„Всичко, което се случва“, Теодора Димова, издателство „Сиела“, 2026 г.
Простете, но ще започна с нещо лично. Преди месеци една коментаторка във Фейсбук написа, че спасяването на българските евреи по времето на Хитлер било НЕПРАВИЛНО. Виж ти! Значи изтреблението на българските евреи заедно с останалите шест милиона би било НАЙ-ПРАВИЛНОТО действие, както е смятал и Александър Белев, шефът на Комисарството по еврейските въпроси (1942–1944), създадено след гласуването на Закона за защита на нацията (1941). Същото, но в друг формат, се повтаря под постове за нацистките концлагери, където със снимки, биографии и документи се възпоменават евреите, унищожени в Аушвиц, Треблинка и другаде. Изтребените в Бабий Яр – също.
И тук е мястото да цитирам една публикация на Теодора Димова (Портал Култура, 02.09.2025), за чиято нова книга ще говоря. „Предупреждението“: „Днес в интернет има милиони снимки от Холокоста. Всеки може да ги види. Никой не може да се оправдава, че не е видял и не знае. Иначе забравеното зло застрашава да се повтори.
Казвам това, за да изразя тревогата си от безотговорното използване на антиеврейска риторика при защитата на палестинските деца. Инструментът е добре познатият двоен стандарт – виждаш страданията на палестинските деца и не виждаш действията на палестинските терористи. Не правиш връзка между едното и другото“.
Мнозинството от Фейсбук-коментиращите под тази публикация на достойната ни писателка безобразно я обругаха, заклеймиха Портал Култура, а и тук пишещия, дръзнал да я защити аргументирано. Коментиращите под други подобни публикации не жалят избитите от Хитлер и слугите му евреи, твърдят, че оцелелите и техните потомци сега избивали палестинците, т.е. вършели същото, каквото се е вършело с евреите през Холокоста. Иначе това нямало да се случи. Най-голямата беда, сиреч, била, че Холокостът не си е свършил докрай работата, тъй като вследствие на това се е родила държавата Израел. Още веднъж – ако изтреблението на евреите от Хитлер беше приключило успешно, тази държава не щеше да съществува, светът веднъж завинаги е щял да се освободи от евреите. Дора Габе казва: „Антисемитизмът е толкова силно нещо, че може да порази даже деца, на които в душите съм вливала най-хубави чувства, които са чели моите стихове, помнят ги и до днеска. Това беше страшно“.
Когато излезе цитираната публикация на Теодора Димова в Портал Култура, аз още не знаех, че тя пише роман за събитията, свързани със спасяването на българските евреи – „Всичко, което се случва“. Прочетох го в ръкопис, по нейно желание. И без да крия пристрастността си, ще бъда категоричен. Според мен тази книга няма аналог в съвременната българска литература, не защото и други автори не са интерпретирали темата – в исторически план, документално, изследователски, художествено, – а защото тази книга е най-силна в своето нравствено послание, съчетано с психологическия разрез на редица човешки съдби, видени в гранични и трагични обстоятелства. Авторката майсторски реконструира едно жестоко и мрачно време – 1940–1943 г., когато е гласуван и задействан мракобесният Закон за защита на нацията; време, в което истинският герой (прототип на реална личност – Димитър Пешев), осуетил депортацията на българските евреи в лагерите на смъртта, е низвергнат и наказан от своите съпартийци като предател.
Михаел Бар-Зоар в книгата си „Извън хватката на Хитлер“ сравнява историята около спасяването на българските евреи с приказа. Бих добавил – страшна приказка. Габриеле Нисим казва, че Димитър Пешев е „Човекът, който спря Хитлер“. Определя действията му като героични. Но Теодора Димова сякаш игнорира всякакъв героизъм. Тъкмо наопаки – на моменти, много моменти, властва страхът, песимизмът, отчаянието, пресъздаени както през погледа на жертвите, така и проектирани в съзнанието на този, който има куража да се опълчи срещу унищожението на своите еврейски съграждани. По-късно пак същият, спасилият толкова хиляди животи, е обявен за фашист и превърнат в „бивш човек“. С други думи, той е двойно отречен, двойно репресиран – и от „своите“, и от „чуждите“. Осъден от т.нар. Народен съд, унизен и лишен, както сам признава, от каквото и да било бъдеще в комунистическото общество, в дните на своето „доизживяване“ героят разнищва своята същност, а безкомпромисната му вътрешна изповед е доуплътнена от още и още саморазкрития – личностно-интимни и социопсихологически – на прекрасно изваяните женски образи.
Сюжетът на романа се сплита около няколко взаимно пресичащи се линии, конструиращи единната му цялост: приемането на ЗЗН; мартенската акция, известна още като „Кюстендилска“, по спирането на депортацията; майските събития от 1943 г. и втората голяма акция по спасяването на българските евреи; любовта между Емил Дешев (прототипа на Д. Пешев) и еврейката Роза, тяхната неосъществена сватба; архивистката Василия от Народната библиотека – записваща спомените на Дешев, изживяваща собствената си драма на дъщеря на високопоставен партиен другар, жертващ собствената си дъщеря заради кариерата си.
