„Заговорът на мъртвите“, Марин Георгиев, корица Иво Рафаилов, издателство „Колибри“, 2024 г.
До автора на „Заговорът на мъртвите“
Защо ли бяха всички крясъци и поетически закани.
Светът променят мислите и думите, а не шумът.
Изкуството – едно безкрайно непостигане.
Радой Ралин, „Късно откритие“
„Мечтател“ – за Петър Ковачев!
Плътно, плътно, сгъстяваш, компресираш думите, няма въздух, няма светлина, до пръсване на гърдите, стискаш думите за гушата, докато издадат предсмъртен хрип, ти самият почти си задушен и крещиш, без звук, вътре в себе си, крещиш и искаш да се събудиш от съня, от кошмара, който те измъчва. Кошмарът на оживелите в тебе мъртви – приятели и неприятели, всички в една кола, в една глава, която ще се пръсне – такава блъсканица е в нея, че не можеш да издържаш, стискаш за гърлото образи и думи и бавно събираш труповете им. Как с мъртви думи да разкажеш за мъртвите приятели в тебе. Как ако не ги убиеш повторно в себе си. Убивайки ги с любов, с някакво сладострастие. Убиваш, за да се освободиш! Ти си тих, жесток убиец. Ако не убиваш, те ще те погубят. Убиец си на думи, осъдени да крещят от ужас, болка и искаше ми се да напиша красота. Каква красота има в убийството?
Убиваш, за да възкръснеш за нови убийства.
Осъден си на спомени!…
***
Това за Коста Павлов е недовършено, недоизказано, недоизяснено – някак си се боял да не те зарази злобата на отхвърления. Дали се е пазил Марин да не заприлича на старите оплаквачки, ронещи сълзи на чужд гроб? Или се е чувствал безсилен и далечен на иронѝка Павлов, далеч от „селския сантиментализъм“, от усета му за известна изкуственост на поезията на Павлов. Трудно се преглъщат каменните метафори на Павлов, монументални и остри като хималайски върхове, на които замръзваш и усещаш ледения дъх на смъртта. То е като изкачване на отвесна скала, в която няма места за хващане и всеки момент можеш да полетиш надолу. Останал му е далечен, далечен като стил, като поведение, като поетика. Не го е уловил, толкова подвижен и хлъзгав се е оказал. А онова за погребания приживе е много точно. Левчев е майстор гробокопач на всички бивши свои приятели – четете предговорите му за К. Павлов и Цветан Стоянов. Уж другарска жалейка, а всъщност разстрел под формата на милост. Точно така постъпва системата с всички недоволни – маргинализира ги, като ги погребва приживе под саркофага на избраното. Съгробарите на Константин Павлов – Левчев, Светлин Русев, забили последните пирони в ковчега му. Издали го и спечелили още една индулгенция. Едва ли има по-голяма гавра от това – довчерашните ти душители да са днешни оплаквачки. А глашатаите, яхнали вълната и носещи се по нея като опитни спортисти – сърфиращи из литературата като на състезание. Това са новите „гаулайтери“ в литературата – изразът е на Марин Георгиев.
Горчивините на Марин Георгиев – все изпадащ от класациите на новите управители на литературния салон – българската литература. Коста Павлов е препъникамък за Марин – писал е с мъка и недомлъвки, сякаш се е оглеждал в него и е търсел подобие и различие. Трудно уловим е Павлов и трудно определим. Интересно е, че Ахматова, не помня къде, го е нарекла един от най-интересните български съвременни поети. Мисля, че е нужно още малко време, за да се наместят стойностите. Но Марин е антипод на Павлов – оттам и трудността да му изгради цялостен портрет. Това е просто един фрагмент, за разлика от чудесната, дълбока книга на Марин за Николай Кънчев. Някои неща бих определил като баберки Маринови – дребни, сладки, леко стипчиви – това май бе израз на Радичков за дребните ябълчици?!
