„Черно хайку“, Яна Букова, редактор Силвия Чолева, оформление Иво Рафаилов, издателство „Жанет 45“, 2024
Яна Букова за стихосбирката си „Черно хайку“, с едновременна премиера на три езика: на български от „Жанет 45“, Пловдив, на гръцки от „Икарос“, Атина, и на английски като част от сборното издание „Notes of the Phantom Woman“, в иконичното нюйоркско издателство Ugly Duckling Presse, в превод на Джон О`Кейн и Екатерина Петрова.
Последната ви стихосбирка „Черно хайку“ вече има издания в Гърция и в САЩ, тоест имате тройна премиера. Доколко преводими са вашите стихове на гръцки или английски?
„Черно хайку“ е писана паралелно на два езика – на български и на гръцки. Както може би знаете, аз живея между двете страни, участвам активно в литературния живот в Гърция, издавам списание за поезия там. Както и при предишната ми стихосбирка „Записки на жената призрак“ („Жанет 45“, 2018 г.) съществуват две версии – на български и на гръцки. Тогава гръцкият вариант беше публикуван в Атина също 2018 г. под заглавието „Драпетомания“. Това е част от процеса ми на работа в последните години, където двата езика взаимно се подхранват и взаимно си поставят предизвикателства при създаването на поетичния текст. Така че „Черно хайку“ практически има два оригинала.
На основата на това беше направено и американското издание. То е сборно и съдържа както текстовете от „Записки на жената призрак“ (която дава и заглавието му), така и текстовете на току-що издаденото „Черно хайку“. Двамата преводачи работиха съвместно – Джон О Кейн от гръцки и Екатерина Петрова от български, преводите им се „срещнаха“ и сляха в английския текст. Това е много непривичен подход и аз съм безкрайно благодарна за тяхната щедрост, търпение и прецизност. Много съм щастлива от резултата! Английският текст е толкова точен по отношение на смисловите нюанси и взаимовръзки, толкова близо до намеренията и стремежите ми като автор, че го смятам (това казвам и в послеслова към книгата) като един вид трети оригинал.
Бихте ли разказали още за американските ви издатели Ugly Duckling Presse? Впечатляващо е, че са издатели и на Даниил Хармс.
Те са много интересно и важно издателство за поезия. Базирани са в Бруклин, Ню Йорк, и имат изключително съвременно мислене. Освен поезия, англоезична и в превод, публикуват експериментална проза, текстове за пърформанси и арт книги. Имат над 400 заглавия и фанатична публика. Особен фокус имат върху важни фигури от литературния авангард на ХХ в. и освен Хармс, на когото са първите и основни издатели в САЩ, имат издания на членове на групата на Московските концептуалисти като Дмитрий Пригов, Андрей Монастирски, Лев Рубинщейн или знакови фигури на нюйоркския авангард като Вито Акончи и Бернадет Мейер и много други. Нещо прекрасно в това издателство е, че книгите им са много внимателно изработени, често подвързвани на ръка, с много иновативно и красиво оформление. Следя присъствието им от години и винаги съм искала да работя с тях.
„Нека се доверим на статистиката: 90% от мен е тъмна материя“, пишете вие. Да не би „черното“ и за вас, както и за френския философ Ален Бадиу, да е онова, което в максимална степен концентрира усещанията ни, кара ни да видим наситеното със смисъл?
В цитирания стих леко иронично, но и малко своеволно говоря по аналогия с тъмната материя и тъмната енергия във физиката. По същия начин, по който не знаем от какво точно е направена Вселената, така не познаваме по-голямата част от нещата, които ни съставляват, силите, които ни движат, всички тези частици и късове, които по някакъв неустановен и неконтролируем начин се съчетават в нещото, което наричаме „себе си“. Така че тъмното в книгата нерядко са празнотите в познанието ни или в съотнасянето на отделните ни знания, или в цялостното ни усещане за смисъл. Същевременно немалко черно съществува в самите теми, които книгата изиска от мен: унижението на тялото в крехкостта му и в болката му, тленността на идеите и утешенията, постоянните пробиви на злото във всяка конструкция на мисълта, във всеки порядък на битието ни. Не на последно място черното е и черен хумор – много важно за мен оръжие и животоспасяващо.
Вашата нова поезия е причудлив опит да съвмести големи парчета от реалността, факти и фрази, пречупени от чистата фикционалност. Защо вярвате, че „буквалното е най-мощната поезия“?
