Може би първият въпрос, на който е редно да отговоря, захващайки се с успоредно четене на книгите на Слава и Калин Янакиеви „Музеят на моето време“ („Жанет 45“, 2025) и „За ангелите и хората“ („Жанет 45“, 2026), е дали, ако те не бяха семейство, щеше да ми хрумне подобно приключение? Отговорът е „да“. Да, щеше. Не само заради активната обществена позиция, която и двамата отстояват – Слава в социалните мрежи, Калин в медиите, не само заради живота им в християнската вяра, какъвто и двамата ревностно осъществяват, но и защото посланията, изтъкани в двете книги, са в общи линии сходни, да не река тъждествени. И тези послания могат да бъдат сведени до три простички изречения: вярвай на очите си, мисли с главата си, благодетелствай в сърцето си. Цялото ти същество на човек и православен, казано иначе, трябва да е заето с това да открива и да твори добро, а когато насреща ти иде зло – не да подвиваш опашка и да се свиваш от страх като пребито куче, а да се възправиш насреща му с цялата си житейска сила, пък била и тя не чак дотам мощна. Защото единствено по този начин дори да загубиш, пак си победил: запазил си достойнството си, съхранил си човещината си. А човекът, истинският човек, няма по-важна длъжност от тази да бъде и остане човечен…
Вярвай на очите си
В „Музеят на моето време“ Слава Янакиева очертава едно рязко и неизбежно противопоставяне – това на външния свят на „социалистически реализъм“, в който например Асето е любимка на другарката в детската градина, понеже е дъщеря на Елена Лагадинова (най-невръстната партизанка), и семейния вътрешен кръг, в който за някои неща не бива да се говори, за тях трябва да се мълчи (като убийството след Девети септември на дядото Никола). Фамилията си живее свой живот и е сякаш глуха и сляпа за действителността навън. И тук веднага идва отправката към „За ангелите и хората“ на Калин Янакиев, ще си позволя да я определя дори като „магистрална отправка“ и ще посоча като пример за нея разказа (или „сюжетно разгърнатия философски размисъл“, „фентъзито“ – Калин се колебае в жанровото закрепване на текстовете в сборника) „Ангелът и селото на покойниците“. Той попада там, в това село, притеглен все едно от някаква невидима сила, невидима и неустоима, разговаря с починалите си родители (и с други покойници) – видял ги е, макар че след това, когато ги подирва пак, не успява да ги намери. И тези събития са същото, което Слава прави в „Музеят“ – и тя разговаря с отишлите си от белия свят свои близки. Това тяхно „вярвай на очите си“ не е материално, то е духовно, паметно; както разяснява Слава Янакиева: „За тези анонимни лица от старите снимки, за техните домове, които вече ги няма, и за техните истории, които вече никой не помни – се захванах да записвам с почти автоматично писмо онова, за което все още мога да бъда свидетел, пък макар и в миниатюрния мащаб на моето собствено семейство, приятели и близки“. С други думи, и при двамата виждането става с вътрешното око, не с външното.
