На 18 септември беше публикувано „Открито писмо на свещеници в защита на задържаните по „Московското дело“[1] – арестуваните, съдените, осъдените и затворените с непомерно дълги присъди протестиращи срещу тоталитарните методи на властта, която, уви, не се поколеба да гарантира изборната си победа в последните местни избори, отказвайки регистрация на опозиционните кандидати. Натискът и репресиите бяха насочени както срещу лидери на опозицията (Навални и Собол, многократно задържани, чиято кандидатура се препятстваше със силови средства), така и срещу обикновени граждани[2]. Мирните протести започнаха още през май и продължиха активно до август. При някои от тях имаше открита провокация на сблъсъци от страна на властите, които се нуждаеха от повод за провеждане на масови репресии. Бяха арестувани над хиляда граждани, сред които дори случайни минувачи. При някои от арестуваните обвиненията бяха за нападение над правоохранителните органи, като решаващо за задържането и осъждането им беше свидетелството на отделни полицаи и ОМОН-овци, „почувствали силна болка“ (без видими физически травми) вследствие на тази „агресия“. Особено голямо възмущение предизвикаха опитите да бъдат отнети децата на протестиращи двойки по фалшиви обвинения[3]. Някои от арестуваните вече са осъдени за насилие спрямо „органите на реда“, без особено старание за убедителност на съдопроизводството. Драстичен е случаят на Константин Котов, който беше осъден на 4 години лишаване от свобода в „колония“ (в лагер, каквито в Русия все още има) за това, че е присъствал на нерегламентирани от властта протести и призовавал за провеждане на такива в социалните мрежи. Делото му доби известност като пример за манипулирано съдопроизводство, защото не бяха представени еднозначни доказателства от видеокамери, докато поведението му, по думите на свидетелите, е било изключително миролюбиво. Въпреки това според т.нар. „дадинска“ глава от УК на РФ, която се прилага, когато „човек в течение на половин година бъде съден повече от два пъти… за масови безредици“, той беше „привлечен под отговорност“ и осъден с открита демонстративност на отмъстителния характер на наказанието[4].

Писмото на свещениците, чийто превод е представен по-долу, няма експлицитно политически цели. Самите му автори го определят като „състрадателно“ и „съчувствено“ (печалование). Този му мирен характер обаче не беше признат от страна на някои църковни и граждански представители и в последващите публикацията му дни върху подписалите се изсипаха обвинения и ругателства от всякакъв характер[5].

Синодалният отдел по взаимоотношенията на Църквата с обществото и средствата за масова информация към Московския патриархат (СИНФО) още в деня на публикуването на писмото излезе с двусмислено-казионен коментар, който посочва некомпетентността на подписалите свещеници да преценяват ситуацията на задържаните и препоръчва институционалното решаване на въпроса през Правозащитния център към Всемирния руски народен събор (ВРНС, чийто глава е Московският и на цяла Русия патриарх Кирил (Гундяев), а заместник-председател – злощастно известният в България във връзка с шпионския скандал Константин Малофеев) – институция, „професионално“ занимаваща се със защита на несправедливо осъдени, което несъмнено е дълг на Църквата[6]. В добавка към това изпълнителният директор на въпросния „правозащитен отдел“ Роман Силантиев в свое лично изказване пред журналисти предупреждава подписалите свещеници „да не правят заявления за задържаните в хода на акцията в Москва, без да са се ориентирали в ситуацията“, а също и че въпросът е „силно политизиран“ и свещениците трябва да се въздържат от „резки изказвания“[7].