Както винаги, Марин е майстор на заглавията на всеки спомен…
***
Странно е това Мариново „В търсене на изгубеното време“. Прибягващ час по час до патериците на Дневниците си, писани преди 20, 30, 40 години, веднага по „горещите следи“ на преживяното и оглеждащ го днес – сравнявайки първото и по-сетнешното, изстудено от времето впечатление – тази дистанция в спомена, която често подвежда и смесва предишни и сегашни усещания в една странна амалгама – вчерашното видяно днес, изненадало ни и заварило ни неподготвени и затова потърсили опори в записките, без онази прибързаност и температура на спомена – искащ да съживи мъртвите, чийто заговор го измъчва, защото си търси място в този панаир на суетата, наместващ се деликатно, но категорично в него – вижте и аз съм част от човешкия театър, и аз съм свидетел – неволен, често и благодарен на случая, но упорито наблюдаващ вас и себе си, оглеждащ се чрез вас като в огледало. Двойна оптика, в която живи и умрели продължават диалога си, продължават да се изучават и измерват, премерват силите си, оставайки всеки на своята страна, в своя свят – мъртвите в техния, живите в настоящия. Те продължават спора си, доказвайки всеки правотата си, готови всеки да се бори докрай за своята истина. Първообразът на този модел е в поемата „Памет“ 1977 г., публикувана в едноименната стихосбирка 1979 г., и станала предмет на дискусии в априлската дискусия 1980 г. При теб всичко ново се съдържа в предишното, обновява го, а новото се о-вечност-ява, следствие на вековна приемственост, възможната видимост на универсалното.
Как истина и въображение се смесват в тези потрети, как желанието да бъдеш обективен се сблъсква със суетното желание да покажеш и себе си в добра светлина, да нарисуваш, без да осъдиш или окарикатуриш, да изчерпиш докрай портрета и да ни го покажеш без украса. И скромността е привидна, защото как ще опишеш правдоподобно, ако не се уподобиш на обекта си, не го прегърнеш почти любовно, но незабравящ за мисията си на достоверен свидетел.
Игрите на спомена – толкова привлекателни и така субективни, портрети наблюдавани от засада или от упор – уловени думи, които са изтървани, но впаметени от летописеца преди да се разпаднат и изчезнат.
Не точно Тукидид, но следващ прастарата традиция на китайските писари, записващи тайните на китайските императори и мъдреци – да си спомним чудесното есе на Цветан Стоянов – за разговора между Лао Дзъ и Конфуций.
Традицията на свидетелстването преди, по време и постмортем за всичко преживяно е жива още от времето на Захари Стоянов, Симеон Радев, К. Константинов, Илия Волен… Мярата е тази и Марин се стреми да я спазва, да не я нарушава. Като хрътка, надушила следа, той тръгва по пътя на спомените, съхранени в дневници и записки, писма, рецензии – книгата е рекапитулация на изживяното и желаещо да бъде споделено. За да остане, за да остави следа във времето, което е вече зад нас. И ни очаква последният праг.
Сега очаквам заговора на живите, познали се или не харесали портретите на Марин. Това е книга пътуване в света на сенките и Вергилий му е паметта…
Иска се голям кураж да слезеш в долната земя и да разбудиш старите духове. Но Марин не се страхува да разговаря със сенките им. Преди да стане сам една от сенките. Това е пътуване през себе си, разсичайки мрака, който постепенно обхваща всичко. Преди реката на забравата да ни е погълнала. Имаме шанса да свидетелстваме. Марин не го пропуска и ни поднася поредния си мемоар. Тънък наблюдател и психолог, усъвършенствал способността си да вижда и прониква зад видимата страна на нещата, той реже спомените със скалпела на въображението си. Той има дарбата да възкресява мъртвите и да ги намести отново в света на живите. И в тая чудна амалгама от спомени, видяно, преживяно ние сякаш присъстваме на истински жив спектакъл, където режисьорът е Марин, а методът му е уникален.
В този танц на живи и мъртви той въвлича читателят и той неусетно е включен в играта на светлини и сенки. Умел кукловод, Марин се показва дискретно иззад завесата, разкрива ни пестеливо частици от своята душа. Така сроден с героите си той става част от историите, които споделя. Изповядва вярата, съмненията и любовта си към Словото, на което остава верен и в тази си книга.
Да ѝ пожелаем попътен вятър!