И това вътрешно око е истинското око…
Мисли с главата си
И това вътрешно око е истинското око…
Всъщност то прави разликата между ония, които са зомбирани от плиткоумни мемове, фалшиви носталгии и евтини идеологии, и другите, които мислят с главата си и по картезиански подлагат ако не всичко, то поне повечето от нещата, появяващи се в медиите, дрънкани от политиците или възприемани като нормални от обществената конвенция, на съмнение. В известен смисъл и в двете книги това съставлява актуалния, днешния момент: те са написани с желанието (и убеждението), че ще помогнат на прочелите ги да се осъзнаят и съответно освестят. Или пък – ако са вече освестени, да се утвърдят в тази своя съвестност. Слава Янакиева отсича в тази връзка: „За мен и до днес светът наоколо се дели на хора, които обичат свободата и истината и имат кураж да го заявят, и… всички останали. А за липсата на свободолюбие и искреност няма автентично оправдание. Да си го знаят всякакви манкьори на религиозната апатия и мъдреци индивидуалисти. Колкото и важна личина да са избрали, отдолу стърчи тяхното конформистко малодушие и ретрограден тоталитарен сантимент. И се вижда отдалеч“. Тук отново и веднага се появява надлежната „магистрална отправка“, която на всичко отгоре е и, както уточнява Калин, „(не съвсем) фантастична“: „Ангелът Лазар“. Разказвачът се е поддал на бурни емоции, гневни вихри са овладели душата му, върви той по света (или, за да влезем в правдивостта, по жълтите павета) и някак си нищо друго не усеща освен този бяс, но едни спонтанни и естествени сини очи – на малкия Лазар и на майка му, буквално го освобождават от неблаговидните чувства. Свещеното, йерофанното се е вмъкнало във всекидневното съвсем неусетно; нещо повече, то не снизхожда, то прораства от това всекидневно и тъкмо в това е чудото: не е небесно, а е някак земно, тукашно. Да мислиш с главата си и за Слава, и за Калин означава да осъзнаеш тази истина.
Чудото не е външно на живота, чудото е самият живот…
Благодетелствай в сърцето си
Чудото не е външно на живота, чудото е самият живот…
Всъщност и виждащите очи, и мислещата глава са само подходи към най-главното – сърцето, добротата на сърцето и добротата в сърцето. В „Музеят“ Слава Янакиева на няколко пъти изказва съжалението, че не е била добра с родителите си, че се е държала като „непоносима пубертетка“ и че „много ме е срам сега“. Разбира се, такива „малки драми“ (слава Богу, не „малки трагедии“) по онова време се случваха с всекиго от нас. Аз например никога няма да забравя как майка ми – със смъкнало се от притеснение лице и с подути от плач очи, ме намери след седмица издирване на една пейка в Берковица. И – признавам си – и мен ме е срам сега. Социализмът ожесточаваше и понеже страхът от властта и милиционерите си беше наличен – здраво набит у главите и по телата на поколенията, от ожесточението на пуберите си патеха най-близките им хора. Донякъде книгата на Слава Янакиева е нещо като извинение към домашните ѝ – със споменния разказ за тях иска да ги възвърне в светлина и битие. В този смисъл „Музеят“ е не друго, а добротворен акт; акт, който съм длъжна да извърша, защото на тях, моите най-мили, им дължа да го извърша и ето – издължавам се. „За ангелите“ на Калин е също добротворен акт, но вече не като длъжност към близки и роднини, а по-мащабно – към всички ония, които са забравили, че смисълът на живота е да се прави добро и са заменили този смисъл с вяра в панаирджийски кумири и съблазнителни идоли. Той познава отлично прелъстените и изкушените, преброил им е кътните зъби чак, както в разказа „Анджело Гардиани и „предпоследните времена“ например: „И след това в ключов пасаж от изложението си, перифразирайки известните думи за „Първия, Втория и Третия“ Рим, отсече: „Главите на фашизма и комунизма паднаха, главата на демокрацията стои, а четвърта няма да има. Лъжеименната демокрация, братя и сестри, все повече ни изявява своята същност на демонкрация. Тоест на онази цивилизация, която ще отгледа и роди човекобога!“. Ще рече: всички ония, дето се бият в гърдите, че са носители на истинската вяра и на Божия промисъл на земята, са само фалшиви адепти и поклонници; част са от мерзкото войнство на приелите белега на Антихриста. А другите, верните, смирените, а те?… Те като шантавата Мери – солта на земята. Казано инак, добрите хора, хората със сърце са солта на земята, другите, безсърдечните, са ѝ пустиня.
Доброто кара сърцето на земята да бие, изчезне ли доброто – сърцето ѝ спира…
И точно тази истина трябва да научат от ангелите, които срещат и с които общуват в книгите на Слава и Калин Янакиеви, хората на нашето време. Така да я научат, че да е винаги пред очите им, всякога в главите им, навеки в сърцата им.