Всъщност първата част, която задава и предопределя цялостния развой на творбата, е кодът, посредством който трябва да я четем и осмисляме. Архивистката Василия, също с действителен прототип, посещава „бившия човек“ Емил Дешев, осъден на 15 години затвор (забележете, за антисемитизъм), лежал 2 години и пуснат впоследствие на свобода, с отнето имущество и без право да се труди и изхранва. Младата жена склонява изпадналия в крайна изолация някогашен виден политик да ѝ разказва спомените си; тя ги стенографира, за да бъдат запазени като историческо свидетелство. В хода на срещите, разговорите и изповедите на Дешев, които отиват и отвъд конкретната тема, между двамата се създава близост, припламват дори любовни чувства, останали несподелени.
Както казах, реалният прототип е фикционализиран. Но едно от големите постижения на романа е, че фикционалното тук е представено така, сякаш пред нас застава истинският плътокръвен човек. Срещаме се със сложна личност, съвсем не лишена от противоречия и слабости. Емил Дешев е разяждан от съмнения и самообвинения, спохождан е от видения, вещаещи фатален край. Във вътрешния му монолог, вплетен в разказа на Теодора Димова, в признанията и откровенията му откриваме една жестока искреност, срам, болка, дори самоприсъда. Като лайтмотив в книгата се повтаря неговият израз, дал и заглавие на романа: „Всичко, което се случва с мен, е правилно…“.
Теодора Димова използва една специфична техника, съчетаваща документалност и художественост, което ѝ дава възможност да обогати повествованието си както с фактологическа събитийност, така и с разтърсващи истории за низости, страдания, съхранено и изявено достойнство. Такива например са епизодите, в които лаконично, но изключително живо и въздействащо са портретирани вътрешният министър Никола Габровски, министър-председателят Богдан Филов, митрополит Стефан, редица герои – българи и евреи, някои с истинските им имена. Като смъртоносно острие се врязват думите на Габровски след отмяната на мартенската депортация: „Не се радвайте прекалено, господа, евреите са експортна стока, рано или късно ще бъдат изселени!“. Непременно трябва да откроим самопортретирането на самия Дешев. Нека цитираме неговата оценка за поведението му по дебатите около гласуването на ЗЗН: „Аз се грижех само за формалната страна на обсъжданията. Като че ли нямах никакво отношение към същността. Не бях нито към защитниците, нито към отрицателите на закона. Знаех, че го правим по политически причини, заради принадлежността ни към Тристранния пакт. След като Франция и Румъния вече бяха приели такива закони, беше дошъл и нашият ред. Ние се борехме да възстановим териториалната цялост на Отечеството, това беше нашата цел. Заради нея приемахме тези закони. Никой не си е представял, че те ще бъдат спазвани в своята пълнота. И тук, именно тук се появяваше пукнатина в съзнанието ми, оттук идваше срамът, в който горях – нима е възможно да съм бил толкова наивен, всъщност нима е възможно да съм бил толкова глупав? Аз, който смятах себе си за блестящ юрист, за незаменим народен представител? Аз, който имах такова ненадминато мнение за себе си? Моето самочувствие и егоизъм изведнъж се бяха пръснали като кристална топка, изпусната върху мраморен под“ (с. 140–141).
Силни, безапелационни самопризнания. Дълбоко психологическо проникновение. Но има и още. Емил Дешев разсъждава пред своята изповедничка Василия по повод унижението, наложено на народните представители от Богдан Филов. Министър-председателят силово принуждава подкрепилите Дешев да се откажат от подписите си под петицията му в защита на съгражданите им евреи. Някои от тях се поддават. Епизодът, разбира се, е фактологично документиран. Но в романа той е литературно обогатен. Емил Дешев казва, че когато приключва този позорен и унизителен акт, той е изпитал съжаление към Филов. И продължава: „Прилепването му към германофилските идеи го беше довело до встрастяване в тях и до неконтролируема алчност за власт, която помиташе всякакви нравствени устои и го прояждаше отвътре като червей. Той трябваше да властва над всички народни представители с цената на каквото и да е. Той беше болен за власт и наричаше тази болест с бляскави имена. Той беше алчен за кариерата си и тя го караше да прегазва достойнството на другите, да нехае за тях, да ги използва като инструменти за задоволяване на вълчия си апетит. И в този момент, Василия, в който той слизаше от трибуната и с трудност се придвижваше към изхода на залата, аз изведнъж разбрах, че властта му беше отнела най-ценното, най-съкровеното, беше забравил реномето си на световен учен, беше загубил интерес към науката, беше загърбил предишния си живот, името, което беше създал. Властта го беше превърнала в свой роб, в слуга на германските си господари, които той усърдно обслужваше“ (с. 180–181).
