
Една от книгите реликви в семейната ни библиотека е „Днешната българска лирика“ от 1929 г. – „визитната картичка“ на критика Васил Пундев. Във времето, когато подготвях монографията си за него, ми я подари Светлозар Игов, който всъщност ме и мотивира, и вдъхнови да насоча изследователските си усилия към фигурата на един от изтънчените български интелектуалци, представител на модерната литературна история и критика през 20-те и 30-те години на ХХ в. Неведнъж съм коментирала началото на В.-Пундевата критическа книга, озаглавено „При Яворов“, което по същество е посмъртното слово на естета и приятеля по случай 10-годишнината от смъртта на гениалния поет. По подобие на д-р К. Кръстев и неговия скрижален труд, създаден след смъртта на съратниците му – „Христо Ботйов – П. П. Славейков – П. Ю. Тодоров – П. К. Яворов“, В. Пундев след кончината на Поета на нощта прислонява „днешната българска лирика“ – „При Яворов“. В антикварния екземпляр, който Св. Игов ми подари, с червен химикал дебело е подчертана една ключова фраза за цялостния художествено-философски мироглед и на В. Пундев, и на самия Св. Игов: „Скъпите поети на славянството са мъченици“.[1] В хуманитаристиката, знаем, е валидна максимата на древните гърци „познание чрез страдание“. Тя се превръща в своеобразно верую за Св. Игов, през заряда на което той чете българската, славянската, европейската литература и най-вече любимия си Хьолдерлин.[2]
Но да се върна към заглавието на въвеждащата част в „Днешната българска лирика“ – „При Яворов“. Става дума не просто за едно обикновено на пръв поглед заглавие, а за критическа парола, оценъчна формула и даже литературноисторически код . Напълно убедено ще кажа, че това, което е Яворов не само за „днешната българска лирика“, а за българската литература въобще според В. Пундев, това е и Св. Игов за българската литературоведска мисъл и хуманитаристика. Лично за мен, но смятам и за колегите ми връстници, той създаде усещането за подслон, за стряха, за литературно семейство. Но така беше не само за критиците и писателите от моето поколение, повечето от които именно той ръкоположи и наложи в литературното поле непосредствено след демократичните промени. Той беше абсолютният аршин, Бащата – включително за тези, които бяха и преди, и след нас… Защото дори и да не го признаваха, всички са изпитвали мощта на неговия интелект и прорицателски Дух. Така че не само младежките години, но и периодът на професионалната зрелост, но и целият ни съзнателен път на литератори мина под „патронажа“ на Св. Игов, в уюта, ако мога така да се изразя, на неговото ненатрапващо се, но така нужно ни покровителство в името на литературата. Оттук и настоятелното желание на редица от по-старите му съвременници, но също връстници и млади последователи да общуват, да обменят идеи и размисли с него. Неслучайно всеки, стъпил на сцената на литературната публичност, се стреми да влезе в контакт, да намери допирни точки, да осъществи близост, да бъде забелязан от дружелюбния и толерантен, но и зорък поглед на арбитъра на естетическия вкус. Високите му ценителски критерии, култивираната във времето ценностна скала, безупречният му художествен усет го превръщат във всепризнат авторитет. Сигурна съм, че и най-върлите му опоненти тайно са се надявали на внимание от негова страна. Макар че не всеки от гилдията е склонен да го изрече, поради причини от кръгово-лобистки, културно-конюнктурен, личностно-манталитетен характер, всеки добре знае, че Светлозар Игов е центърът, ядрото, името на българската критическа институция от последното половин столетие. Той издига критиката в основен тип творческо-интелектуална дейност на днешните времена. Отстояването на критическото поприще за него е житейска съдба – всеки ден, неуморно, честно, въпреки всичко. Интерпретираните „чужди“ художествени светове стават негови собствени, отзвучават в собственото му слово. Св.-Иговата критика е повече от критика на критик – тя е „критика на творец“[3]. В критическите му книги, събрали отзиви и портрети, проблемни статии и есета, посмъртни и юбилейни слова, предговори и послеслови, живее, кипи литературният живот от миналото и съвременността, преминал през уникалния поглед на един забележителен ценител. В крайна сметка той е този, който „отваря“ и „затваря“ вратите на автентичния национален литературен канон от 60-те години на миналия век до днес, дори и мнозина да отказват да го признаят.
Ние, които го обичаме и почитаме, знаем, че имаше нещо „перипатетическо“ в начина, по който Св. Игов поднася размишленията и прозренията си. Защото, от една страна, са литературоведският, философскоисторическият, културносоциологическият, геополитическият корпус от знания и идеи, а от друга, удивителната „лекота“, с която огромният духовен капитал на света е синтезиран и изложен в индивидуална визия за „най-важните“ неща. И сякаш някак между другото в делничен разговор ученият въвлича събеседниците си в глобалната екзистенциално-философска проблематика.