Особено остра атака срещу застъпничеството на свещениците се съдържа в коментара на първия заместник-председател на Синодалния отдел по взаимоотношенията на Църквата с обществото и средствата за масова информация (СИНФО) А. В. Шчипков[8]. Тоталитарната стилистика на коментара заслужава да се спрем за кратко върху текста му. Той започва с тълкуване на „тази демонстрация на сила и политическа консолидация на духовенството“ – която се оказва писмото. Още от самото начало авторът определя характера му като „подчертано политически“ и маскиран зад правозащитна риторика. Изложението започва с „политологически“ екскурс по естеството на „защитата на правата“, което определя като „подсистемна политика“ на надзираване, а правозащитниците – като „привилегирована част от политическата класа, която има особен имунитет“. Дейността на правозащитните структури бива сравнена с „дейността на съветските партийни органи, изпълняващи „ръководна и насочваща роля“ в обществото. (Как да не си спомним за родните „консерватори“, които размахват пръст на правозащитните НПО и ги обвиняват в „ляволиберален“ ексцес). Този паралел, както ще видим, никак не е случаен, той е стъпалото към последните собствено църковни обвинения. Но първоначално, за да се превърнат подписалите свещеници в престъпници, те трябва да променят своя статус – да бъдат вписани в парадигмата на светското политическо противоборство – което и прави въпросният А. Шчипков. Той настоява, че по силата на самите си подписи свещениците вече представляват политическа група за натиск и социалният им статус на пастири бива сменен с политически социален статус (очевидно несъвместим с първия според автора). По всички правила на жанра за простъпката на „подписалите“ се намира църковноисторически прецедент, който да е особено позорен, а именно „живоцърковниците“, „обновленците“, които в своя угода застават на страната на „политическия елит“. Тук трябва да отбележим, първо, че „политическият елит“ в момента в Русия далеч не са задържаните протестиращи и, второ, болшевишките узурпатори на властта едва ли могат да се нарекат „елит“ в какъвто и да било смисъл на тази дума. Но пък това е риторичната връзка с първоначалната характеристика на протестиращите като „политически елит“, за която споменахме. Историята на „живоцърковниците“ е дълга и сложна и тук не е мястото да се занимаваме с нея. Тя е необходима на А. Шчипков, за да бъдат редопоставени църковните власти (патриарх Кирил) със св. патр. Тихон, чиято памет е особено почитана. Така на някакъв втори план патр. Кирил Гундяев се превръща в мъченик срещу виртуалната опозиция на протестиращите „елити“. И тук, в пряко противоречие с по-горе заявеното, коментаторът настоява, че бидейки вече политически лица, подписалите не престават да бъдат църковни деятели, което им дава особена привилегия и допълнителен ресурс. Той изказва опасения, че те ще влязат в „алианс“ с политическите сили, защото тяхната амбиция е толкова голяма, че единствено забраната на църковното ръководство за участие на свещеници в изборите ги възпира да се впуснат в политическа кариера. Цялата тази сложна характеристика на подписалите е необходима за А. Шчипков, защото той държи да насочи вниманието на църковните „органи“ към сугубо еклезиалната заплаха на писмото. Авторът провижда още по-опасни от споменатите тенденции зад „политическата им консолидация“. Мрачните му прогнози са, че „политическият ресурс“ на свещениците „може да бъде използван за получаването на предимства във вътрешноцърковните спорове, чийто мейнстрийм днес се формулира като „борба с йерархическото начало“. Крайните цели са отмяната на патриаршеството и въвеждането на синодалната система, изборност на епископата[9], предаване на кадровото и финансово управление в ръцете на бялото духовенство. За черното духовенство се въвежда изборност на наместниците на манастирите. Тоест за усилване на позициите вътре в Църквата се използва ресурс на надзорната[10] (чрез механизмите на политическата защита на правата) секуларна власт.“

Свидетели сме на добър екземплум на политически донос с елементи на насочване, който в нашите тоталитарни до неотдавна страни от Източна Европа беше почитан поджанр в светската (а казват и в църковната) епистоларна литература.

Но причината да бъде озаглавен „Спящите“ някак убягва. Дали това е „спящата клетка“ на някакъв евентуален антидържавен и антицърковен тероризъм[11]? Или (ако допуснем, че има някаква традиционна осведоменост) става въпрос за прокълнатите от светогорската легенда предатели на православието? Каквато и да е истината, това заглавие бива умело разиграно и приложено към жизнения път и избор на самия автор в отговора на неговия опонент и полемик по темата за „писмото“ Андрей Зубов[12]: „Летаргичният сън на Александър Шчипков“[13]. Трагичното обстоятелство на личния изповеднически подвиг на Шчипков във времето на комунистическата власт прави някак още по-нелека за приемане сегашната му позиция на заемащ престижни места в държавната и в църковната структура[14] и особено – отношението му към „писмото“ на свещениците. Основният патос на Зубов, както може да се предположи, е приспиването на съвестта на казионния обвинител, който е платил с нея цената за заеманите сега длъжности. Но отговорът до голяма степен се изчерпва с анализ на жизнените избори на Шчипков в условия на службогонство и несвобода. Андрей Зубов приема наукообразното „политологично“ писание на „първия заместник-председател на СИНФО“ като безпомощност да изкаже онова, което всъщност стои зад риторическите му усилия. А то е, че „не може да се осъжда лъжата, ако лъжат по заповед на началството, не може да се изисква честен съд, ако криво съдят по заповед свише, не може да се апелира против сплашването на народа, ако го сплашват специално упълномощените за това люде“.