Въпросът, който си задавам тук, е: кой всъщност говори?! Героят ли? Или Теодора Димова? Искам да вметна, че не споделям тезата, че авторът непременно се идентифицира с един или друг от своите персонажи. Особено в най-новата литература, дори в т.нар. автофикция. Но в дадения случай според мен тези думи най-много прилягат на самата Теодора Димова. И когато разглеждам в контекст образа на Емил Дешев, аз неведнъж се улавям, че откривам зад мислите и откровенията му не само ръката на писателката…
Както споменах, „Всичко, което се случва“ е многопластов и многогласов роман. В първата му част, която е най-обемна, основна е фигурата на Пешев/Дешев, с присъствието на открояващи се, макар и пестеливо описани, съпътстващи герои. По-нататък обаче ролята и на персонаж, и на разказвач се поема от две жени – еврейките Роза и Елиза. Повествованието отново е споено от документа, спомена, личната изповед. Но Теодора Димова за кой ли път демонстрира, че владее до съвършенство не само документално-художествения маниер, но и различните стилове на разказване. В романа Роза е неосъществената любов на Емил Дешев, тя е жената, с която ще се обичат до живот, без да могат да създадат семейство. И докато в първата част тя присъства в мислите и спомените на Дешев, във втората вече става и герой, и аз-повествовател, като пресъздава историята на подготвяната мартенска депортация на българските евреи през своята визия и психика, раздвоени, дори разкъсвани между трагизма на реалните събития и романтическото, дори фантастичното живеене, родено от въображението ѝ. Монологът на Роза е своеобразен поток на съзнанието, разтърсващ разказ на една жена, дъщеря и майка, изправена пред неизвестността („пътешествието“, „влака за другаде“) и предизвестената смърт; монолог, който на моменти наподобява бълнуване, а на други места – представя трезва и безкомпромисна преценка на случващото се. Ако трябва да се цитира, то цитатите биха обхванали големи пространства, затова ще се огранича с нещо, което „по фройдистки“ би могло да се сравни с фиксация, изтласкване или нещо в тоя дух: „Голямото пътешествие – така описвали на малките деца през пролетта на 43-та онова, което предстояло. Цялото семейство щяло да се събере заедно и щели да се качат на влак, децата – може би отделно, за да си играят, а възрастните – за да се наслаждават на красивите гледки през прозорците. Но това все още не било решено. А татко с нас ли ще бъде? Да, най-вероятно татко им щял да пътува с тях, той все още не бил получил призовка. Щели да пътуват два, може би три, може би четири дни подред, сигурно щели да се изморяват, но щели и да почиват, където имали възможност. В квартири или в хотели?, питали незабавно децата. Можело в квартири, можело и в хотели, не се знаело всичко предварително, все още не било решено. Кой решавал?, питали децата, но този въпрос винаги преминавал покрай ушите на възрастните. Нали именно неизвестността била най-интересното в едно пътешествие“ (с. 193). И малко по-надолу: „Ема и Рита гледаха с възторг летните рокли, които майка им Роза шиеше за тях. Басмени рокли до под коленете, като на възрастните, които Роза украсяваше с волани, а на ръба на воланите зашиваше дантела и когато момичетата се завъртаха в кръг, долните части на роклите им се издуваха като балони, които всеки миг можеха да понесат нагоре смаяните си притежателки. Колкото по-мрачна ставаше атмосферата сред възрастните, толкова повече дъщерите на Роза изпадаха в невъздържана радост от предстоящото пътешествие, безспорен знак за което се превръщаха басмените рокли с волани“ (с. 195–196).
Разказът на Елиза, братовчедка на Роза, в третата част, предаден в епистоларна форма, пренася събитията в различни времево-пространствени плоскости, първата – майските събития от 1943 г. в София, с последващото осуетяване на депортацията, втората – окупираната от нацистите Франция, депортирането на евреите от Париж. Така античовешкостта на Холокоста от локална става глобална. Неговите измерения отново са фокусирани в личното изживяване, на преден план пак излиза детайлът – съдбата на отделния индивид, болката и самоосъждането на Елиза, – трагични не само за жертвите, но и за самата нея, която не може да понесе тежестта на собствената си, макар и преувеличена вина. Елиза е на границата на умопомрачението, страда неистово от факта, че тя, еврейката, се е спасила, връщайки се в България със своя френски паспорт, който я защитава от преследване и депортация. Обаче друга еврейка вместо нея, при това бременна, е била изгорена в концлагерния крематориум. Тези страници могат да бъдат сухо преразказани, за да стане ясно случилото се с Елиза, съпруга ѝ Рене и неговата тайна любов, пак с еврейка, от която е очаквал дете… Но каква полза! – единствено чрез цялостния прочит може да се почувства ужасът, който изживяват хората, потърпевши и свидетели на този невъобразим кошмар, унищожаващ и душевно, и физически.
Препратката към днешния ден наглед отсъства в романа. Но да не се заблуждаваме, тази препратка се усеща, тя е надтекстова. Съдържа се в самото заглавие на книгата, забележете, то не е в минало, а в сегашно време: „Всичко, което се случва“. Случай, случване, случва – варианти на думата упорито се повтарят из целия роман, тя звучи предупредително, излиза извън „чистата литература“, което аз, може би заради личната ми мотивация, също правя, за да остана въпреки това в литературата. Така според мен постъпва и Теодора Димова, чиято нова книга неслучайно се случва сега.
