Разговор с Евгения Динева за книгата ѝ „Калава“ (издателство „Жанет 45“)
Това е втората книга на Евгения Динева след стихосбирката ѝ „Животните нямат бащи“. Бих нарекъл книгата роман, съставен от отделни разкази, които могат да бъдат четени самостоятелно, но и като роман. Това е необичаен подход, но не е случаен, той кореспондира и с името „Калава“. Произходът на думата е от хинди и означава свещен червен конец, който се връзва на китката и е символ на обвързаност с обещанията, които сме дали. „Калава ни напомня кои сме, когато изгубим посоката си.“ И тук се намесва случайността, която може да бъде наречена съдба. Дали отделните истории на живота ни, отделните разкази са случайни, откъснати парчета? Или те съставят една цялостна картина – живот, през който можем да проследим определена нишка, съдба и можем да я наречем история? Можем ли да наречем живота си роман? Всеки един от нас иска, несъзнателно или не, животът му да има смисъл и да може да бъде разказан. Самите ние постоянно разказваме както своите истории, така и историите, които са ни оформили като личности. Историите на нашето семейство и общество. Евгения Динева прави точно това – историите на нейните персонажи създават един живот. Героите прескачат в отделните разкази, повтарят се, търсят се, лутат се, пътуват. Затова и гарата в тази книга има важно значение. Пространство, на което да се запитаме: накъде отиваме, откъде се връщаме, ще стигнем ли някога там или такова място няма? Можем ли да избягаме от себе си, а да пристигнем? Разбира се, това са въпроси отвъд обикновеното пътуване, но и тази книга е необикновена, както всеки човек. Това е човеколюбива книга, която внимателно и с грижа поглежда към самотата в нас, към желанието ни да се свързваме с другия, но и към невъзможността понякога това да се случи. Това е книга, свързана с вътрешните пейзажи на душата. Пейзажи, които преминават през сезоните и оформят живота ни. Пейзажи, които разчувстват. Топлината на детството, която носим цял живот, ако сме се докоснали до нея. Но и зимата на всекидневието, която понякога ни затрупва. Оттук започва и нашият разговор с Евгения Динева.
В един от разказите главната героиня пътува из Мароко и трябва да напише статия за пътуването си, но признава, че не може да пише, докато пътува – необходимо ѝ е да се върне, да погледне отстрани и едва тогава да разкаже историята. Така ли са създадени и тези разкази – чрез първоначално потапяне в историята и последващо отдалечаване, което ви позволява да видите цялостния пейзаж и едва тогава да го изпълните с цветове, образи и смисъл?
Да, на мен ми е нужно първоначално да се отдръпна малко встрани, за да видя цялото. За разлика от Марк Ротко, който ми е много любим художник и който смята, че трябва да застанеш пред картината и тя да е всичко, което виждаш, за да можеш да я усещаш такава, каквато е, аз правя обратното. Отстъпвам встрани, за да мога да видя всичко в цялост. Във връзка с пътуванията – аз пътувам много често. Понякога е по работа, друг път не. И наистина не мога да пиша, докато съм в това, което се случва, или това, което виждам, нужна ми е дистанцията на времето, за да обмисля преживяното. За да мога да овладея това чувство, което съм имала в момента, в който нещо се е случило или нещо ми е хрумнало, ми трябва дистанцията на времето. Не знам дали това е добрият подход, но в моя случай той е този, който ми позволява да обмисля по-литературно текста и да се опитам да го направя по-универсален, не само за мен.
В тези истории има много разминавания, срещи, пътувания и гари. В първия момент читателят може да си каже, че това са разминавания, но отдалечавайки се, може да каже, че това са срещи.
Понякога, когато си на гарата, не можеш да видиш това, което се случва на нея, защото всичко се случва много бързо. Влакът ти закъснява, идват много хора и едва когато вече си вкъщи и си подредил багажа обратно, можеш да седнеш и да си кажеш: а, чакай, аз се запознах с този човек и се оказа, че имаме общи познати, например, и след това да продължите да си пишете. Харесва ми да пиша за неща, които вече съм обмислила и познавам малко по-добре, а не първосигнално.
