Начало Идеи Отчетничество и формализъм
Идеи

Отчетничество и формализъм

Добрин Тодоров
18.12.2022
3029
Фотография Цочо Бояджиев

Конкретният повод за появата на следващите размисли е поредното отлагане на приема на държавата ни в шенгенската зона за свободно движение на гражданите в Европа. Мнозина вече публично изразиха позиции по този акт, като потърсиха основанията за него главно в конюнктурни обстоятелства от различен характер, при това не у нас, а в страните, които го осъществиха. Ала малцина обърнаха внимание на разминаването между отдавна покритите от страната ни „технически критерии” за членство в тази зона и принципното предпочитание на наложилите вето партньори в ЕС към оценка на реалната подготвеност на страната ни за присъединяване към нея. Смятам, че тяхната позиция може да ни послужи като подтик за осмисляне на опасен феномен, който широко се разпространява у нас напоследък – налагането на формализма като доминиращ принцип при оценяване на резултатите от човешката дейност. Особено внимание заслужават вредните последици от неговото масово разпространение в живота ни. Тясно свързана с този уклон е тенденцията към все по-видимото ориентиране на начинанията в нашата страна към отчитане на постижения – реални или мними, а не към решаване на реални проблеми чрез тези начинания.

Успехът е в отчитането

Смятам, че за всеки що-годе интелигентен и внимаващ за случващото се около него съвременен българин е видно увлечението по задължително отчитане на положителни резултати от всяка публична дейност, осъществявана в нашата страна: от здравеопазването, образованието и науката, през правосъдието и вътрешния ред, та до външните работи и военното дело. То се наблюдава както у представителите на държавни органи, така и сред тези на неправителствени организации или отделни граждани. Това явление има своите корени в манталитета, формиран през епохата на тоталитарния социализъм, когато да се рапортуват грандиозни постижения пред партията-държава се очакваше и изискваше, като понякога придобиваше комични форми1. Изглежда традицията на социалистическия бюрократизъм на нищоправенето у нас е неизкоренима2. В годините на прехода се появи друго основание за поддържане на тази социална практика: изкушението да се получат и похарчат „едни европейски пари”, без чрез тях да се решат реални проблеми, но като се отчетат стъпки в тази посока. Другояче казано, важен неин източник е находчивата местна злоупотреба с начина на работа по проекти с харчене на европейски пари3. Така се стигна до днешната ситуация, в която главна цел на участниците в публичния живот е усвояването на максимален обем от средства по национална или международна линия. А за целта е нужно да се посочват винаги положителни резултати от реализираните различни по вид и мащаб „проекти”.

Как се отчитат подобни резултати? На първо място, посредством засвидетелстване на правилността на проведените процедури и особено на коректно подготвените крайни документи. Това води до насочване на основните усилия към изрядно попълване на формуляри, до фетишизиране на параграфите, графиките, схемите и таблиците в тях, често за сметка посочване на действително свършената работа. На второ място, чрез изпълване на отчетите с колкото се може повече цифри, т.е. на количествено измерими и изчислими „резултати”. Смятам този способ за особено вреден, тъй като чрез него оценката за качеството на извършената дейност се редуцира до изпълнението на конкретни количествени критерии и показатели. Качеството на получения продукт се остойностява числово и по такъв начин тихомълком се подменят поставените пред начинанието съдържателни цели с техни формални заместители. Изобщо не се стига до същностно оценяване вида на получения публичен продукт, който ползвателите на финансовите средства претендират да са създали. Не на последно място, в отчетите по правило се пренебрегва проследяването на процеса на същинската работа, като се спестява споменаването на трудностите и неуспехите, които са преодолявани в неговия ход, макар те често да носят важни поуки. Там не става дума за непостигнатите, но очаквани при планирането на „проекта” ефекти, зер това може да се изтълкува като негов провал, а с това лесно ще се стигне до немислимото – изискване от одитиращия орган за връщане на погрешно усвоени средства от изпълнителите му.

Налагането на отчитането на позитивни резултати като стандарт за оценяване на всяка от публичните услуги замъглява нейния смисъл. От самото начало – от замисъла и планирането, та до завършекът ù – като основна цел се преследва благоприятното представяне на ефектите от дейността, дори такива на практика да липсват. Главна задача става умелото нагаждане към изискванията за отчитане на начинанието, а не решаването на съдържателните му задачи. Неговият успех обикновено се доказва чрез предоставяне на изобилие от информация, която често не е съпроводена със задълбоченото му осмисляне. Зад лавината от сведения се губи реалистичната преценка за постигнатото. Подготвилите отчетите разчитат, че техните потребители ще се поддадат на „магията на цифрите” и няма да прозрат фактическото състояние на нещата, прикрито зад нея4. Поддаването им на заслепението от статистическите данни се очаква, че ще ги доведе до ослепяване за действителността, която по правило не е толкова привлекателна, колкото изглежда в отчетните документи.

Кривото огледало на формализма

Успешното налагане на отчетническия подход при оценяване на постиженията от публичните дейности намира мощна подкрепа в друго будещо тревога явление в нашия обществен живот – тържеството на формализма. Той има множество и разнообразни проявления5, и най-общо може да се определи като ориентация към спазване „буквата”, а не „духа” на правилата, действащи в обществото.

За следващите формализма като житейска стратегия е важно нещата да изглеждат добре „на хартия”, въпреки че всъщност „не са за показване пред хора”. Съзнателното прикриване на нелицеприятната действителност води до изкривяване на представата за нея у страничния наблюдател. Имитацията на благоденствие обаче не може дълго да бъде поддържана. Симулацията винаги прозира зад излъсканата фасада на отчетите за задължително успешно приключвалите „проекти”.