Когато и да съм била в компанията на професора, било по време на разходки из улиците на вечерна София, било на конференции, кръгли маси, симпозиуми, беседи из различни културни центрове на България, било в лежерни семейно-приятелски разговори в родната ми Варна, не е имало случай, в който мислителят да не ни дари със своите блестящи интелектуални озарения, със своите дълго отлежавали, но като че ли родени изведнъж духовни бисери. Съвсем естествено около Св. Игов се събират като около магнит изкушените в духовните приключения. Но притегателна енергия притежава не само живото устно слово на учения, а (най-вече) неговите написани статии и книги. Смело мога да кажа, че всеки написан текст от Св. Игов е събитие не само за литературоведската общност, а изобщо за хората на ума и духа. Всяко слово на професора „раздвижва водите“, провокира размислите, извежда от лабиринтите, генерира идеи. Всяко слово на Св. Игов грее, свети, издига до универсалността. Защото, преброждайки световната културна съкровищница от миналото и съвременността, той извлича поуки, строи мостове, прави прогнози.
Живеенето „при Светлозар Игов“ беше и ще бъде за автентичната литературна общност това, което Калин Янакиев толкова проникновено казва за бащата на семейството: „Не може да няма баща, отец на дома и негово домочадие, това е естествена йерархична структура. … Отецът е йерархично най-високо, защото той дава началото на цялата челяд, той я събира като челяд, той е първият в редицата, който я прави редица…“.[4]
Да, наистина, не само собствените му трудове, но и всички предходници, съвременници и следовници, които той събираше под стряхата на литературата, бяха неговото достояние, неговият живот. И той носеше на плещите си тази стряха до последно.
НАЧАЛНО-ФИНАЛНАТА РАМКА
Лично за мен Светлозар Игов е всичко в българската литература. Биографичният ми път в присъствието му, продължил повече от три десетилетия, има и своята „начално-финална рамка“.
Редица интерпретации на Св. Игов са известни със смислотворчески употребеното от него понятие на Умберто Еко opera aperta (отворена творба), макар че поддържа тезата за необходимата относителна завършеност на всяка творба, придаваща ѝ индивидуална идентичност. Всяка творба има своята начално-финална рамка: „Затвореността“ и „отвореността“ са функции на творбата, а не нейни субстанциални свойства, макар че могат да бъдат подчертавани и чрез определени текстови средства. „Отвореността“ например – чрез похвата non finito, „затвореността“ – чрез повторение, начално-финална рамка, чрез смъртта на героя, чрез епилог, дори чрез думата „край“.[5]
Поради страх от спохождането на фаталистични мисли избягвам да се фокусирам върху знаците на съдбата. Но от друга страна, завинаги се е запечатал в съзнанието ми автобиографично преживеният възглед на Мих. Неделчев, че: „Ние, част от литературните историци, сме силно суеверни. Убедени сме, че получаваме знаци свише – картбланш да вършим дейността си“.[6]
Началото: Имах щастието да го срещна още в студентско-докторантските си години, в началото на 90-те, когато той беше „звезда“ на хоризонта на започналото да се разкрепостява литературно поле след демократичните промени. Всъщност тази е от най-знаковите, най-съдбовните срещи в пътя ми на професионален литератор. Среща събитие, белязало ме завинаги. Вече бях чела негови литературноисторически опуси и масиви като „Историята“, критически портрети, рецензентски анализи и оценки. Личното запознанство се осъществи в преподавателското кафене на Великотърновския университет, дължа го на Виолета Русева. След срещата се затвърди впечатлението ми, че Св. Игов е не само проникновен естетически ценител и художествен интерпретатор, а мислител от най-висок порядък; изследовател на културата, който обвързва тълкуването на художествеността с тревогите на хуманиста; който, споделяйки опита си в литературата, стига до най-болезнените проницания за човешките страсти и световните дела. Порази ме и неговото великодушие, отзивчивост към младите, едва прохождащите в полето на литературата. След кратък, но творчески стимулиращ разговор Игов ми предложи да му изпратя свои текстове. Трудно бих могла да пресъздам изумлението си, когато ги видях публикувани в най-авторитетното тогава списание „Език и литература“. Осъзнах, че съм издържала най-важния си изпит – вниманието на литературната институция „Светлозар Игов“. Вече казах, за колегите от моето поколение Игов наистина беше Богът Отец, както той определя Вазов, на модерното българско литературознание, на европейски съизмеримата българска литературна мисъл… Оттогава той ме „поведе за ръка“ из дебрите на изпълнения с драматични конфликти, но и с върховни наслади път на академичен литератор и на оперативен критик. С времето силата на концепциите му, инвентивността на анализите му, безпогрешността на интуицията му се превърнаха не само в образец, но и в мяра, в критерий при оценяване и тълкуване на художествеността от „преди“ и „сега“.