В разказите ви присъстват много страни и места и като че ли героите ви имат силното желание да отидат там, за да избягат от нещо, да открият себе си, но в повечето случаи откриват една огромна липса, която не може да бъде запълнена.
Наскоро четох едно есе, в което се казваше: „Накрая все пак ставаш себе си и пристигаш при себе си“. Тоест, където и да се опитваш да стигнеш, накрая откриваш себе си. Може би тези пътувания са свързани с бягството. Може би това е опитът на моите герои да стигнат някъде, където всичко ще бъде такова, каквото са си представяли, че ще бъде. Невъзможността да имат всичко, което искат, на едно място. Именно оттам идва целият конфликт, когато заобикалящият те свят не е този, който искаш да имаш. Тогава това, което можеш да направиш, е или да отидеш някъде другаде, или да се примириш с това, което е около теб. Но мисля, че хората не сме устроени към примирение; ние винаги търсим някаква надежда, свързана с това, че промяната води към по-добро. И може би всички тези пътувания са опитът да бъдем по-щастливи някъде другаде, със себе си, но в една наша друга версия.
Вие не бягате от действителността, напротив, дори децата в историите ви са потопени в нея. Чрез нея се разкрива и тяхната уязвимост.
Детето има също две възможности, както и възрастният: да избяга или да порасне много бързо. „Да ти се наложи да пораснеш много бързо“ – по какъв друг начин можем да наречем това, че понякога преживяванията ти не са като тези на повечето деца и детството ти преминава по различен начин? И това няма нищо общо с теб, защото не са избори, които си направил сам. Те са или унаследени, или са резултат на обстоятелства, в които се раждаш и нямаш друг избор, освен да приемеш действителността такава, каквато е. Това са деца, които проявяват огромна смелост и успяват да пораснат, често по-смели и по-силни от много възрастни. Аз работя с деца и наскоро имах опит, който отново ми доказа колко смели могат да бъдат те – и че рискуват много по-осъзнато, отколкото ние, възрастните. Те също имат страхове, но успяват да си кажат: „Ще го направя, дори да ме е страх“. Докато при нас, възрастните, страхът понякога започва да надделява и ни спира да направим промяната, която искаме. Знам, че е трудно да се пише за деца, и се надявам да съм го направила справедливо, с уважение към това, което те наистина са.
Тук се вижда и грижата към детето. Желанието на възрастния да опази детето от света, който го заобикаля.
Това не е ли естествен инстинкт на всички нас да искаме да закриляме тези, които са деца, животни, хора? Когато го казвам така, звучи почти като че хората между 20 и 40 години имат някаква привилегия спрямо възрастните или децата. Но всъщност имам предвид човешкия инстинкт да се грижиш за другите – без значение кои са те. Не ми харесва думата „емпатия“, но в момента не ми идва по-подходяща. Това желание е по-скоро стремежът да бъдем по-добри хора и да се грижим за другите, без това да идва от позиция на привилегия. Не в смисъла: „Аз съм здрав човек и затова мога да помагам на възрастен“, а по-скоро като грижа към другия – какъвто и да е той.
Голяма част от героите ви са на ръба на живота. Те могат да надзърнат от другата страна, в крайността. Животът им е застрашен. Те знаят, че могат да умрат, смъртта е до тях. Какво събужда тази смърт обаче? Човечност или жестокост? Има и един цитат от книгата, който се появява в два от разказите: „Може би Бог не е един. Има един, който обича всички, и такъв, който има всички оръжия“.
