Начало Идеи Гледна точка Путин, машината и винтчетата
Гледна точка

Путин, машината и винтчетата

1924

Владимир Путин за пети път положи клетва като държавен глава и по този начин показно скрепи своята власт над Русия през последния четвърт век. Световните медии набързо изчислиха как той е надминал Бенито Мусолини (17 години) и Ким Чен Ир (17 години), но установиха, че няма почти никакъв шанс да бие рекордите във властта на Кадафи (43 години), Ким Ир Сен (46 години) и Фидел Кастро (49 години).

Едни съзряха в церемонията по „интронизацията“ му, а и в днешния парад на победата, апогей на един „стилистичен режим“ (политологът Владимир Пастухов): да се разгърне тази „картина“ в максимална степен е невъзможно; жанрът се е изчерпал още при пропагандните филми на Лени Рифенщал. Други иронизират, че чрез инаугурацията на Путин V са ни показали възстановка на коронацията на император Александър III в постановка на Никита Михалков, като не пропускат да отбележат пожеланието на патриарх Кирил властителят да управлява „до края на века“, сиреч до гроб.

В руските „патриотически информационни канали“ пък особено се набляга на желанието следващия път да се избягва думата „инаугурация“ и директно да се говори за „клетвата на Господаря (император) пред Отечеството“. Дори се изтъква как „войските на Z“ били написали на някаква стена в подстъпа към украински град: „За Императора!“. Така всичко става „безвъпросно ясно“ и си идва на мястото. Само дето не успяха да поднесат на поднос за „инаугурацията“ главата на Зеленски (убийството бе осуетено). Ала „Империята“ поръчител е ясна, „злото“ – също. Впрочем нов филм-разследване на Фонда за борба с корупцията, съдаден от Навални, показва, че в двореца в Геленджик вече е обособена специална дворцова зала, където бил поместен и… истински трон.

Поданиците на Путин в империята Z

Онова, което сякаш остава зад кадър в коронацията, е единодушието в „безмълстващото мнозинство“, пропагандното единодушие, което Путин наистина успя да си осигури за четвърт век управление. С наливането на милиони от „ресурсната икономика“ в социални плащания към регионите((((((((((((((((, той успя да си купи политическото спокойствие, а чрез разпалването на имперски шовинизъм привлече на своя страна поне 75% от „поданиците“ си. В това отношение днешна Русия представлява странна картина на прехода от „постсъветското“ към „неоимперското“.

Дадох си сметка за това, докато четох тези дни откъси от книгата на известния американски историк и журналист Дейвид Сатър „Никога не разговаряй с непознати“ (2024). Сатър пристига в СССР през 1976 г. като кореспондент на „Файненшъл таймс“, впоследствие е изгонен и се завръща в Москва чак по време на „перестройката“. Той става свидетел на разпада на СССР („геополитическата трагедия“ на Путин), после и на наливането на основите на новата Путинова империя. Познава повечето известни руски политици и мнозина руски интелектуалци, но все пак най-интересни са размишленията му върху „ферментацията“ на опората на властта отдолу – на споменатото „безмълвно мнозинство“.

Сатър споделя, че по време на свои лекции пред западни дипломати винаги се е опитвал да ги убеди, че непознаването на този „руски свят“ и на неговата менталност е онова, което убягва най-много на всички за разбирането на авторитарната машина на Путин. Наблюденията му са наистина интересни:

В Русия манталитетът е много по-различен от онова, което приемаме като даденост на Запад. Тъй като е възможно да се организира общество на базата на конструктивни и хуманни идеи, но може да се организира общество и на базата на ущърбни, опасни и фалшиви идеи. Именно това се случи навремето в СССР, това виждаме днес и в Русия. Най-трудното е да проумеем как с помощта на идеологиите на обществото могат да се наложат фалшиви идеи и всички да заживеят с фалшиви принципи.