Зубов въобще приема като несериозно да се говори за „коварството на правозащитната дейност“, доколкото тя е дълг на всеки християнин. Основен референт на обръщението му става Повестта за антихриста на Владимир Соловьов[15], в която антихристът (вече световен император), председателствайки Вселенски събор в Иерусалим, обещава различни придобивки на онези, които го признаят, като например „музей на християнската антропология“ в Константинопол и Библейски институт, за които ще се отделят огромни средства. В „повестта“ същинската природа на благодетеля пръв прозира православният старец Иоан и го изобличава с думите „Чеда мои, та това е антихристът“! Зубов вижда в ранния Шчипков „онзи огън на живата вяра“, който може да изрече тези слова, но с времето той очевидно е бил разменен срещу управлението на „Православния музей в Константинопол“.

„А за управлението на музея е нужно съвсем друго – не свободата в Христа, а покровителството на силните на този свят, порядъкът на установените процедури, въобще – нужна е стабилност. Иисусовите слова: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!“ (Лук. 12:49), за „православния музей“ са просто страшна анатема“.

Такава анатема по думите на автора за добре поставения във властта Шчипков е станало и „писмото на 150-те (тогава) свещеници на РПЦ в защита на невинно осъдените, против неправедния съд, против сплашването и издевателството над човешката свобода, против лъжата и лъжесвидетелството“. А коментарът му е само „чудовището“, което този сън е родило – несъмнена макар и формална препратка към картината на Гоя.

Войната на метафори между проф. Зубов и заместника на Владимир Лейгода[16] е само фрагмент от оживения дебат и дори словесни престрелки между страниците на официозите, публикуващи официалната позиция на църковните и политически авторитети, и социалните мрежи и маргинални страници, където най-вече могат да бъдат прочетени мненията на поддръжниците на набедената „група за натиск“.

Острата полемика, предадена накратко по-горе, има своята предистория. Самият Вл. Лейгода в интервю пред радио „Вера“ (Светлый вечер с Владимиром Легойдой, 20.09.2019), заявява, че на него „не му е известно за никаква реакция на свещеноначалието, която би предполагала последствия за подписалите писмото“, нито за евентуални „готвещи се… запрещения или репресии“ срещу тях[17]. В личния си профил във Фейсбук на същия този 20 септември, вероятно преди излъчването на успокоителното изказване (14:13 ч.), той се обръща към Андрей Зубов по повод на друга негова „преписка“ – с Вахтанг Кипшидзе (също „заместник-председател на СИНФО“, но не първи) – с помирителни думи, които се опитват да превърнат обвиненията на последния в просто „лично мнение“[18]. И това наистина би могло да е така в условия на политическа свобода. Но изказването на Вахтанг Кипшидзе, направено ден преди официалното публикуване на Писмото на свещениците (17.09.), и предвид високото му административно положение в Църквата, както и политическия контекст в страната, съвсем не може да остане „просто лично“. Тази си светкавична реакция, в която от позицията на „църковен чиновник“ квалифицира писмото на свещениците като политически акт, той завършва с почти подигравателна препоръка „небезразличните свещеници“ да съберат средства за добър адвокат, който да помогне на затворените, вместо да поемат по „лекия и безполезен път“ на декларации с политическа риторика.

Трябва да обърнем внимание, че първоначално „личното“ мнение на В. Кипшидзе е публикувано на официалната страница на СИНФО[19], докато отговорът на Андрей Зубов (както и при полемиката с Шчипков) е от личната му страница във Фейсбук[20]. Думите на последния са по-скоро емоционални. Той не се впуска в политологически анализи. Припомняйки, че сред подписалите писмото има свещеници изповедници за своята вяра още от комунистическите времена, които с поведението си са били пример за „безупречно жертвено служение на Бога“, Зубов се възмущава от определянето на постъпката им като „лек път“. Всеки от тях в „реалността на живота на сегашната Московска патриаршия“ може да загуби много и да стане обект на отмъщение от страна на свещеноначалието. И въпреки тези опасности подписалите (по думите на Зубов) са се подчинили на гласа на съвестта, „на гласа на Онзи, Който не се е отклонил нито надясно, нито наляво, следвайки Правдата Божия и волята на Небесния Отец…“. На тяхната смелост Зубов противопоставя положението на самия Кипшидзе, който „говори това, което изисква началството“ и не рискува нищо. Но тази „лекота“ полемистът отнася към надписа на стената (от ръчните пръсти, Дан. 5:24-28), който пророк Даниил разтълкува като „лекота“ пред Бога и причина за духовната и политическа погибел на цар Валтасар.