Поетът Тед Хюз има един прекрасен цикъл с поезия, наречен Crow. Там има нещо подобно: колкото по-близо стигаш до някаква сила, толкова повече разбираш колко силен си и какво влияние можеш да имаш върху останалите. Много ми напомня на това, което казвате – че жестокостта и добрината понякога могат да бъдат две страни на едно и също нещо. Може би зависи от това къде стоиш и какъв избор правиш. Изборът е дали да останеш от страната на човека, който има силата и може да помага и да спасява, или да използваш тази сила по съвсем различен начин. Вярвам, че в нас винаги има и двете възможности и зависи от нас по кой път ще тръгнем. Този избор обаче не е толкова лесен, колкото звучи. Дори първосигнално бих си казала: „Защо да избера да бъда жестока, когато мога да бъда добра?“. Но истината е, че има много фактори, които накланят везните в различна посока и често неусетно. Освен това всичко е много ситуационно. Има моменти, когато със сигурност знаем… Как беше – „Пътят към ада е осеян с добри намерения“. Тези намерения са наши, но понякога пътят е толкова дълъг, че те се губят някъде по средата.
Тук идва темата за съдбата. Предопределен ли е животът ни? Или всъщност той е резултат от случайности? Това, струва ми се, е основата, върху която стъпват историите в книгата.
Много ми се искаше – и надявам се да е станало така – всичко да изглежда съдбовно. Защото думата „калава“ означава връзка, нишка. Една от легендите, на които се стъпва, е тази за предопределеността. Това е китайска легенда, според която хората са свързани с червена нишка – кутрето на единия е свързано с палеца на другия с невидима нишка и на тях им е предопределено да се срещнат. Но в разказите това не винаги се случва. Защото понякога това, което наричаме съдба, е просто късмет. Или, ако се върнем към физиката, чиста ентропия – нещата се случват и ние нямаме влияние върху тях. Да, може би го наричаме съдба, а понякога е просто низ от случайности, които водят до нещо. Но това вече е по-скоро рационализиране на случващото се. Вярвам, че това, което трябва да стане, понякога просто става. И ако имаме възможността да го променим, може би опитваме – а понякога не успяваме. И точно това ми е интересно – този неуспех да промениш това, което ти се случва. Да, звучи може би малко негативно, но в него има нещо истинско.
Свързано ли е със социалната среда, в която живеем? Доколко сме оформени от обществото и доколко следваме собствените си желания? Защото във вашите разкази понякога героите нарочно си слагат пръчка между краката – за да паднат.
Мисля, че това е много типична човешка черта, защото сме свикнали с познатото. За героите в книгата е трудно да отстъпят от това, което е познато. Ако вземем пак метафората за пътя: той има ясни очертания, настилка, огради отстрани. Но щом излезеш извън него, навлизаш в нещо непознато, трудно е да се ориентираш. И от тази гледна точка понякога героите се самосаботират, защото следват познатия модел. Повтаряш един и същи модел и той не се променя – а този модел често се пренася и върху следващите поколения, които отглеждаш или на които влияеш. Така че, чисто социално смятам, че обществото до голяма степен формира нашата визия за света и начините, по които се държим. Един хубав пример е книгата на Бари Лопес „Арктически мечти“. Той пътува и описва пейзажа в Антарктида, където всичко е лед и бяло. Идеята му е, че този пейзаж оформя езика и мисленето на хората, които го обитават. Северните народи имат много думи за сняг, но нямат думи за неща, които не използват всекидневно. По същия начин заобикалящата среда и обществото изграждат начина, по който мислим и възприемаме света. Езикът също има пряка връзка с това.
Цветовете също ви вълнуват, те преминават като цветни нишки през различните разкази.
Радвам се, че така са подействали – това беше идеята за мен. Аз смятам, че цветовете имат огромно значение за нас – чисто психологически и асоциативно. Всеки цвят има някакво значение, но мисля, че ние самите придаваме допълнителни значения на цветовете чрез своя опит. Асоциациите, които правим, зависят както от това, което цветът символизира според общоприетите значения, така и от индивидуалните ни преживявания. Например за мен жълтото никога не е било весел цвят. Това е нещо изцяло лично, свързано с моите собствени преживявания. В психологията жълтото може да се асоциира с определени характеристики, но въпреки това всеки човек добавя свои нюанси към тези теории. Често визуално си представям цветовете като част от някаква емоция. Например в „Арктически мечти“ – дори с затворени очи виждам белите цветове и хълмовете, които Лопес описва. Това остава много силно впечатление, защото може да не си спомням конкретния пасаж от книгата, но си спомням цвета.