Така – чрез и през текстовете, започна нашето съмишленичество. Постепенно станахме и семейни приятели. (Нужно е да се подчертае, че топлите дружески отношения при Игов тръгват винаги от литературата. Приятелите му първо „издържат“ теста на критика, „удовлетворяват“ оценъчната му мяра и едва тогава навлизат във всекидневния му интимен свят.) Но ул. „Милин камък“ № 56 не само защото на нея се намира софийският дом на Св. Игов, в квартал „Лозенец“ и в непосредствена близост до знаменития „Дъб на Пенчо“, а и заради литературността на това място, станало ключово за плеяда български писатели, и за мен се превърна в топос с „магико-религиозна власт“, в някаква опорна точка; в място, без което трудно бих упражнявала литературните си занимания. Място – много високо, елитарно и аристократично, и много близко, съкровено. Именно там, в Лозенец, през 2008 г. Светлозар Игов ми връчи наградата Дъбът на Пенчо за монографията, посветена на Васил Пундев. Тогава лично се запознах с Иван Цанев, със Златомир Златанов и други литератори от неговото обкръжение… А домът на Игов, колкото и рядко да съм го посещавала, е наистина привилегировано, качествено различно място в личния ми път на литератор – със спиращата дъха колосална библиотека, по лавиците на която са наредени екземпляри с автографите и посвещенията на почти всички български класици от миналото и съвременността[7], но и на световни писатели, критици, интелектуалци – от В. Шкловски и Иво Андрич през Л. Гинзбург, Д. Лихачов и Тахо Годи до Васко Попа, М. Павлович, Иван Лалич, Йован Христич и редица още. Домът на Игов привлича с неподправената интелигентско-артистична атмосфера, идваща не единствено от библиотеката. Като собственика си този дом излъчва някакво усещане за независимост, за автономия спрямо всякакви външни на живота на Духа фактори – от достолепните портрети на родителите му (представители на българската учителска интелигенция), а до тях и на Иво Андрич, през картините, дело на най-големите български художници, на които Св. Игов е неподражаем тълкувател, а на някои близък приятел, и внушителната колекция от албуми с шедьоврите на представители на родното и световното изобразително изкуство (колекция, събирана не без помощта на сина му Атанас, изключително вещ ценител и интерпретатор на това изкуство) до разбира се, гигантската библиотека („трансгресирала“ и в мансардния кабинет, през прозорците на който ученият се любува на софийските залези), на фона на иначе средното по площ жилище.[8] И всичките тези „оръжия“ на родово-семейната памет, на българската и световната литература, наука, изкуство като че ли бяха натоварени с властта на своеобразни „пазачи“ – „божества и духове“, които „не позволяват проникването както на човешката зложелателност, така и на демоничните и болестотворни сили“.[9] Тъкмо те създават усещането за дълбочина и височина на този неголям дом; създават усещането за „свят“ със своите така жадувани от Игов просвети към откритостта на битието; с онези „отвори“, през които проблясва вечността – залогът на голямото изкуство… По-късно разбрах, че домът на „Милин камък“ е микромодел на Св.-Иговия светоглед, структуриран, „подреден“ по вертикалата като въображаеми етажи, като застъпващи се културни пластове, като вита стълба, която води не само към небето над Люлин, но и към Омир и Шекспир, Гьоте и Толстой, Томас Ман и Оскар Уайлд – „наши съвременници, на една ръка разстояние на библиотечната полица не само от нас, но и помежду си“.[10] Дом-свят, който е надмогнал конкретните времена и пространства, създавайки собствена надвременна трайност.
Именно на „Милин камък“ 56 – и спорадично в някои от писателските резиденции в Сопот, Хисаря и Варна например – българският литературен критик и историк, славистът компаративист, европейският мислител сътворява целокупното си наследство. Феноменът Светлозар Игов не може да бъде разбран извън мисленето за неговата цялост и единство, за творчеството му – научно-изследователско и художествено-визионерско – като integrum, като съвкупност и неделимост на анализаторски наблюдения и лирически внушения, на художествено-интерпретаторски открития и интелектуално-артистични формулировки, на философскоисторически прозрения и морални апории – като единна творба.
