Музикално-театралният спектакъл Madre Salonico на Леон Нар гостува през април на националната оперна сцена в Атина. Той отдава почит към паметта за Холокоста
В първата си театрална творба авторът от Солун Леон Нар измъква спомени от музикалните архиви на своите предци и избира да говори за може би най-голямата травма, преживяна от неговите съграждани: изтреблението на евреите в града по време на хитлеристката окупация. Така се ражда представлението „Не съм те никога забравил“, копродукция на Солунския държавен театър и Двореца на културата в града.
Макар заглавието да е вдъхновено от една несбъдната любов, в крайна сметка то напомня за историята, която не трябва да потъва в забрава. В центъра на разказа е животът на прочута певица, изпълняваща сефарадски песни. На втори план авторът размотава нишката на историческата памет за един свят, насилствено погинал и „несправедливо забравен“, както казва самият той. Става дума за петдесетхилядната еврейска общност на Солун, изтребена по време на Втората световна война, когато градът е под германска окупация.
Жана, Габи, Идо, Грасия, както и останалите герои в спектакъла (по думите на Нар всички разказвачи в тази история са и главни действащи лица) поставят въпросите за безразличието, демонстрирано от мнозина техни съграждани към съдбата на съседите им, но и за подкрепата на дело, оказана от други в същия този исторически момент. Темата за любовта, която неизменно присъства, е доминираща дори в условия на крайна окаяност и унижения, когато евреите са подложени на непрекъснати преследвания и изтребление. Става дума за емиграцията/изгнанието като начин на живот за еврейския, но и за много други народи, подложени на изпитания, отбелязва самият автор.
Леон Нар (1974) е наследник на родова памет, в която се преплита всичко това.„Израснал съм със сефарадския език, който слушах да говорят всички у дома – баби, дядовци, родители. И с болката, разбира се, понеже моето поколение вече разбира само няколко думи на испанско-еврейски. Неслучайно речта, която звучи в спектакъла, е смесица от ладино и гръцки“.
Писателката и журналистка Елена Хузури, авторка на романа „Чичо Авраам неизменно живее тук“, посветен на съдбата на солунското еврейство, пише за Madre Salonico в атинското списание Book Press: „Кой си спомня днес за Madre Salonico, за многоликата вселена на някогашен Солун? За „Йерусалим на Балканите“, както е бил определян градът, допреди настъпването на Холокоста и масовото унищожение на еврейската общност там? Петвековното непрекъснато присъствие на сефарадските евреи слага отпечатък върху Солун с културата, философията, впечатляващата социална солидарност, търговията и езика – ладино, мелодична смесица от средновековен испански и иврит, звучала из улиците, сокаците, пазарите и кейовете на града. Историята на Солун е абсолютно тясно преплетена с тази на неговата сефарадска общност. Евреите от Иберийския полуостров донасят своите истории, предания, приказки и прочутата си песенна традиция. Песни, от една страна, съхранили се, но все пак не чак толкова често звучащи. Изпълнени с нежност, чувствителност, мъка по изгубеното, но и с радост от любовта и разбира се, с привързаността към Солун, който те са чувствали като нещо повече от родна земя, като „майка родина“, приела и приютила ги грижовно в обятията си, но и отнесла се към тях толкова безпощадно. Оперната сцена в Атина предлага нещо особено ценно. С езика на музикалния театър тя повежда зрителя по старите пътища на Сефарад, из кривулиците на неговия език и песни. Главните герои в спектакъла са Идо, емигрант трето поколение, който живее в Ню Йорк, и неговата баба Жана, някога прочута певица. И двамата споделят преживяното, проблемите и спомените си, с акцент върху историческата съдба на солунските евреи, неразделна част от колективната памет на града. Докато спомените нахлуват в бабата и внука, Жана си припомня звездните си моменти на сцената и запява сефарадски песни, търсейки любовта си от младостта – оцелял от нацистките концлагери. „Коя обаче в последна сметка е тяхната родина, родината на един сефарад?“, се пита третото поколение евреи в лицето на Идо Мордох. Испания, Солун или Ню Йорк?“.
Режисьорът на спектакъла Виктор Ардитис, също със солунски корени, отбелязва: „Сцената може да се превърне в последно убежище на една изчезнала култура – сефарадската, но и на тази на цялото Средиземноморие, на песните, езика и обичаите, на спомена за едно невинаги леко, но вече изгубено някогашно благополучно съжителство между религии и култури преди катастрофата. На фокус са серийно повтарящото се състояние на прокуждане, изгнаничество и бежанство, отрицанието на успокояването и забравата, но и любовта. В спектакъла настоящето и миналото вървят ръка за ръка с безпокойство за емоционалната дистанция, с която може би ще бъдат белязани идните поколения. Но и водени от абсолютната необходимост за намиране на подстъп към паметта за множеството „отсъстващи“. И преди всичко с често пъти неравната битка, водена срещу онези, които оспорват неоспоримото“.
Аранжиментът на песните и подборът на музиката са на Марта Мавроиди, която казва: „Песните в спектакъла разкриват една мултикултурна вселена с влияния от различни традиции като танго, арии, песни ребетика, музикални композиции от османския период, а свързващата брънка между тях е ладино. Оркестрациите и частите, в които звучат оригинални композиции, имат за цел да предадат мултикултурния характер на тази музикална традиция, като същевременно съградят въображаемия пейзаж на солунското еврейство и откроят полето на действие на творбата, а именно паметта. Така музиката в спектакъла снове между съновидение и буквалност“.
„Двамата герои на Madre Salonico търсят изгубените си корени и се мъчат посредством езика и песента да проследят нишката, свързваща настоящето с миналото. Разбирането и тълкуването на травмата на Солун с „пренаписване“ на историческите източници и свидетелства задава единна художествена рамка. Важно е да се подчертае, че в Гърция вече има литературни и кинотворби, както и телевизионни сериали, черпещи от тематиката за солунската сефарадска общност и Холокоста, докато присъствието на тази тема е почти нулево в националния ни театър. Затова изборът да бъде включен спектакъла в репертоара е изключително показателен и отваря нови артистични пътища за възприемане и разбиране на тази невъобразима травма“, завършва Хузури.