Първоначално словесната размяна между Кипшидзе и Зубов – както по жанр, така и според медията си – може да бъде определена като „ex officio vs ad hominem” или като „казионна vs лична“. Впоследствие обаче тя се прехвърля изцяло в социалните мрежи. Вахтанг Кипшидзе продължава да защитава своята позиция, при това с още по-голяма настървеност[21]. След обширно встъпление, което има за цел да дистанцира пишещия от някогашния му преподавател[22], той потвърждава първоначалния си коментар по същество:

Аз наистина мисля, че обръщението на свещениците е непромислено както по формат, така и по време на появяването си. Според мен то нарушава и вътрешните църковни документи (преди всичко ОСК), които забраняват участие в политическата борба… Но най-главното е, че тези свещеници, ръководейки се по-скоро от хуманитарни благи подбуди … волно или неволно заеха една от двете страни. Това според мен нанася вреда на Църквата… Въпросът за затворените по политически обвинения е политически въпрос и за християнската нравственост в него има място само във формáта, който е определил Христос: посещение на затворените в тъмници, тяхното ободряване и духовна помощ…

И добавя, че в евангелските времена сигурно е имало несправедливо осъдени за противоримски действия, но „Спасителят не е подписвал никакви декларации в тази връзка“.

За рисковете, на които са подложени свещениците, разбира се, не става дума, а те съвсем не са малки. На незапознатите с устройството и методите на Руската православна църква (особено напоследък) може да им се стори нищожно подобно публично усилие, но всъщност тук става дума за немалка храброст, проявена от руските пастири – особено от онези, които нямат популярен профил и престижен сан и служат в отдалечени провинциални храмове. Списание „Ахила“ публикува временна статистическа разбивка на участващите в подписката, която ясно показва, че множеството на столичните свещеници е значително по-голямо от това на останалите[23]. Последните не могат да разчитат на публична подкрепа, каквато имат московските, петербургските и други по-централни техни събратя, някои от които се осмеляват да се защитят и в средствата за масова информация[24].

А както може да се предвиди, проуправленската публицистика също разполага със свои неофициозни говорители, някои от които добре усвояват стратегическата парадигма, зададена от писанието на Шчипков, и я развиват, макар и в по-просторечен стил.

В този смисъл казионният разгром на „писмото“ не може да мине без мнението на доверения l’enfant terrible на патриаршеската пропаганда – о. Андрей Ткачов[25]. Нищо непредвидимо. С познатия хулигански размах батюшката се спира на скорошен спорен съдебен случай и обобщава, че това е поредното „майданско бръщолевене“ и някого си го „гепили“ и го пратили в пандиза. Причината е основателна, разбира се – „някакъв си актьор извадил ръката на росгвардеец“[26].

Отецът смята за съвършено достоверен разказа на официозните СМИ за актьора Павел Устинов, който „извадил ръката“ на ОМОН-овец и чието опровержение беше заснето от журналист. То и досега е лесно достъпно и многократно публикувано в мрежата, макар да не беше допуснато в съда. Актьорът получи присъда от три и половина години в колония при първоначално поискана шест години.

„Това са такива майдански работи, които засипват обществото. Няма нужда да ходиш на врачка. А хората, които го правят – те са несъзнателни пешки в ръцете на големите кукловоди. Или са прогнили, съзнателно прогнили хора, които искат да „клатят страната.“

Присъдата Андрей Ткачов оценява като съответна на „стандартите на европейската справедливост“ – някого „гепили“ за това, че махал ръце и травмирал ръцете на полицай… ами нека да лежи и да не рипа…. „Ако махаш с ръце, извадиш ръцете на полицай, ще лежиш годинка, две, три. В зависимост от ситуацията може и повече, може и по-малко.“

Също като Вахтанг Кипшидзе Адрей Ткачов намира подходящо занимание за загрижените отци, подписали „писмото“ – да се грижат за самотните майки, зарязаните бременни жени и никому непотребните старци.

