Фрагменти от историята на Голямата река
Климатът е мотор на историята, твърди Фернан Бродел. Промените в него правят видими толкова неща. Историята изниква от дълбините, а настоящето се разпластява по неведом доскоро начин.
Всяка вечер в телевизионните репортажи виждаме как Дунав като искряща лента се нагъва и прибира в себе си, без да спира своя път в далечината. Експерти описват рекорден спад на водите на Голямата река и те вече са доста под условната нула. Проблемите в настоящето са сериозни (засядат кораби, спират блокове на атомни централи поради липса на охлаждане, екосистемата се променя, пресъхват и паралелни водоизточници). Излиза, че дългогодишното четене по българското радио на Бюлетина за нивото на река Дунав в сантиметри (съгласно Дунавската конвенция) е имало своя дълбок смисъл.
В същото време изплува историята. Видими са останките от т.нар. Константинов каменен мост край село Гиген, свързвал двата бряга на великата река в римско време. Могат с просто око да се съзрат и потънали кораби, стари гюлета или „трофеи“ от времето на Втората световна война.
Историята е реалност със закъснение и със задна дата се постига този „тунелен ефект“. Честно казано, само жегата, комарите и някои неотложни задачи ме удържат засега да не видя с очите си тези промени в „чуднотечащия Истър“, описан още от Херодот. Подобни „мигове“, както е в парадокса със стрелата на Зенон, се явяват във време, което си остава „все същото“.
* * *
Какво е Дунав за нас, българите? Втренчени в Балкана, ние си оставаме хора на планината или равнината. Все повтаряме, че не сме станали мореплаватели или откриватели на далечни земи, тъй като жребият ни бил друг. Паднало ни се е и затворено море. С опасения сме втренчили поглед на Изток, към древната Врата на народите, откъдето винаги е дебнело злото, както настоява Вера Мутафчиева в историческите си есета от книгата „И Клио е муза“ (1969). И съответно все мечтаем за Средиземноморието или обръщаме поглед към Бяло море, българския блян, който сякаш би трябвало да компенсира някогашната антична колонизация по днешните наши земи.
Планината е за нас „всичко“: тя е „стара“, а не просто „голяма“; „одушевена“ е с историята, с поривите ни за оцеляване и съхранената свобода.
А Дунав? Забелязваме го ли въобще освен в часове като този, в критични часове, в които не само корабоплаването секва? В момента се прекъсват връзки с хинтерланда на цяло едно „културно пространство“ – с така наречената „Дунавска Европа“ (онази Централна Европа, по която толкова бленува мислител и политик като Томаш Г. Масарик, а и не само той). Пространство, от което България е и винаги е била неизменна част. Граф Михай Карой, президент на първата Унгарска република (1918–1919), пише в спомените си, че поражението на България през 1918 г. е предизвестило лично за него не просто фиаското на политическата коалиция на Централните сили, а на една културна общност (въпросната Дунавска Европа). Сиреч, че този „момент“ е отключил „моментът“. Има над какво да се замислим.
* * *
Прекосяването на Дунава (в една или друга посока) бележи основополагащи обрати в българската история. Така през VII в. хан Аспарух полага началото ѝ. И ако Планината е естествената крепост, опазила българите от ответната санкция на тогавашната най-могъща империя, то Великата река е била другата ѝ естествена защита.
Така нововъзникналата България се вмества и оцелява в предела на някогашния дунавски лимес, в границите на старата Римска империя.
И обратното – през 1186 г. братята Асен и Петър се оттеглят след натиска от византийския император Исак II Ангел отвъд Дунава. Там те намират съюзници в лицето на куманите, оттам и с тяхна подкрепа е създадено Второто българско царство.
* * *
През цялото Възраждане преминаването на Дунава е равносилно на придобиване на свободата.
Дунав е българският Рубикон. В Букурещ, Галац и Браила са центровете на българската революция. В Букурещ е основана и Добродетелната дружина, която обаче е застъпник за просвещението на българския род – тя не ще революция, нито Караджата.
Съответно и градовете по българското поречие на Дунав – Видин и Русе, Лом, Свищов и Силистра – са прозорчетата към Дунавска Европа.