***
Четенето на Марин Георгиев в големи дози не е препоръчително. Това е взривоопасна смес от тънки психологически анализи, портретуване с фини мазки и език, който на моменти буквално зашеметява. Неговите текстове и в последната му засега книга „Заговорът на мъртвите“ продължават опитите му да обхване гласовете и лицата на литературните герои от 60-те, 70-те и 80-те години. Срещата с оценките му за литературния живот през този период, та и до днес, не е безопасна и заплашва да разруши градените с години митове за едни от водещите имена в литературата ни. Разкривайки образите им, често пъти нелицеприятни за читателя, Марин Георгиев очертава една различна от официалната литературна критика картина на културния живот у нас.
Книгата му изисква бавно четене, на малки дози, защото може да предизвика главоболие у читателя, свикнал на захаросани критически анализи и търсене под вола теле.
Тя е открита и е покана за честен диалог за времето на соца и пътищата за пробиване в стената на изградилите си удобно настояще и бъдеще ръководители на СБП.
Марин Георгиев е безкомпромисен, жесток на моменти, но пределно искрен и честен в оценките си за хора и събития, с които животът го е срещнал.
Парадоксално е, че той, под чийто скалпел са разкрити много от уродливите черти на конформистите, стремящи се да са близо до властта и облагите от нея за своето утвърждаване в литературата, ни съветва, след като ни е описал даден виден свой герой писател, да четем книгите му и да не търсим близост с автора, защото винаги ни очаква разочарование.
Автор и творба не са тъждествени, но М. Георгиев ратува за честност и почтеност на българските писатели. В оценките си той е безпощаден, но пише без злоба, а с тъга и болка – от проваления морален коректив, какъвто би трябвало да е и да бъде всеки творец. Той е смесица от добро и зло, творецът не е светец.
Марин Георгиев е главоболен автор, но четенето на книгите му е оздравително и те действат отрезвяващо. Защото разкриват механизмите на действие на властта и властимащите и игрите на интелигенцията ни с онези, от които зависи успеха им.
***
О, ако можехме да не участваме в този панаир на суетата?!!!
***
Марин е като доброкачествен рак – лекува се с малки дози лъчетерапия…
Той е „канцерогенен“ поет! Разпръсква отровата си на малки дози във вас и постепенно разгражда стари наслоения, мнения и изградени стереотипи. Той разрушава стереотипите на критическото мислене, сам владеещ много добре целия критически аксесоар, Георгиев преобръща понятията за стойностното в нашата литература, буквално срутва стените, изградени в годините в литературната ни наука, и изгражда един нов образ и език на литературното портретуване. Основано на дълбок психологически и пластически анализ, то има корените си в посочените преди това Захари Стоянов, Симеон Радев, К. Константинов, Илия Волен. Пластик по рождение, М. Георгиев е отглеждал дарбата си бавно, търпеливо и упорито – усвоеното от селото се е култивирало във Великотърновския университет и неговата школа, но не е останало там, а се е развило в битката за утвърждаване и усядане в софийския климат. И се е получила интересна смесица между селска наивност и идеализъм и лъвски, зверски инстинкт за оцеляване – на всяка цена.
А цената той си е платил с лихвите. От тази битка за утвърждаване в литературния живот той е излязъл победител. И е един от най-достоверните свидетели на литературния ни живот през почти шейсетгодишното си присъствие в него.
Но не като обикновен, пореден пробил в столицата провинциалист, а като безпощаден свидетел и летописец на нравите в живота ни, с будно, трето око за същностното у хората, с които животът го е сблъсквал.
Дарът да виждаш е най-съкровеният дар. А дарът да изразиш видяното – е един от най-редките. Марин го притежава!
***
С огромна любов и респект са писани портретите на Тончо Жечев и Ивайло Петров, проникновени са текстовете за Петър Алипиев, Иван Цанев, Таньо Клисуров и Николай Кънчев.
Най-тегави са текстовете за Радичков и Хайтов – прекалено критичен е към Радичков и не съм съгласен с оценката му. За мен Радичков е автор, с който всяка литература може да се гордее. Има доза злост, злорадство при Радичков. Четох ги с неприятно чувство, почти с неприязън…
Изтощително е четенето на книгата ти. – Не може да се чете по много. Някои неща бих съкратил – историите с Хайтов и Радичков бих сложил в отделна книга – Моите несъгласия.