А състраданието и ходатайството за осъдените… Ткачов препоръчва да бъдат оставени на „Петър“ (апостол?), защото той имал подобна патриаршеска функция.

В подобен лад, макар и не така драстично, е писмото на свещеника от подмосковието Сава Михалевич, „Да станат милосърдни осли. (Оранжевата (бялата[27]) революция в Русия. За политиканстващите подписчици на скандалното „писмо на свещениците“)“[28]. Съвсем в тон със заплашителния паралел, който прави В. Кипшидзе между подписалите „писмото“ и съчувствалите на Майдана „шепа отстъпници“, о. Сава почти веднага се насочва към „ревнителите“, които при предишни случаи на единична правосъдна несправедливост не са реагирали, а сега, когато „либералното сборище („тусня“) е завопило в защита на съмнителни личности, мечтаещи да устроят в Москва майдан по подобие на Киевския“, им е „трепнало сърцето“. Съвсем предвидимо отецът се е подразнил от мотото на писмото, което съдържа цитат от о. Александър Мен: „Творенията на този автор започват да изпълняват същата функция, която имаха и „безсмъртните“ изказвания на В. И. Ленин в опусите на всички комунисти… За либералите той може и да е авторитет, но за църковното почитание това не стига“.

Каква ирония наистина има в сравнението на мъченически загиналия голям пастир и богослов писател Александър Мен и вожда на поръчителите на неговото убийство! Но не бива да приемаме думите на отеца като парадоксални. Те са изцяло в тренда на новото антидемократично говорене не само в Русия, но и тук, че дори и в западния свят. За автори на тази парадигмална подмяна на либералната демокрация с либертинството, а на либертинството – с болшевизма, се борят „новите консерватори“ от Москва до Вашингтон. Тъй че нищо ново не е изобретил авторът с този наглед парадоксален изказ.

„И на вас ли ви се прииска майдан? Като униатските попове на киевските барикади ли ще насъсквате разярените „майдауновци“ срещу полицията, която изпълнява своя дълг?“ Подписалите „писмото“ се оказват „одиозни“ личности, „известни със своите либерално-обновленчески възгледи“… Подобни „модернисти“ и „живоцърковници“ според отеца са поддържали болшевиките и с това са съдействали за пълния разгром на Руската църква и убийството на духовенството. Това и още много изсипва о. Сава Михалевич на страниците на „Руска линия“ – портала, известен с проправителственото си отношение и имащ за девиз: „Православие. Самодържавие. Народност“. В едно обаче е прав отецът – такива като подписалите са малцинство. Но и такива като Солженицин, който призоваваше да се живее „не в лъжа“, бяха единици. Изповедниците и мъчениците на Църквата също са малобройни в сравнение с целокупното християнско множество. Не в бройката е правдата – надявам се, че с това ще се съгласят дори носители на изложения по-горе „черносотнически“ морал.

И все пак ги има. И броят им постоянно расте, като до момента на написването на този текст те са вече над 180.

Сигурно има нещо вярно в това, че решаващият импулс да се направи подобна рискована стъпка не е породен единствено и само от състрадание към неколцината пострадали от полицейското насилие и липсата на правосъдие в настоящия горещ политически период в Русия. Ние, които сме живели комунизма, добре познаваме усещането, когато онази неартикулирана смес от отчаяние и омерзение се натрупва до предел, от който насетне единственото, което искаш да направиш, е да изкрещиш истината независимо от последствията. И това не е „политика“, нито „политиканстване“, а вътрешното естествено чувство за правда. То може да бъде тълкувано и като „политическо“, но откога и най-вече защо политиката стана толкова еднозначно антицърковно определяна? Църковната история познава множество примери на намеса в държавните дела от страна на духовници и даже на светци. Ярък пример е изповедническият подвиг на св. Иоан Златоуст, който не се примирява с нецърковното поведение на императрицата. Подобни случаи историята на Църквата познава в изобилие. Но – за да завършим: злоупотребата с пейоративната употреба на понятието за „политическо“ е дълга тема и тук не ѝ е мястото. От нея обаче по находчив начин се възползва един от защитниците на подписалите „писмото“ – Алексей Плужников[29]. В обръщението си той изброява възможните политически прояви – гласуване, протестиране, дори бунт, но не пропуска да подчертае, че подкрепата за властимащите също е политически акт и ако всяко „политическо“ е нецърковно, тогава свещеноначалието и неговите подгласници се оказват в много деликатно положение. Плужников се връща до ранния смисъл на „политиката“, от която съществена част е „общото дело“ (λειτουργία; литургията) на полиса, и напомня за също така ранната употреба на понятието… „идиот“ (ἰδιώτης, онзи, който не участва в общите дела, в политическото[30]). На този вид „идиотия“ той противопоставя другата, княз-Мишкиновата, позната ни от Достоевски, която означава „простодушно и твърдо да казваш истината, без да се боиш нито от силните на този свят, нито от последствията за себе си“. „Да бъдеш, а не да се страхуваш“. Да бъдеш, а да не се оправдаваш, да постъпваш по съвест – това е най-страшната политика за поддръжниците на потисничеството – „по лоша от Навални и дори от шамана Саша“.