Неслучайно и завземането на кораба „Радецки“ насред реката (16–17 май 1876 г.) от Христо Ботев и неговите четници е мислено като мащабен исторически „мизансцен“, който да обърне общественото мнение в Европа относно българското въстание – включително и с предварително написаните и разпратените от Ботев и Димитър Горов телеграми до световната преса.
И отзвукът от този „мизансцен“ тътне с десетилетия, ако се съди и по романа „Дунавският лодкар“ на Жул Верн. Този роман е писан през последните години от живота на известния френски писател, когато го сполетяват лични нещастия. Книгата вижда бял свят едва през 1908 г. (три години след кончината на Жул Верн и в годината на българската независимост), но забележете, има немалък успех.
Нейният замисъл е да привлече вниманието на читателите към въпроса къде са изворите на река Дунав (по онова време този въпрос не е бил окончателно изяснен). Всичко започва с едно риболовно състезание в Зигмаринген през 1876 г., на което се събират риболовци от цялата „Дунавска лига“ – „от Баденското херцогство, от Вюртемберг, от Унгария, от Румъния и дори от поробена България“. Дават по 100 флорина на този, който налови най-много риба и още толкова на онзи, който хване най-голямата риба. За всеобща почуда това се оказва един никому неизвестен рибар – унгарецът Илия Бруш. Междувременно по течението на Дунав се вихри международно разбойничество. Властите се обръщат за помощ към прочутия унгарски детектив Карл Драгош, който да помогне да се заловят престъпниците. Той пък, на свой ред, е заинтригуван от тайнствения Илия Бруш. Така постепенно действието на романа стига до Русчук в предходната 1875 г., където българите се готвят за бунт:
По села и градове в поробена България никнеха като гъби тайни революционни комитети. Те свикваха тайни събрания, на които се стичаха пламенни младежи от цялата страна. На тези събрания някои се утвърдиха бързо като водачи, едни със силата на своето красноречие, други със своя ум, а трети със смелостта и пламенното си патриотично чувство. В Русчук, голям български град, разположен на Дунава, точно срещу румънския град Гюргево, за такъв бе избран единодушно лодкарят Стефан Ладков. Висок тридесетгодишен мъж, рус като северен славянин, надарен с херкулесовска сила и гъвкавост, Стефан Ладков притежаваше всички ония физически качества, необходими за един водач. Той имаше и необходимите морални качества: твърдост, благоразумие и страстна любов към своето отечество. Роден в Русчук, където изпълняваше професията си на дунавски кормчия, Стефан Ладков напускаше града само когато трябваше да води кораби и шлепове – било нагоре срещу течението към Виена, или надолу към Черно море, тъй като той беше отличен познавач на голямата река.
Като всеки водач и герой Ладков има своето „алтер его“ – мрачният завистник Иван Стригов, също известен рибар, но турски шпионин. Ладков и Стригов са непримирими врагове, влюбени са в едно и също момиче – красивата Неша Григорова, която не крие чувствата си към Ладков. Когато избухва въстанието през 1876 г., Стригов се покрива някъде, а Ладков е организатор на бунта. След провала на въстанието той е принуден да бяга. И оттук тръгва завръзката в романа, свързана с разбойничеството по Дунава, преди да стане ясно, че Ладков и Стригов за пореден път ще се изправят един срещу друг, още повече че от това ще зависи и съдбата на красивата Неша. Сюжет, достоен за международна филмова продукция.
* * *
Мисленето и образните ни представи за Дунав сякаш песенно са (пред)зададени с „Тих бял Дунав се вълнува, / весело шуми, / и „Радецки“ гордо плува по златни вълни“. Но Вазов има и друго стихотворение за „тих бял Дунав“ – малко познато, а то е израз на преклонението му пред Голямата река:
Тих бял Дунав тихо лее
струи мътни и студени.
Малко птиче песен пее
там на острова зелени.
А върбите се навели
и оглеждат се в водата,
параход кат лебед бели
бързо плува по средата.
Бърчи, дипли си челото
тих бял Дунав и се чуди:
кой го гази по телото
и от тиха дрямка буди?
Ами ако пробуденият от „тиха дрямка“ тих бял Дунав днес вземе, че се оттегли изцяло в себе си?