Формалният подход за оценяване на постиженията има своето основание в стремежа за постигане на съизмеримост помежду им, а тя предполага използване на универсални критерии в оценителската работа. Чрез тяхното прилагане се цели избягване на субективизма при оценяване на свършеното. Подобна цел има смисъл при условие, че се оценяват резултатите от еднотипни дейности. Ала далеч не всички са такива. Затова и вкарването на човешките дела в модели, матрици и алгоритми води до тяхното унифициране и нивелиране на стойността им, а от там и на илюзорна представа за тяхната същина.

Скритият мотив за използване на формалния подход при оценяване на постиженията в публичните дейности може да се открие във водещите ценности, от които се ръководят агентите му: бързина, лекота и удобство. Използваните „общовалидни мерки и теглилки” спестяват усилията да се открие собствената мяра за успех на уникалните дейности, извършвани от хора с творчески заложби. В името на съпоставимостта се пренебрегва спецификата на работата, която вършат дейците от различните сфери и особено на тези, имащи духовен характер. Избягват се потенциалните спорове относно оценяването на несъизмерими по вид резултати от техния труд. Наблюдава се отказ от защита на собствената позиция и влизане в дискусия с опонентите по съществото на оценяваните постижения чрез позоваване на „обективни” показатели.

Важна последица от прилагането на формалния подход при познанието на действителността, използвано в оценителската работа, е нейното опростяване и оплоскостяване. Инструментите му обаче могат да послужат само като първо приближение при нейното осмисляне. Те дават достъп единствено до повърхностния – материален пласт на битието. За тях недостъпно остава по-дълбокото му измерение – духовното. За да отговорят на формалните изисквания използващите този подход – съзнателно или не – напъхват разноликата и многообразна действителност в еднотипни калъпи, като създават превратна картина за нея. Преодоляването на едностранчивостта ù предполага изработване и прилагане на критерии за оценка, отчитащи неповторимостта на дейностите от които са получени тези резултати.

*  *  *

В заключение искам да кажа, че залитането към отчетничество и формализъм при оценяване на постиженията от публичните дейности съвсем не е безобидно. То е един от способите, благодарение на които в нашия живот се настаняват инструментализма и технократския начин на мислене, като стандарт за осъществяване на всяка обществено значима дейност. Вниманието на гражданите се отклонява от съдържанието и смисъла на тази дейност чрез акцентиране върху нейните формални параметри. По правило се прикриват нейните недостатъци за сметка на изтъкване на „видимите” ѝ достойнства6. Общественото мнение се подтиква към неоправдан оптимизъм, а фалшивото бодрячество се превръща в еталон за поведение в публичния живот. Липсата на реалистична самооценка и готовност за самокритика обаче водят до самозаблуждаване относно постигнати големи успехи, което пък е предпоставка за неадекватни действия и бъдещи разочарования от тях.

Разгледаната дотук характерна за живота в родината ни социална практика има и своя международен отзвук – при това далеч не само в случая с последното отлагане на приема на страната ни в шенгенското пространство. Отчитането на формални постижения пред нашите партньори от „цивилизования свят” не може да ги заблуди относно реалното състояние на държавните ни дела. Опитите за хитруване с основание се тълкуват от тях като прояви на неискреност, а лицемерието няма как да породи друго, освен презрение. Уважение не се печели с подмазване и нескопосани опити да се прикрият собствените слабости с покриване на „технически критерии”. Доверието се изгражда с честно признаване на недостатъците и реални стъпки за тяхното преодоляване. За неговото спечелване не ще допринесе инфантилното обиждане и сърдене другиму за своите излъгани очаквания, резултат от неизвършена собствена работа. То само ще затвърди впечатлението за незрялост и неготовност за пълноценно участие на страната ни в съюзите, на които тя е член. И което за жалост има своите реални основания.

___________________________

  1. Чудесна илюстрация на това явление представлява филмът „Кит”, създаден през визираната епоха.
  2. Тя намира концентриран израз в максимата „План работа не върши, но план работа отчита”, която дълбокомислено е изказал пред мой близък мъдрец от Българската народна армия в края на 70-те години на миналия век.
  3. Този начин на работа е подчинен на благородна цел и в него има известен смисъл – все пак се разпределят и харчат пари на данъкоплатците, а това наистина трябва да става смислено и отговорно. Същевременно обаче той позволява изпълнението на формални показатели безпроблемно да замести действително свършена работа.
  4. Аз също съм бил подвластен на тази „магия” като автор на редица наукометрични изследвания в сферите на науката и образованието. Благодарен съм на колегата Иван Кацарски, че навремето ми обърна внимание върху опасностите, възникващи от попадането под нейната власт – вж. И. Кацарски, Трудният език на числата //сп. Философски алтернативи, бр. 6, 2007.
  5. Вече съм имал възможност да говоря за него в книгата си „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея” (София, 2017) – по специално в параграфа „Кадрова криза в университетите и способи за нейното скриване”.
  6. За прикритите зад мними постижения провали на управлявалата повече от десетилетие партия, изразени с логото „Видими резултати”, става дума в текста ми „Видими” постижения и „невидими” провали” //OFFNews, 15.12.2015 г.

 

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Философската книжнина на български език, издадена в България през „дългия ХХ век” (2014), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), на Студии върху българската философска култура (2012), както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012-2016) и ръководител на катедра „Философски и социални науки” (2002-2012, 2016-2017). Член-основател (2002-) и председател на УС на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” (2002-2004); член-основател (2011-), изпълнителен директор (2011-2021) и председател на Управителния съвет на „Института за българска философска култура” (2021-); член-основател (2012-) на „Българското философско общество”.

Добрин Тодоров
18.12.2022

Свързани статии

Още от автора