Оттук връзката със сезоните, които също определят книгата. Сезоните като сценография на романа.
Чисто структурно книгата следва времева нишка – започваме с лято и завършваме със зимата. Но освен това има и вътрешно времево движение. От всички курсове по творческо писане, на които съм била, са ми казвали никога да не пиша за времето, никога да не започваме с него. Аз обаче не спазвам това правило. Мисля, че дори метеорологичното време може да бъде метафора за вътрешното състояние на героя. Понякога то може да е обратното на това, което се случва вътре в героя, но все пак задава рамка. Човешкият опит го потвърждава – спомням си още от малка как зимата беше най-трудното време. Студът, затрупаните улици, ограничените възможности да играеш, да паднеш, да се нараниш – всичко това оставяше впечатление на изпитание. Затова свързвам зимата с изпитанията, през които преминават героите. В литературата това е смисълът – героите да минават през изпитания. Лошото време обикновено е маркер за вътрешните състояния на героите, но се опитах да направя нещо подобно и с хубавото време, защото то не винаги е знак за нещо положително. Ако трябва да се върна към чисто структурния аспект: историите, в които децата се развиват като персонажи, са по-скоро летни. Това беше нужно, за да има положителен елемент – защото децата трябва да имат възможността да играят.
Спомените също ви занимават и въпросите „как“ и „какво“ си спомняме?
Много често, пак от позицията на времето, ние променяме това, което имаме като спомен. Да си спомняш за детството и за роднините си по топъл начин винаги е по-добрият вариант. Дори да не е напълно адекватно на действителността, това е място, на което винаги можеш да се върнеш. Не става въпрос да се скриеш, а да помниш това като нещо хубаво. Психологически нашата памет често променя спомените – прави ги по-добри, отколкото са били, или в другата крайност – по-лоши. В този случай, когато спомените се правят по-хубави, това е нещо добро – своеобразно убежище, където можеш да се върнеш. Разбира се, има и лоши моменти, има и деца, които постъпват по-жесток начин в някои от историите. Но мисля, че и това е някаква защитна реакция. Всяко действие от наша страна е отговор на това, което се е случило. И то не винаги е съзнателно – понякога просто правиш това, което се случва в момента, без да го рационализираш.
Вие пишете и поезия. Какво ви дава този опит във писането на проза?
Мисля, че не само аз, а всеки човек, който се занимава с изкуство – или който възприема изкуството – трябва да бъде чувствителен към света около себе си. Без значение дали става дума за поезия или проза. В поезията, чисто технически, се стъпва върху няколко емоции, които се развиват в рамките на текста. Прозата дава възможност тези емоции да се разгърнат – физически, като обем, брой герои или сюжетни линии. Но чувствителността прави литературата – и изкуството като цяло – истинско. Останалото са просто средства за изразяване. Ако не сме способни да наблюдаваме света около себе си, да присъстваме, каквото и да правим, няма да можем да създадем нещо истинско. Ако преминаваме през живота с затворени очи, без да обръщаме внимание на случващото се около нас, каква е историята на живота ни после? Както казахте в началото – какъв роман можем да напишем, ако не сме видели нищо?
Представянето на книгата е на 24 февруари, от 18.30 часа, в клуб „Писмена“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, с участието на Паулина Георгиева и Данила Райчева.
Евгения Динева (1990) е завършила индология в Центъра за източни езици и култури към СУ „Св. Климент Охридски“ със специализация в Централния институт по хинди в Агра, Индия. Магистър е по културна дипломация и геополитика. Нейни текстове са публикувани в Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, Ethel и др. Удостоена е с писателска стипендия на Traduki за 2025 г. Авторка е на стихосбирката „Животните нямат бащи“ (2023), класирана в краткия списък на Литературните награди Перото и отличена в конкурса „Добромир Тонев“ (2025).