* * *
В средата на XIX в. френският географ и пътешественик Гийом Лежан се спуска по делтата на Нил, проучва я и изготвя прецизни географски карти, за които бива награден със златен медал от Френската академия. С тях „белите петна“ по делтата на Нил са заличени. Десетилетие по-късно (1857–1870) той пътешества из Балканите и с потрес установява, че тук положението е дори по-лошо, отколкото с Нил: на картите фигурират напълно измислени селища, а други реално отсъстват. Именно това подтиква и неговият австроунгарски колега и приятел Феликс Каниц да се заеме с картографирането и проучването на Балканите, в резултат на което на Берлинския конгрес Великите сили използват неговите карти за геополитическите си решения (поне не са делили „нереални земи“). А пък за нас остават основополагащите му пътни бележки „Дунавска България и Балканът“ (1875) – важен източник за етнографията и археологията по нашите земи. Но смайването на Каниц, провокирано от Лежан, е наистина показателно: в края на XIX в. за България и нейните жители се е знаело по-малко, отколкото за населението по делтата на Нил.
На известния полски хуморист Станислав Йежи Лец принадлежи едно прелюбопитно наблюдение: един ден, пътувайки от Панчево към Белград, той изведнъж осъзнава, че на левия бряг на Дунав се чувства „у дома си“, докато на десния е в „чужбина“ и че това е „друга Европа“. Да допуснем, че е „друга“, но все пак е Европа.
По същия начин в мемоарната си книга „Спасеният език“ роденият в Русчук писател Елиас Канети свидетелства, че всички в родния му град споменавали как „ще заминат за Европа“. „Той отиде да учи в Европа“, „тя се върна от Европа“. Така казвали не само българи и румънци, но и всички етноси, населявали някога онзи пъстър и космополитен град, който и до днес смятаме за един от „най-европейските“ български градове.
* * *
Хьолдерлин, мистично обзет от треска по Дунав, го кръщава „мелодичната река“, убеден е, че в него е въплътена „метафизиката на Европа“. По този начин Дунав влиза в битка с „най-германската река“ – Рейн, доколкото именно той съединява Европа и Азия, Германия и Гърция… Неизтощим в пълноводието си (дано да е така), Дунав се разтича, изпълвайки всичко с вдъхновението си. И все пак разликата между горното (западното) и долното (източното) течение си остава; като между „двата дроба“ на Европа, както обичаше да казва полският папа Йоан Павел II.
По тази причина в стихотворението си „При изворите на Дунав“ Хьолдерлин описва всички нас като „сирачета“, „отпаднали“ от великата река, която тече и тече, проблясвайки на слънцето, както тече и животът ни; ала заслепените ни от сиянието очи често не виждат истината.
Великата река е и велик учител за пътешествениците. Днес реката може да е „свита“ в себе си, да е на ръба на сериозни екологични проблеми, утежнени и от войната на Русия срещу Украйна, която се води в устието ѝ. Ала въпреки всичко Дунав протяжно тече към Черно море, към крайното си убежище.
* * *
Дълго време се е смятало, че Дунав, подобно на Нил, води началото си от неизвестен и тайнствен източник, с чиито води той се слива. Сегашният отлив на реката сякаш идва, за да разбули и тази тайна. Над последната са си блъскали главата Херодот и Страбон, Плиний и Ератостен. Едни са смятали, че изворът на Истър е в земите на хипербореите, други – в страната на келтите или скитите или в планината Аноба (в района на днешния Шварцвалд). Последната хипотеза е най-близо до истината. И днес на един надпис в парка Фюрнстенберг, Донаушинген, се твърди, че „тук се ражда Дунав“. За да се разпростре на 2 888 километра (470 от които в България), чак до черноморската делта.
На трийсетина километра от изворите си Дунав изчезва под земята, минава под скалите, за да изникне наново при Аах, край Боденското езеро, тоест при Рейн, за чиито извори се водят не по-малки спорове. Означава ли това, че Дунав е приток на Рейн, че нибелунгите печелят победа над хуните, а Западна Европа над Източно-Централна Европа? Ето го въпросът на въпросите. На някои надписи в Реция речният бог Данувиус дори е споменат редом с Юпитер Оптимус Максимус.