* * *

Открито писмо на свещеници в защита на задържаните по „московското дело“

Православие и мир

Наказанието трябва да бъде съразмерно на нарушаването на закона, а властта натоварва човека с допълнителна отговорност – не го освобождава от нея.

О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог. (Мих. 6:8)

Като изпълняваме пастирския си дълг на състрадание към задържаните, ние, свещеници на Руската православна църква, всеки от свое име, смятаме за свой дълг да изразим убедеността си, че е необходимо преразглеждане на съдебните решения от гледна точка на сроковете на лишаване от свобода, присъдени на ред обвиняеми по „московското дело“.

Един от осъдените, Константин Котов, без да е извършил каквито и да било насилствени действия нито спрямо представителите на властта, нито към други граждани, беше подложен на безпрецедентно жестоко наказание. Цялата „престъпна“ дейност на този човек се състои в застъпничеството за другите задържани, при това изключително с мирни средства. С горчивина научихме, че едно от веществените доказателства, иззети от него, е бил самоделен плакат с думите на протойерей Александър Мен „Милосърдие – към това призоваваме“ и призив за размяна на пленници с Украйна. Двадесет и девет години след убийството на отец Александър, което остана неразкрито от следствието, думите му продължават да бъдат актуални и да звучат като укор към нашето ожесточено общество. Що се отнася до размяната на пленници между Русия и Украйна, която се извърши след ареста и съда над Константин Котов, то тя беше еднозначно поддържана от Руската православна църква и да бъде оценявана като призив към противозаконни действия е нелепо.

Недоумение предизвиква у нас отказът на съдията да приложи към делото видеозаписа, доказващ невинността на Константин Котов и противоречащ на показанията на полицаите, които се повтарят един друг дословно. Искаме да напомним на всеки, който е давал или ще дава показания по това и други дела, словата на Свещеното Писание: „Лъжесвидетел не ще остане ненаказан, и който говори лъжа, ще загине“ (Притч. 19:9). Лъжесвидетелството прави човека съучастник на съда над Спасителя, който също се е основавал на показанията на лъжесвидетели (Мат. 26:60).

Ние се надяваме от другите обвиняеми по делото, които очакват съд и не са обвинени в насилствени действия (в частност от Алексей Миняйло, православен човек, активно въвлечен в социална и благотворителна работа), да бъдат снети обвиненията и те да бъдат освободени в най-скоро време.

Категорично заставаме срещу всяка проява на насилие както от страна на демонстрантите, така и от страна на представителите на властта, чието задължение е да осигуряват безопасността на гражданите, включително и на самите демонстранти.

По отношение на обвиняемите по „московското дело“, недоумение предизвикват присъдите, сравнени с други, далеч по-леки присъди, които руските съдилища произнасят върху обвиняеми за по-тежки престъпления. Смятаме, че наказанието трябва да бъде съразмерно на нарушаването на закона, а властта натоварва човека с допълнителна отговорност, а не го освобождава от нея. В противен случай самото правосъдие се превръща в насмешка и „масова безредица“.

Искаме да изразим надеждата си, че руските граждани ще живеят с доверие към съдебната система, която ще бъде справедлива и безпристрастна независимо от социалния, икономическия и политическия статус на заподозрения или обвиняемия. Съдът е длъжен да може да защити гражданина от произвола на изпълнителната власт и силовите структури, в противен случай самото му съществувание се превръща в декорация и формалност.

Обръщаме се към хората, облечени в съдебна власт, и тези на служба в силовите структури на нашата страна. Много от вас са кръстени в Православната Църква и смятат себе си за вярващи хора. Съдебните разбирателства не трябва да имат репресивен характер, съдилищата не могат да бъдат използвани като средство за потискане на несъгласните, употребата на сила не трябва да се осъществява с неоправдана жестокост.