Именно там, на „Милин камък“, до самия край на земния му път, той изживява своите: „епифании във всекидневния живот, в които сякаш се издига в екстаз над късчетата съществуване и се втурва към една цялост от значения, в която за миг частите отново пасват“.[11]
Финалът на нашата топла професионална и приятелска връзка беше вечерта преди да си замине. През последните години, от времето на пандемията насетне, общуването беше само по телефона най-вече чрез посредничеството на децата му Атанас и Мина, с които поддържаме сърдечни приятелски отношения. Звънна ми на 24 май – същинският празник на българския Дух. Държавата на словото и духа е алтернативна на земната, конкретноисторическата, тя е трансцендентният път за изход от поробеността в тукашното, убеждаваше той. Св. Игов е литературоведът, който пръв настоява, че литературата е метаезикът на културата и това му разбиране се превръща в основополагаща изследователска и критическа теза.[12]
И след това 24-томайско обаждане замлъкна. Междувременно в края на юли участвах във Варна в инициативата на БТА „Алеко днес“ с модератор Й. Ефтимов. Съвсем естествено изходна точка на изказването ми бяха неговите афористично поднесени прозрения за творчеството на Щастливеца, неговите тълкувателски метафори, крилати фрази, проницателни формули, чрез и през които мислим Алеко и Бай Ганю, рицаря и парвенюто, хуманиста и политическия хищник, благородника и примитива… Може би ще кажа нещо радикално, но смятам, че след книгата на Игов „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин“ от 2008 г. в близкото или в далечното бъдеще, каквито и напъни да прави, българската интелигенция едва ли ще роди нещо ново и оригинално. Всъщност почти всичко, което се изговори във връзка с тази инициатива, трудно може да надмогне проницанията на високата българска критика. За съжаление обаче, без да претендирам, че съм изслушала или прочела всичко, малцина представители на литературоведската ни общност цитират и се позовават на прозренията на мислителя. Включително и това, че чрез феномена бай Ганю Алеко Константинов „показа и предсказа социалнопсихологическите механизми на раждането на тоталитарните идеологии и социални технологии“[13]или сентенционално поднесените и отлети формули за „Бай Ганю“ като „смешна, но невесела книга“[14], или за бай Ганю, който „от смешен балкански чешит – в началото се превръща в страшна социална стихия – към края и още повече – отвъд творбата“[15]. Или за не-метафизическия ужас, който струи от книгата, „ужасът на историческата прокълнатост на човека, на неговата захвърленост в историята, ужасът на лишеното от трансцендентност битие, на едно „тук-съществуване“ без изход“.[16] И т.н., и т.н.
Грабващите вниманието инвенции и проницания на Игов, неговите силни прочити на българската класика и модерност буквално парират за десетилетия напред интерпретациите на определени творби и авторски персони. Представяла съм негови книги в различни градове в страната и съм свидетел как се вълнуваше, когато заговореше за съвременните „превращения“ на бай Ганю. Самият той изпитваше почти физически доловим страх и ужас от собствените си прозрения за вечността, за непобедимостта на байганювщината и нейните злокобни превъплъщения. Но от друга страна, за него Алеко „е олицетворение на всичко онова, което Захари ненавиждаше – благородния богаташки произход, културно-образователното му превъзходство, духовния му аристократизъм и презрение към тълпата“[17]. Оттук и Светлозар-Иговата максима, която ще остане най-високо в аналите на българската критическа мисъл: „Алеко направи бай Ганю безсмъртен – като го роди. Бай Ганю направи Алеко безсмъртен – като го уби“.[18]
Държах да завърша изказването във Варна със следната запомняща се завинаги „иговска поанта“, която, както винаги, полага българската класика в контекста на световното културно наследство: „Ако перифразираме Т. С. Елиът, който нарича „Хамлет“ „Мона Лиза на литературата“, бихме могли да кажем, че „Бай Ганю“ е „Мона Лиза“ на българската литература. „Бай Ганю“ наистина е най-загадъчната българска книга. Но това не е загадката на красотата“[19] …
Няколко дни по-късно изпратих записа на БТА на Атанас и Мина, за да го пуснат на баща си… Към края на лятото обсъждах с най-близките ми като човешко общуване и като литературно мислене колеги различни варианти за заглавие на предстоящата ми книга. Почти на сто процента бях взела окончателно решение. Но все пак, липсваше ми „думата“ на Светлозар Игов. И така, вечерта преди да ни напусне, през телефона на Мина проведохме поредния, но последен литературен разговор. Заглавието за книгата беше „запечатано“ с неговото „да“. Буквално след часове Мина ми се обади, за да ми съобщи тъжната вест.
Както вече споделих, избягвам да мисля за всесилността на съдбата в нейните митологични измерения като предопределеност в живота на хората. Но и не мога да отрека, че има, наистина има, моменти в земната ни участ, които тежат със силата на провидение. Които са съдбовни.