Дунав е естествената граница на римския лимес, допълнена с каменна стена, издигната от императорите (от Адриан до Марк Аврелий). Последният води на старогръцки своя философски дневник „Към себе си“ (около 176 г. сл.Хр.), писан в Панония, откъдето воюва срещу сарматите. И най-вероятно си отива от този свят във Виндобона (днешната Виена), други биографи обаче клонят към Стирмиум (днешната Сремска Митровица). Точно около стената, където се вмества цивилизования свят, защото оттатък са „варварите“.
Вместването на елегантния скептицизъм на Марк Аврелий в културата на бъдещата Дунавска Европа е интересен щрих, но той със сигурност е предтеча на Емил Чоран или Роберт Музил. Дали и след някой дунавски изгрев не са писани тези слова:
Струва ни се, че слънчевата светлина се излива, и тя действително се лее във всички посоки, без да се изчерпва обаче. Защото това леене е един вид протягане. Затова и лъчите на слънцето се наричат така — от обтягането на лък. А какво представлява лъчът, можеш да разбереш, ако погледнеш пронизващата през пролука в затъмнено помещение слънчева светлина. Протяга се в права линия и все едно че опира във всичко твърдо, което среща и което му пречи да продължи по въздуха нататък. Там спира и нито се приплъзва, нито свлича. Та по подобен начин трябва да се лее и разлива умът — да се протяга, без да се изчерпва, и срещайки прегради, да се опира в тях не рязко и без насилие и да не се свлича, а да стои и да осветява приемащия го предмет. Впрочем това, което не пропусне лъча, самото то ще се лиши от него (Марк Аврелий, „Към себе си“, превод Богдан Богданов).
* * *
„Дунавска Европа“ е особено сплавяне на около дванайсет държави, за да се обозначи нещо „различно“ от „тясно имперското“ – от безкрайната руска и османска занемара.
Дунав е и Панония, царството на хуните, но и светът на славяните, изтокът, превърнат в запад. Кълбо от култури. Тази „Дунавска Европа“ се разгръща бавно и постепенно, на приливи и отливи, подобно на Великата река; затова и нейните автори са „деликатно неуловими“, те винаги са на границата (мислители като Витгенщайн или Конрад Лоренц, писатели като Кафка и Музил, като Андрич, Кърлежа или Радичков).
В книгата на Клаудио Магрис „Дунав. Биографията на една река“ открих едно много интересно припомняне. А именно: че по бреговете на Дунав Рене Декарт прави едно от големите си философски прозрения. Това се случва в 10 ноември 1619 г. в Нойбург, където той гостува на Баварския херцог. Една вечер Декарт си дава сметка, че ако парче бял и твърд восък бъде поднесено към огъня, то ще промени очертанията, обема и цвета си, но въпреки всичко восъкът ще си остане восък (проблемът за първичните и вторични качества на обекта). Така на 23 години Декарт осъзнава, че нашият разум, а не сетивата познават същността на нещата. Принцип, който той развива в своите „Размишления върху първата философия“.
По същия начин Дунав се вие сред тревите и зеленината и голямата река продължава своя ход: всеки път различна, но и все същата.
* * *
Как изглежда обаче Дунав? При изворите в Донаушинген той е изобразен на един паметник като младенец, седнал на колене на жена, символизираща земята на този планински край. В интерпретацията на скулптора Бернини на пиаца „Навона“ в Рим обаче е различно: Дунав е беловлас старец с дълга бяла брада.
Интересното е, че в славянските и в романските езици Дунав е от мъжки род, на немски език обаче името е в женски род – die Donau, докато Рейн е в мъжки род – der Rhein. В мъжки род на немски език са и останалите големи реки, но Дунав е изключение.
* * *
„Широкият Дунав, чиито тъмни води изтичат в сумрака под каменния мост, разрязвани от вълните, напомнят за всичко, което вече го няма, за това колко вода е изтекла и колко още ще изтече и че за водата не съществува „сега“ (Клаудио Магрис).
Писателят Йозеф Рот от своя страна твърди, че в дунавската култура най-добре се усеща хармония между близкото и далечното. И че това е една преливаща се символика.
