро не сме ви чували на българска сцена. Ще представите ли и на нашата публика най-новия албум, както направихте с първия – „Нощ и ден“? А може би докато дойдете, ще има още по-нов?
Моето последно представяне на българска сцена беше преди две години. Ковид няма нищо общо с това. Причината, за която аз мога да си помисля, е, че не съм в „аверски“ взаимоотношения нито с кликата български музиканти, които са „окупирали“ концертните сцени в България, нито с концертните организатори или фестивални директори. За момента нямам покани да представям новия си албум в България. Що се отнася до следващ албум, вече подготвям такъв, така че е напълно възможно той да се е появил, когато отново – ако въобще това се случи – свиря в България.
А какъв ще е албумът след Tango, mon Amour!?
Нека това да е изненада.