Това за Вера Мутафчиева – мъчително в търсенето на истината за нея, М. Георгиев върви опипом, страхувайки се да не сгреши с прибързани изводи. Опитва се да си я обясни през текстовете ѝ – винаги в сянката на досието ѝ. Това е опит да я разгадае чисто психологически и портретът ѝ е недовършен, недоизказан, бил е сякаш в невъзможност да я обхване и изясни докрай…
***
Пристъпваш внимателно, сякаш си в минно поле, оглеждаш със страх всяка педя – да не сбъркаш случайно и това да ти коства живота. Това прилича и на танц, балет върху лед, където можеш всеки миг да се строполиш и да се потрошиш. Деликатно опипваш пространството, за да не разрушиш целостта на образа, който искаш да изградиш. Разглобяваш героите си, гледаш ги под лупа през рентгеновите си очи, търсиш упорито и най-малките петънца и по тях гадаеш за пораженията, ракови, нанесени от соца и винаги търсиш основания да оправдаеш „жертвите“ на твоето перо. Да ги оневиниш и им простиш в себе си.
Но ние сме неспасяеми – това е изводът и на Вера Мутафчиева, и на теб, но упованието за изкупление, за очистване остава докрай. Това е твоята селска чистота и нравственост, заложена ти от детството – да потърсиш основание за прошка и разбиране. Въпреки предателствата, извършени спрямо теб. И милостта ти в края – жестът ти към Хайтов – това е силата на слабия или слабостта на силния?
Загадка е човекът и затова и ти танцуваш между мините на сегашното и миналото. Те продължават да гърмят, а ти стоиш и описваш всичко – изпълнен със страх и трепет пред този невероятен и необясним докрай живот, кръговрат, в който добри и зли живеят и пътуват бавно към края си, към смъртта. Последната загадка, изпълваща ни с ужас и смирение!
***
Как ти се иска светът да е невинен и чист като в детството и колко болезнено изживяваш краха на илюзиите си! Как от поет си станал хищник? И как след разрухата си се върнал да ближеш раните си? И как от болката, от мъката са се родили книгите ти, в които разказваш „себе си на себе си“ и на другите. Как си се търсил в хаоса на промените и как си се мъчил да се задържиш и издържиш на всичко. Колко силен и колко крехък си бил, колко слаб, но колко изобретателен в успеха, който си постигнал.
Когато се бориш за себе си, ти не винаги уцелваш точната мярка, но инстинктите ти, здравите селски инстинкти са ти давали опора да вършиш нещата и да ги довеждаш до добър край. Съюзявал си се и си търсил подкрепата на властимащите – все в името на литературата, на която си отдаден. Иван Костов, Елена Костова, Георги Прохазки, Румен Драганов, бизнесмени, фирми – все в търсене на пари за вестника, Сдружението и „Българска сбирка“.
Вървиш внимателно, защото стъпваш по тънкия лед на спомените и Дневниците, все със страх да не излезе написаното като наплевателство, като присъда за нанесените обиди, като разчистване на сметки с късна дата с духовете на мъртвите. Имаш страх да не разбудиш духовете на мъртвите приятели и врагове. И те като в Шекспирова пиеса да не тръгнат на война с теб.
Битка със собствената съвест!
***
Игра на спомени.
Няма как да те обичат с твоята откровеност до кръв! Никой не обича „кръвопийците на спомени“… Смучеш, смучеш жива плът и кръв от себе си и другите. Искаш да източиш всичко заложено в тебе – докрай да се изстискаш и да останеш гол и чист, като в детството.
Да, ама не!
Не е възможно да се върнеш чист към изворите си. Размътвани от съзнанието на възрастния, опитващ се да се очисти. Съзнанието е уморено и замърсено от преживяното и уж искаш да си във времето, а всъщност си извън него и го гледаш със страничен поглед, света видян отгоре, от дистанция.
И уж си същият и не си!
И ти си и не си!