Изразяваме нашето безпокойство от това, че произнесените присъди в по-голяма степен приличат на сплашване на гражданите на Русия, отколкото на справедливо решение по отношение на подсъдимите. Апостол Павел свързва страха с робското състояние на човека: „Вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх“ (Рим. 8:15), а ап. Йоан пише: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Иоан. 4:18). Върху сплашване не може да се изгради общество на свободни, обичащи се един друг люде.

Ние призоваваме всички към усилена молитва за затворените и за онези, в чиито ръце се е оказала тяхната съдба, за Русия, за нейните власти, воинство и народ. Нека Бог да благослови всички нас със Своя мир и да ни даде сили и решимост да се уважаваме и да се обичаме един друг.

17 септември 2019 г.

Превод от руски: Слава Янакиева

Предстои текстът да излезе в новия брой на сп. „Християнство и култура“.

–––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] „Открытое письмо священников в защиту заключенных по „московскому делу”. Православие и мир, 18.09.2019.
[2] Мария Локтионова, Елизавета Королева. „Этого я вам не прощу“: чем обернулись заседания по московскому делу”. Газета.Ru; Елизавета Фохт, Наталия Зотова. „Ни разу даже не подрался“: 14 историй фигурантов „московского дела”. BBC News Русская служба, 30.08.2019. Това са само две от многобройните публикации по темата.
[3] „Прокуратурата в Москва иска да отнеме децата на второ семейство, участвало в протестите”. Свободна Европа, 27.08.2019.
[4] „Константин Котов получил четыре года колонии за три митинга”. BBC News Русская служба, 05.09.2019.
[5] „В РПЦ Назвали Письмо Священников в Защиту Осужденных За Беспорядки Политическим Заявлением”. ТАСС, 18.09.2019; „Священник-блогер из Ахтубинской епархии призвал клириков, подписавших „Открытое письмо“, не заниматься гапоновщиной“, 18.09.2019.
[6] „Комментарий Отдела по взаимоотношениям Церкви с обществом и СМИ в связи с публичным обращением ряда священнослужителей по фигурантам дела о задержанных в ходе протестов в Москве“. Синодальный отдел по взаимоотношениям Церкви с обществом и средствами массовой информации, 18.09.2019.
[7] „Правозащитник удивлен, что священник РПЦ в Гонконге комментирует беспорядки не там, а в Москве.” Интерфакс – Религия, 18.09.2019.
[8] „Александр Шчипков: „Спящие“ (Комментарий к Открытому Письму Священников)” Радонеж.Ру, 19.09.2019.
[9] Митрополитите в РПЦ са мандатни и макар да са „венчани“ за своите катедри, биват регулярно местени от патриарха, който има монархична власт. „Настоятелите“ на манастирите (игумените) също се поставят „от горе“, а не се избират според древната монашеска традиция от братството. Но нищо от това, разбира се, нямат пред вид подписалите писмото свещеници.
[10] Емфазата тук и в останалите цитати е моя. – С. Я.
[11] Така са склонни да мислят онези, които го свързват с шпионско-политическия сериал „Спящите“ (Bykov, Yuriy. Spyashchie. 2017. www.imdb.com) и скандала около него. Режисьорът Ю. Биков сам критикува филма си, наричайки го отстъпление от свободолюбивите принципи на своето поколение. Останалите, вкл. продуцентът Ф. Бондарчук, обясняват самоизобличението му с някакъв неясен „либерален натиск“.
[12] Андрей Борисович Зубов, руски историк, изтоковед, религиовед и политолог, доктор на историческите науки. Обществен, църковен и политически деец и публицист. Заместник-председател на партия ПАРНАС. Участва в различни църковни комисии до уволнението му от МГИМО след публичен протест срещу руската политика по отношение на Украйна и Крим. Един от авторите на „Социалната концепция на Руската православна църква“. Автор на книгите Парламентарната демокрация и политическата традиция на Изтока; L’Euroasia del Nord: Il rischio del caos dopo l’impero sovetico; Обръщане към руския национален правопорядък като нравствена задача и политическа цел; История на религиите. Книга първа: Доисторически и извън-исторически религии. Курс лекции; съставител и редактор на многотомна История на Русия, ХХ век и др.