Да, със „смъртта на героя“, на структурно равнище, начално-финалната рамка на творбата/творчеството се затваря. „Затвори“ се и нашата връзка, ако мога така да се изразя, със Светлозар Игов. Но от друга страна, колосалното му творчество остава завинаги отворено и в това се изразява така любимото на автора му херменевтично свойство. Защото Св.-Иговото творчество е единосъщо, цялостно, идентично на себе си, оразличимо и окръглено, и от друга, е отворено, готово за диалог, за нови и нови дискусии и рождества на идеи. Благодарение най-вече на интерпретацията „изучаването се освобождава от обезобразяващата го тъга и отново се завръща към своята най-истинска природа – не завършената творба, а вдъхновението, самоподхранването, което е присъщо на всяка душа“[20], ще заключи един от обичаните от Игов философи на нашето време Джорджо Агамбен. Най-добрите часове, кайросите в живота на Св. Игов са часовете на тълкувателските инвенции, на интерпретаторските прозрения, които ще продължават да ни респектират и удивляват и след „смъртта на героя“.
БЕЗСРЕБЪРНИКЪТ
Не познавам в колегиалната ни общност друг толкова безкористен човек – не само спрямо богатството и материалната изгода; човек, който се раздава безусловно, безрезервно в името на духовните блага. Литератор, чиято мисъл се издига над текущото и преходното, в пространствата на трансценденталните блянове, в мечтаните „други брегове“. Притежаващ „цялото знание на света“, Св. Игов беше напълно безразличен към съблазните на „Златний телец“. Разбиращ литературата като създаване на светове, смисъл и ценности, а критиката като човекознание, Св. Игов във всички свои професионални опити – от краткия анонс и рецензентската бележка до „тежкия“ литературноисторически корпус – се вълнува от „най-важните неща“ – от истината, доброто, красотата, нравствеността, справедливостта. Сред най-автентичните представители на „високата култура“ в съвременна България, която „може да бъде определена като базисното призвание на човека да въплъти, независимо от функционалността, пазарността и т.н., три… трансценденталии – истината, доброто и красотата“ (К. Янакиев)[21], до последния си дъх на естетически съдник професорът не спира да се вълнува, възхищава и оценява литературата „според критерии, които съчетават истината, красотата и доброто, колкото и подобни понятия да изглеждат абстрактни, многозначни и неясни. Самият факт, че калокагатията е създадена още в Античността показва, че хората са имали съзнание за някои идеали, към които трябва да се стремят. Тези хуманистични идеали никога няма да загубят смисъла си“.[22]
Многобройни са случаите, които повечето му приятели могат да потвърдят, разкриващи го като човек на „благородната щедрост“.[23] Събираше около себе си съмишленици, най-често слушатели, в почти всички литературни средища на България, за да ги дари със своите духовни богатства. Още в самото начало на професионалния си път Св. Игов изпъква със завидните си познания върху класическата и модерната световна философска мисъл. Съвсем млад той пише за почти непознати у нас (по-скоро съзнателно загърбвани и пренебрегвани) световни имена в критикоестетическата и философска проза и в този смисъл е сред първите, които професионално задълбочено запознават българската аудитория с Елиът и Брандес, с Хайдегер и Витгенщайн, с Бахтин и Шкловски, с Дерида и Башлар и колко много още. Проф. Игов притежава могъщ, философски осмислящ света ум, който го прави равностоен партньор в интерсубективния диалог с класическите и модерни хуманисти, в нестихващия му разговор с колосите на човекознанието и миропознанието. Оттук и влиянието, което Св.-Иговата мисъл упражнява върху съвременниците – не само принадлежащите към професионалната литературоведска общност, но върху много по-широки слоеве – от ученици до академични изследователи, от тесни литературни и философски образовани специалисти до юристи, лекари, инженери. Винаги е изповядвал и „практикувал“ убедеността, че „Хората трябва да бъдат равнопоставени дори за да разберат, че не са равни“.[24] Убедена съм, тъй като лично съм го изпитала, че глобалността на визионерството му, „крилатостта“ на мисленето му не потискат, не комплексират околните, а преди всичко будят възхищение. В компанията на Св. Игов всеки се чувства някак уютно, на защитено от знанието и свободата място. Над-поставен в духовно-интелектуално отношение, той винаги е готов да подаде ръка, да поощри, да превърне „всеки от аудиторията си в самостоятелен и критично мислещ индивид“.[25] „Да даваш, значи да покажеш превъзходството си, да си нещо повече, да си отгоре, магистер (magister)…“ (Мос, Марсел, Дарът. С., 2001, с. 185–186). Но Игов, като същински благородник, никога не демонстрираше това превъзходство, даваше дискретно, „между другото“.
Няма да забравя почти дефинитивно звучащата характеристика, която Георги Чобанов (светла му памет) направи: „За разлика от много други, Светлозар Игов винаги кани на масата си, но никога не сяда на чуждата маса“.