Разбира се, както повечето твърдения в един поетичен текст, и това не трябва да се разбира буквално. То функционира в пряка връзка със следващия стих, който казва, че мъдрите учители са вярвали в стиха на плесницата. Понякога се случва в Дзен традицията учителят внезапно да удари плесница на ученика, за да му помогне да получи прозрение. Наистина вярвам, че сътресенията, обратите, шамарите, които действителността периодично ни нанася, могат да преподредят мислите ни, да изчистят погледа и да ни дадат – дори по този насилствен начин – нова оптика, което всъщност винаги е било и мисията на поезията.
Къде обаче е „хайкуто“ в тази лапидарна поема, чиито теми се просмукват една в друга?
Заглавието е в голяма степен оксиморонно, самоиронично. Една голяма по обем поетична композиция е точно обратното на свръхкратката хайку форма. Работя с асоциативно натрупване на елементи там, където хайкуто работи с максимално изчистване. Все пак съществува хайку в поемата веднъж в началото, като част от един (съвсем реално сънуван) сън и веднъж на финала, в класическата си форма 5–7–5, инкорпорирано в текста само и само за да настоява, че този бистър и прояснен поглед към света е все още възможен. Впрочем Тарковски казва, че най-много е научил за изкуството на монтажа от конструкцията на стихотворенията хайку, където привидно несвързани помежду си елементи влизат в съчетание така, че образуват нова, неподозирана до този момент смислова цялост. Много подобен е и моят метод в последните ми две поетични книги – един вид монтаж на парчета реалност, факти и поетични фрази, както споменавате в предишния си въпрос, съчетаване на образи, съждения и взаимовръзки, които конструират текста.
Водите битка с огледалните светове, тръгнали може би от Ренесанса. Защо достъпът до външния образ на аза да е съпоставим с достъпа до захарта? И откъде идва заплахата в триизмерния свят, когато „клетката с неизброимите отражения се хлопва“?
Говоря за появата на огледалото като предмет от ежедневието и като метафора на нашата постоянна втораченост в аза ни. Удиви ме, че никой не забелязва факта, че само допреди няколко века да виждаш себе си, да се имаш пред собствените си очи е било нещо рядко и трудно достъпно: в някоя водна повърхност или недостатъчно ясно в някое много скъпо сребърно огледало. Едва с появата на кристалното огледало във Венеция започваме така бистро да виждаме образа си, а от индустриалната революция насам отраженията ни се превръщат в епидемия. Където и да погледнем, виждаме себе си и постоянно себе си, собственото си лице, собственото си присъствие – в тъмни стъкла, всевъзможни гладки и лъскави повърхности, в екрани и екранчета, десетки и стотици пъти на ден. Погледът ни е постоянно замърсен от присъствието на аза ни. И да, огледалото прилича на захарта, все по-масово произвеждана и все по-достъпна със същите исторически темпове, създаваща същото кратко привидно опиянение, същите зависимости, носеща същата вредност.
„Черно хайку“ не е ли най-личната ви и изповедна книга? Образът на бащата изниква често и задава въпроси за смъртта и живота, има го и страхът от насекомите, от „червеите, минаващи край крака ти“…
В колажа на текстовете понякога вплитам и силно лични и болезнени за мен елементи. Това повишено усещане за уязвимост беше важно за мен, превърна се в част от процеса на писане и до голяма степен определи оптиката на книгата.
Излезе и ново издание на преводите ви на Катул. Как четем Катул днес, в този силно променящ се свят?
Изключително се радвам, че издателство „Да“ публикува отново книгата на Катул! Това е възстановяване на вече отдавна изчерпаното издание, което бяхме направили с Малина Томова и „Стигмати“, като е запазена прекрасната корица на Яна Левиева. Посветено е на паметта и на двете.
Катул е уникален автор по отношение на своята издръжливост във времето. Постоянно оспорва, вече две хилядолетия, всяка украсеност и загладеност в поезията, всеки застой и конюктурност на словото. Той е остър и дразнещ, не търпи фалш, не търпи гражданско успиване. Политическата му сатира е безкомпромисна, езикът му – безусловно свободен, страстта му е заразителна. Винаги има с какво да изненада читателя, винаги знае как да го разбуди.
Първото представяне на „Черно хайку“ пред българската публика ще бъде на 10 декември от 18.00 ч. в „Среща с автограф“ с Яна Букова на щанда на „Жанет 45“, 3 етаж на НДК, при откриването на Коледния панаир на книгата.