[13] Фейсбук, Andrey Zubov. 20 септември в 15:24 ч. ЛЕТАРГИЧЕСКИЙ СОН АЛЕКСАНДРА ШЧИПКОВА. Препечатан е също в профила на дякон Андрей Кураев във ВКонтакте, 20 Sep at 5:35 pm. Коментар: Конечно, истории известны случаи, когда проповедь обращала проституток. Но не проститутов же!
[14] Александр Владимирович Шчипков (род. 3 август 1957 г. в Ленинград) – руски социолог на религията, политолог, специалист в областта на държавно-конфесионалните отношения, действителен държавен съветник 3-ти клас, директор на Московския център за социални изследвания, член на Обществената палата на РФ, професор във Философския факултет на МГУ, член на Междусъборното присъствие на Руската православна църква. Автор е на книгите В какво вярва Русия; Християнската демокрация в Русия; Традиционализъм, либерализъм и неонацизъм в пространството на актуалната политика; Диалектика на икономическото и религиозно-етическото в ставането на руския социал-традиционализъм и др. Съставител на сборниците Прелом (за справедливостта на традицията) и Ешафод (за руската идентичност).
[15] Вж. Соловьов, Владимир. Кратка повест за Антихриста. Три речи в памет на Достоевски. Прев. Надка Ангелова, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 1994, с. 41-43.
[16] Владимир Лейгода е председател на Синодалния отдел по взаимоотношенията на Църквата с обществото и средствата за масова информация.
[17] Светлый вечер с Владимиром Легойдой, 20.09.2019.
[18] Фейсбук, Vladimir Legoyda, 20 септември в 14:13 ч.
[19] „В. В. Кипшидзе прокомментировал заявление священников по фигурантам „московского дела“. Синодальный отдел по взаимоотношениям Церкви с обществом и средствами массовой информации. 2019.
[20] Andrey Zubov, 18 септември в 13:23 ч., ОТКРЫТОЕ ПИСЬМО ВАХТАНГУ КИПШИДЗЕ
[21] Vakhtang Kipshidze, 19 септември в 19:39 ч.
[22] Зубов в своето писмо отбелязва миналите отношения на близост с Кипшидзе и някои неудобни политически разговори като военните събития в Грузия 2008 г.
[23] Из каких епархий клирики, подписавшие „Открытое письмо“: статистика. 22 септември 2019.
[24] Амалия Затари, „Мы устали от несвободы“. Священники о том, почему они вступились за фигурантов „московского дела“. BBC News Русская служба, 18 септември 2019. „Мне боязно за себя, но за будущее страны еще более боязно“, Священник Димитрий Климов о письме в защиту узников „московского дела“, Meduza, 08:00, 19 септември 2019. Кавказский Узел, „Волгоградские Священники Поддержали Осужденных За Участие в Митингах“. Кавказский Узел, 18 септември 2019.
[25] „Это просто „майданный гон“ – отец Андрей Ткачёв о письме священников“. ИА „Общественная служба новостей“, 00:29 2019. Андрей Ткачов стана злощастно известен с изказвания в полза на насилието над жените и физическите наказания за престъпленията, които уж „помагат на Бога“, Който „е загубил“ (заради нас). Андрей Ткачов беше изгонен от Украйна и настанен в различни московски храмове, макар да няма завършено висше образование. Неговата функция повече от десетилетие е почти изцяло медийна.
[26] Татьяна Васильчук. Театр имени Росгвардии. 2019. „Павел Устинов приговорён к 3,5 годам колонии „за вывих плеча“ росгвардейцу“. Радио Свобода, 2019. От тези видеоклипове ясно се вижда задържането на актьора Павел Устинов, който получи три и половина години затвор за това, че е причинил на тежковъоръжения ОМОН-овец „дислокация със средна тежест“. Съдията Алексей Криворучко по делото е сред включените в списъка „Магнитски“, на които е забранено да пътуват в САЩ.
[27] „Бяла“ в смисъл на „революция“ на бялото духовенство.
[28] „Стать Милосердными Ослами“. Русская Народная Линия. Информационно-Аналитическая Служба, 23 септември 2019.
[29] Алексей Плужников, Священник и его политика, 2019. Алексий Плужников (род. 1979) е свещеник, настоятел на Богородицерождественски храм, Ступински район, с. Мещерино, и Христорождественски храм, Ступински район, с. Мартиновское, завършил Духовна семинария през 2003 г. и задочно специалност „Психология“, 2007 г.
[30] Това е разпространено схващане, но подобна употреба на думата не е достатъчно подкрепена от литературните паметници.