Неведнъж съм била свидетел на неговата дезаинтересованост спрямо материалността. Игов не познаваше изкушенията на изгодата, ползата, утилитарния нагон на днешните времена. Затова и отвъд ресторантските трапези блестеше незчерпаемата енергия на ерудита и мислителя, чийто дух властва над събеседниците. Наистина беше безсребърник, чието слово лекува, изпълва, въздига.
MAGISTER DIXIT (УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ)
На въпроса има ли своя школа от ученици и последователи, Св. Игов ще отговори с поредната си неординерна „деконструктивистка“ формула: „Мисля, че разпадането на една школа е много по-важно интелектуално събитие от създаването ѝ. Струва ми се, че създаването на една школа е не толкова доказателство за правотата на основните ѝ концепти, а за неувереността на създателите ѝ, които събират съмишленици, за да придобият увереност в своите идеи. Но това не е доказателство на разума, а доказателство чрез вярата“.[26]
Самият той никога не се е подчинявал сляпо на един учител, на един метод, на една идея, на една общност. Привлича го поливалентността, полифоничността на знанието за човека и света – вечното откривателство. Мнозина от колегите му след 89-а, увлечени от влизащите отвън интелектуални и методологически моди, дори и не подозират: „…че съм се качвал, пътувал дълго или кратко и съм скачал от влаковете на толкова много методологически моди, че отдавна съм се отказал да търся коя е последната, а още по-малко – единствено правилната. Няма нито само една, нито последна, а още по-малко – единствено правилна методологическа насока. Методът не се заема. Той се създава. И съм открил това не защото съм спрял да търся, а защото не съм преставал“.[27].
И все пак, за няколко поколения Светлозар Игов, може би без сам той да го иска, се явява и в ролята на напътстващия magister . Оня, който осветлява пътя, провокира ума.
През 2012 г. след конкурс във Великотърновския университет получих научното звание „професор“. Същинското сдобиване с това звание обаче се случи във времето, когато създавахме заедно в продължение на пет години книгата „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“. В самото начало на подготовката, държейки в ръце някои от трудовете на проф. Игов, „неусетно почти“ пространството около мен се изпълни с книги – негови собствени и на наши и чужди писатели, критици, хуманитаристи, но и с редица енциклопедични справочници, интернет справки и какви ли още не „записки“, „бележки“, „отметки“. Този автор действително въвлича още с първите редове на рецензиите, статиите, студиите, монографиите си в световната хуманитарна култура. В трудовете му всякакви регионални, национални, „континентални“ граници са преодолени, претопени от глобалната работа на ума му, от философско-интелектуалната напрегнатост на духа му.
Изчитането на книгите му и проумяването на тяхната фундаменталност е равносилно на завършването на няколко паралелни университетски образования. Нещо повече, неговите книги, независимо как се четат, в тяхната последователност като хронология на издаването им или според случая и повода, но всички, в тяхната кохерентност и целокупност, въвеждат в друг, алтернативен, духовно безграничен, философски сгъстен, афористично мъдър свят. Свят като никой друг в българската хуманитаристика, който ни води към най-същинското, към корените на „думите“ и „нещата“, към изворните истини за човека и света.
Самият мащаб на Св.-Иговата литературоведска и хуманитаристка мисъл няма аналог в съвременното ни духовно поле. Не че на българската култура ѝ липсват проницателните рефлексии, ерудитските обобщения, оригиналните концепции и т.н. Но като че ли нямаме друга фигура, така естествено потопена в контекстите на световното хуманитарно познание. Погледът на този литератор е открояващ се спрямо всички останали. Но различните тълкувателски оптики при него са не само плод на спонтанни хрумвания или експромптни находки, а и на трайни културноисторически и философскотеоретически натрупвания, които прерастват в собствена концепция за света, в цялостна философия, свързана с изкуството и екзистенцията, в лична духовно-интелектуална визия за човека и историята. Разсъжденията му са изпъстрени с имена на автори и заглавия на книги – от Античността до така наречената модерна класика от първата половина на ХХ в., а и до днес, които трудно могат да бъдат персонално обозрени. Това не важи обаче за интелектуалния заряд и ерудиция на Игов, който чете националната и световната литература процесуално, но и като единен, мъдро нареден надвременен свят.