Тук се подсещам, че дълго се е спорило какъв всъщност е цветът на Дунав. В стиховете на Карл Исидор Бек, вдъхновили прочутия валс на Йохан Щраус, се настоява, че Дунав е в син цвят. Унгарците предпочитат да говорят за „светлия Дунав“, а Жул Верн е искал споменатия по-горе роман за „дунавския лодкар“ да носи наименованието „Прекрасният жълт Дунав“. Но на френския издател това му се сторили твърде „жълто“ или „екзотично“ и накрая заложили на „лодкаря“.
Днес има опасност Дунав реално да пожълтее от наносите. И това не е литературна фантастика.
* * *
Линията на Дунава пази спомена за не един или два сблъсъка на империи.
В Музея за история на Виена се пази един необичаен трофей – черепът на великия везир Кара Мустафа паша. На 12 септември 1683 г. той търпи край Виена мащабен разгром от обединено войнство под командването на Ян Собиески. В Белград го чака пратеник на султана, който му връчва копринен шнур, за да се обеси на него – така са си отивали висшите сановници на империята. Когато след десетилетия войските на Свещената римска империя влизат в Белград, те отнасят черепа на великия везир като трофей. Според големия румънски историк Николае Йорга (1871–1940) Виена е била притегателен център за турските султани, мечтали да основат там столицата на своята „Римско-мюсюлманска империя“, което обаче никога не се случва.
По същия начин съветската империя налага „желязна завеса“ по дунавския лимес. И до днес във Виена, а и не само там, личат следите на съветското „присъствие“. В Будапеща са се съхранили „обувките на Сталин“ – реплика на останките от огромния паметник на „вожда на народите“, виждащ се още от Дунава. И сега те стърчат на постамент в един великолепно замислен и осъществен „парк на тоталитаризма“, за да напомнят какво е било.
А в България? Уви, у нас примерът е с обратен знак. В нашата дунавска равнина, по-точно в русенското село Новград, продължава да стърчи паметник на Ленин в цял ръст (може би в знак на „антифашизъм“?)
Паметникът е от 1975 г. и негов автор е румънският скулптор Борис Караджа. „Оригиналът“ се е издигал на централно място в Русе, но е бил премахнат през 1990 г. А копието си остава в село Новград, защото местните жители си го „харесват“. Не само като туристическа атракция. А като „спомен“ за едно минало, което все не отминава и сега пак върви реставрацията му.
* * *
За да разберем „дунавската култура“, трябва обаче да я промислим от край до край: до устието на Великата река, там, където тя стига бреговете на Черно море.
Това място е Сулина. Изоставен и забравен от всички град, където отпечатъкът на съветската империя личи съвсем ясно. Сулина възниква като „свободен“ и „отворен град“ след Кримската война (1853–1856), това е реакцията срещу вечните руски попълзновения. И Сулина е наистина свободен град под управлението на Дунавската комисия до 1944 г., след което свободната търговия изчезва и всичко в този ръкав на Дунава се променя.
Така Сулина се превръща в нещо като кинодекор, в който всичко е излишно. Знам го от разказите на моя непрежалим приятел, писателя Влади Киров, по чийто сценарий режисьорът Костадин Бонев засне филма „Европолис“ (2009).
Ако не сте гледали този филм, на всяка цена го потърсете в интернет, има го на свободен достъп. И си струва, защото той спечели и немалко международни награди.
Сулина, „този град, изгубен на брега на морето“, както се пее в песента, превърнала се в саундтрак на филма, се превръща във важна метафора.
През 1933 г. румънецът Еуджен Ботез, приел псевдонима Жан Барт, пише романа „Европолис“ – за разцвета и упадъка на град Сулина, превърнал се в залог за европейската цивилизация. Навремето този роман има голям успех, даже е филмиран и върви по екраните на Европа. Целта на Жан Барт е да опише съдбата на Европа: всичко ще е наред, докато Дунавската комисия може да гарантира сигурността на търговията, връзките между европейските народи и съществуването на този особен град като малка европейска столица. Когато това стане невъзможно и „варварите“ пристигнат, Европолис ще спре да съществува.
Във филма на Костадин Бонев и Влади Киров призрачният град си съществува, заобикалян отдалеч от все по-оредяващи и ръждясващи кораби.
А когато Дунав се отдръпне, какво ще стане с Европолис?