И се изучаваш, наблюдаваш се, както се наблюдава насекомо или змия, която хипнотизира.
Ти си хипнотизиран от себе си и онова, което си натрупал. Отваряш старата си къща, с малко стаи и натрупани вещи и спомени и ти се иска да заспиш в някоя от стаите и да не излезеш.
Не е заложено два пъти да се изживееш по един и същи начин, но ти ровиш в раклата на времето и вадиш оттам по някоя забравена вещ.
Спомените са най-коварното нещо. Те имат силата да убиват спомнящия си. Да си припомним стиховете на Емили Дикинсън за миналото, което е като забравена пушка, която може да изгърми и убие притежателя си.
Ти си тих самоубиец!
В спомена можеш и да доизрисуваш образа си, да се опиташ да го очистиш от наслоенията на гузната съвест или да се покаеш със задна дата. Но смъденето остава.
Заговорът на живите срещу мъртвите продължава.
Ти скубеш излишните си пера и накрая ще останеш голо пиле, голишарче. Макар и по-едричко. Да видим как ще те преглъщат живите. От мъртвите няма какво да чакаш. Освен воя на роднините им, нехаресали портретите ти.
Важно е да се помирим със себе си и да се представим такива, каквито искаме да ни запомнят.
Само написаното оставало. А колко премълчано умира във всеки от нас!
***
Ти си на ничия земя – между спомените и живота – и си тук и не си – иска ти се да останеш, но споменът, мъртвите те дърпат все по-силно към себе си. А си пълен с живот и започваш да теглиш сенки от мъртвото царство.
Внимавай – и мъртвите могат да убиват!…
Ти пътуваш в царството на сенките и Вергилий са ти всички мъртви приятели и врагове. Слизането в ада без водач е опасно.
А най-опасен водач е твоят ум! Той е твоят тих убиец! От който няма измъкване.
Теглиш, теглиш каруцата на спомените и ти става все по-леко, колкото повече изхвърляш от нея!
Ти си „умрялата лисица“, която само се прави на умряла. И замита следите си с малки признания и късни покаяния.
***
Като не можем с друго, се замеряме със спомени!
Велика илюзия е, че има спасение в думите. Няма никакво спасение, но ние се улавяме в тях, като удавник за сламка. С надеждата да се спасим, да останем още малко тук, на земята. Да ни виждат и да си спомнят за нас. Да, ние сме маргинали и никой няма да си спомня след време, че сме били. Пропастта между нас и идващите млади е непреодолима. Скриваме се в спомените, обрасли с минало, лишени от опората на бъдещето, искаме неистово да останем – още малко тук, преди да се превърнем в сенки…
Споменът – последният пристан на отчаяните от живота, безсилен опит да се усмихнем или изплезим на смъртта.
В спомена винаги си по-красив, по-млад, по-чист. (И по фалшив?…)
***
Много е хубаво, че завършваш книгата с Яна Левиева. Нежен, любовен текст, въздишка след натоварения, мъчителен Богдан Богданов…
Така успокояваш бесовете си!
Започваш с Петър Ковачев и завършваш с Яна! Добро решение. И между тях – всичките ти баталии за оцеляване.
Бих се ограничил само с хубавите текстове, без яростта в Хайтов, Радичков, политическите подскоци в текстовете. Винаги съм искал чиста литература и критика.
Но в живота всичко е омесено.
И все пак бих ги сложил в друга книга. С битките ти за оцеляване и образите на участниците в битката. Те са важна, но все пак не най-съществена подробност от пейзажа.
Най си силен в обичта към авторите, които си издал и си опознал. По тези портрети може да се пише историята на нашата литература, историята на нашите поражения и победи. Повечето от нещата бях чел вече – ти ми ги пращаше и сега чета книгата ти с охладено от емоциите на първия прочит съзнание. Нужна е известна дистанция, за да огледаш нещата в цялост, а книгата ти в това отношение се е получила – добре балансирана композиционно и редуваща текстове обяснения в любов с текстове силно критични към хора и събития…
Да, ти си боец, вече уморил се и искащ малко покой – на Ярема!
Шабла, юли 2024 г.