Създаването на тази книга ми донесе не само мигове на върховно удоволствие от досега с един от най-ярките мислители в българската хуманитарна култура, но и основополагащи знания, свързани с различни зони на световната литература и изкуство. Благодарна съм на проф. Игов, че бях избрана да бъда негов партньор в това незаменимо духовно приключение. Работата около „Разговорите“ за мен беше и професионален шанс, и колегиална привилегия, и същински празник на духа. Без преувеличение ще кажа, че такава книга няма в българското литературознание. Тя е твърде различна спрямо съществуващата традиция и в национален, и в световен мащаб (Разговорите на Екерман с Гьоте, а в по-ново време на Катрин Портвен с Цветан Тодоров, но и в чисто български контекст – анкетата на проф. Ив. Шишманов с Ив. Вазов, на проф. Мих. Арнаудов с П. К. Яворов, на Спиридон Казанджиев с Й. Йовков), тя е дълбоко концептуална книга и на структурно-композиционно, и на идейно-смислово равнище. Да не говорим, че редица от т. наречените „отговори“ на проф. Игов са цели трактати, лекции, беседи по същностни литературоведски, философскоисторически, геополитически, социално-граждански проблеми. Сигурна съм, всяка изказана мисъл от Светлозар Игов остава в златния фонд на българската духовна култура.
Разбира се, за да бъдеш събеседник на Св. Игов, е нужно наистина да се въз-дигнеш, да се по-строиш: „Тоест изисква се онова, което означава немската дума Bildung – построявам се, устроявам се, сам себе си строя за такава култура“.[28] И аз изминах своя път, убеждавайки се отново и отново, че този литератор е съмняващият се хуманитарист, който поставя всички мисловни клишета, културни шаблони, идеологически митове под въпрос, но никога не се усъмнява в ценностната йерархия в изкуството.
Най-сложните естетико-теоретични казуси, най-трудно изговоримите метафизически проблеми, най-болезнените социополитически дилеми, най-мъчителните въпроси на съществуването ученият генеалогизира, дескрибира, концептуализира, поднасяйки своята светлозариговска светлотрагическа концепция за човека и света, за земното и небесното. Внушителният корпус с негови текстове впечатлява като обем и като смисъл, като мащаб и глъбина, като широта на погледа и дълбочина на прозренията.
„Разговори“-те със Светлозар Игов са съотносими с онова, което са философските школи от епохата на Античността до наши дни, от времето на Сократ, Платон и Аристотел до Шопенхауер, Хайдегер и Рикьор например. Размишленията, разпръснати в трудовете му, са образец за философскоисторическото визионерство не толкова на литератора или социолога, на обществено-политическия коментатор или културния антрополог поотделно, а на националния мислител от световна величина. Над 40-те му книги ни съприкосновяват с десетки скъпоценни формулировки, с класически звучащи определения, христоматийно отлети дефиниции, защото Св. Игов притежава дарбата да именува явленията, да постулира законите на литературното развитие, на човешкото съществуване въобще.
Казвам го напълно убедено, превъзходната степен не е нито куха реторика, нито помпозна патетика, тя е най-съответна за ръста на Светлозар Игов – една от най-средищните фигури в съвременното българско литературознание и модерна хуманитаристика, сред най-дълбоките и извисени умове на българския духовен живот, воден от желанието да тълкува отново и отново литературата като „висша ценност и инструмент за хуманизация на света“.
Неведнъж той аргументира любимата си естетико-идеалистическа, художествено-философска теза, че литературата и изкуството се развиват не само и не толкова благодарение, но и въпреки социалноисторическите обстоятелства и че литературата е автономна република на духовната свобода, „обществена алтернатива на обществото“[29]; че творчеството е свят, имащ най-вече отношение към „моралния закон в нас“.[30]
„История на българската литература“ е средищната изследователска творба на Св. Игов, написана през 1981 г., но поради властващата политико-идеологическа конюнктура тя излиза едва през 1990 г. Съчетавайки авангардните литературоведски идеи и теоретико-методологически принципи с „консервативното“ каноностроителство, Св.-Иговата История е най-представителната българска книга, придала образно-наративна плътност и аналитично-интерпретаторска дълбочина на историческия ход на националните художествено-естетически ценности. Това е не само единствената досега пълна и цялостна авторска История на българската литература, но и най-разпознаваемият български литературоведски труд в средите на чуждестранната българистика, за който съм писала неведнъж.[31] Труд, чийто смисъл и патос води към дълбоката убеденост на автора, че много по-важна от земната държава в българската история е държавата на духа и словото.[32]
С преводите си Св. Игов изпълнява една от основните си мисии, своя дълг на литератор, чувстващ се отговорен за процесите и равнището на цялата българска литература – да направи своевременни ред големи постижения от световната култура. Като любимия си Андрич той осмисля световното културно наследство като „сбор на духовете“.
Няма по-цитиран и препрочитан български литератор у нас и в чужбина от проф. Игов. Името му тежи по всички етажи на съвременното ни хуманитарно образование и култура като никое друго. Въпреки всички трудности, с които е принуден да се сблъсква, плод на държавно-партийните режисури преди, но и на културнополитическите конюнктури след 1989 г., духовното влияние на Св. Игов не може да бъде унищожено, тъй като неговият залог е човекознанието, светопознанието. Оценките и размишленията му добиват силата на универсална валидност, на аксиоматична истинност.
Философ скептик по отношение на човека, залостен в „затвора“ на историята, изградил „песимистичната теория на българския народ“, в същото време Св.-Иговото творчество притежава приютяваща власт, потапяйки ни в светлините на надеждата, доброто, обичта, в непоклатимия политеизъм на красотата. И тъкмо поради това остава неуязвимо, надвременно.
Сред най-ярките представители на нерегламентираната институция на третата, духовната аристокрация в съвременна България, чиито заслуги не са нито наследени, нито купени, а се дължат на собствения творчески труд, с живота си творчество Светлозар Игов ни показа, че знанието е свят, но и път, състояние, но и търсене на смисъла и „последните основания“ на човешкия живот.
Светъл да е пътят му!
Поклон!
[1] Пундев, В. Днешната българска лирика. С., 1929, с. 8.
[2] Вж.: Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 165–166.
[3] Пруст, М. Против Сент Бьов и други есета. С., 2012, с. 24.
[4] Вж.: Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев. Професорското каре. С., 2022, с. 58.
[5] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 295.
[6] Неделчев, М. Апология на литературната история. С., 2011, с. 35.
[7] „Ако може да се каже, че имам някаква ценна колекция, това са книги с автографи. Но те съвсем не са събирани като „колекция“, а просто са се натрупали естествено и постепенно в хода на моите критически занимания. Притежавам книги с автографи от почти всички значими съвременни български писатели от 60-те години до днес – от Иван Хаджихристов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Иван Мирчев, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Иван Мешеков, Христо Радевски, Славчо Красински, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Валери Петров, Блага Димитрова и Радой Ралин до най-младите, някои от които родени след 1989 г. Всички те са ми били подарявани или изпращани от самите писатели. Никога не съм искал от писател да ми надпише книга. В това отношение имам един забележителен, дори куриозен случай. От 1966 г. до смъртта му бях близък с Емилиян Станев, писал съм доста за него, самият той нерядко ме е викал на гости у дома си, за да говорим. През 1967 г. дори ми даде ръкописа на „Сибин“, за да напиша статия още преди повестта да излезе в книга (статията ми „Актуалният смисъл на вечните времена“ излезе в сп. „Септември“, 1968, кн. 7). Но нямам автограф от Емилиян Станев, той е може би единственият от по-значимите писатели, които познавам, от когото нямам автограф. Дори не го бях забелязал докъм средата на 70-те години, когато изведнъж открих, че нямам надписана от него книга. Въпреки изкушението обаче да му поискам автограф, не го направих.“ – В: Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 56.
[8] „От покрива на дома, в който щеше да премине животът ми, се виждаше прекрасна гледка. На север в ниското се разстилаха покривите на София, сред които се извисяваха куполите на „Александър Невски“, а в далечината се виждаха контурите на Стара планина, на юг се открояваше по-близката едра снага на заспалия вулкан Витоша с Камен дял и Копитото, на изток над Парка на свободата изгряваше слънцето, но най-красиви бяха залезите над Люлин. Едва преди десетина години на мястото на няколкото къщички с градини около нас бяха построени високи нови сгради, които скриха гледките към залеза от прозореца на мансардния ми кабинет.“ – В: Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 12.
[9] Елиаде, М. Сакралното и профанното. С., 1998, с. 16.
[10] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 134.
[11] Лансон, Хавиер Гома. Философия за света и за всички в света. С., 2021, с. 25-26.
[12] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. С., 1978, с. 309.
[13] „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин. Пловдив, 2008, с. 47.
[14] „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин. Пловдив, 2008, с. 67.
[15] „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин. Пловдив, 2008, с. 31.
[16] „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин. Пловдив, 2008, с. 68.
[17] „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин. Пловдив, 2008, с. 41.
[18] „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин. Пловдив, 2008, с. 70.
[19] „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин. Пловдив, 2008, с. 11.
[20] Агамбен, Дж. Идеята за проза. С., 2020, с. 69.
[21] Цочо Бояджиев, к. Янакиев, Г. Каприев, Вл. Градев. Професорското каре. С., 2022, с. 340.
[22] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 304.
[23] Мос, М. Дарът. С., 2001, с. 180.
[24] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 173.
[25] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 174.
[26] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 175.
[27] Игов, Св. Мухата. Исторически възпоминания. – В: Игов, Св. Привечер. С., 1990, с. 364.
[28] Бояджиев, Ц., К. Янакиев, Г. Каприев, Вл. Градев. Професорското каре. С., 2022, с. 337.
[29] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 283.
[30] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 24.
[31] Вж.: Велкова-Гайдаржиева, А. Апология на „История на българската литература“ от Светлозар Игов. – В: Портал Култура, 06. 11. 2019.
[32] Игов, Св. История на българската литература. С., 2001, с. 12.