Това, разбира се, е общата рамка. Ясно е, че за изминалите 40 години след разпада на СССР хората трудно се променят, а за вкоренените им мисловни стереотипи какво да говорим… Валидното за империята е валидно и за периферията, в това число, уви, и за определени авторитарни тенденции в България. Манталитетът е не просто мисловна нагласа. Той е невидимата основа и обяснение за редица наши действия или постъпки (спомням си как на един от първите митинги през 1990 г. д-р Петър Дертлиев лансира формулата, че „комунизмът е манталитет“). А в момента ние се сблъскваме с най-устойчивите нагласи на „постсъветския човек“. Ето как изглеждат те през очите на независим наблюдател като Дейвид Сатър:

„Хомо советикус“ е човек, който няма чувство за лично достойнство и най-важното за лична отговорност. Склонен е към лъжа, поради което губи връзка с реалността. Но най-главното е, че в хода на политическия процес губи усещането, че мнението му има някакво значение и че той наистина носи отговорност за своите постъпки. И това е най-забележимо в днешна Русия, където хората често се държат безобразно и безотговорно в множество ситуации. В условията на война тези хора лесно участват в престъпления. Направено е всичко хората да бъдат лишени от моралните им спирачки. Те са превърнати във „винтчета“, с които злоупотребяват техните политически лидери. Затова истинската революция в Русия би била не промяна на икономическата система, макар това да е нужно да се направи, а една морална революция.

Машината и винтчетата

Да, ясно е, че „построяването“ на комунизма с лекота премина в изграждането на „руския свят“ (думата „мир“ в случая трябва да се разбира съвсем еднозначно). Сега Путин настоява за „военни жертви“, сиреч за жертви в името на войната, и общо-взето успява. Защото го има наследството на СССР, където държавата е била организирана за война и където Втората световна просто никога не е приключила. Дори и да няма война, всички са се готвили за нея през целия си живот. В един момент обаче „командата“ е подадена, властта е натиснала червеното копче и „военната агресия“ (нахлуването в Украйна) е факт. Войната е алтернативата на живота, която винаги закрепва управляващите на власт.

Основният проблем с Русия е в преимущественото въздействие на декора (потьомкинското село) над реалността. Тъй като фалшът е повсеместен. Има официална политика на Кремъл и дипломация, която говори едни неща, но на практика върши други. Всичко това се отнася и до сключените от Русия договори или споразумения, при това са ратифицирани от Държавната дума, която изглежда като парламент, но също е бутафорна реалност, подпечатваща само онова, което ѝ се спуска от Кремъл. Русия представлява свят, в който всичко не е такова, каквото изглежда. Установява го още френският пътешественик маркиз дьо Кюстин през 1839 г., който пише, че в Русия имат названия за всички неща, но ги няма самите неща.

Нещо, което ме подсети за друга книга, излязла през 1985 г., която изрових от библиотеката си. Става дума за „Машината и винтчетата“ – монография на руския историк и политически мислител Михаил Гелер (1922–1997), която той пише в емиграция в Париж, където чете лекции като професор в Сорбоната. В нея Гелер се опитва да отговори на следния въпрос: защо става така (във версиите на империята или революцията), че независимо дали Русия прави „крачка напред“, „крачка назад“ или е в „застой“, авторитарната същност на управлението ѝ не се променя? И не само, че не изникват очертанията на никакво „идеално общество“ (Ленин), но никога на хоризонта не се мержелее и „империята на благоденствието“ (Константин Победоносцев)?

Вместо това имаме затворен кръг на насилието. Вождовете на Октомврийската революция напълно презират „свободата на народа“ и с идването си на власт се заемат с обработката на „човешкия материал от капиталистическата епоха“ (формулата е на Бухарин от първата програма на РКП през 1917 г.); Херцен използва друг сходен термин – „месото на освобождението“.  

Оказва се дори, че метафората с „винтчетата“, които поддържат конструкцията на тоталитарния Левиатан, не е вражеско изобретение, а че я е ползвал самият Баща на народите Й. В. Сталин, който в реч от 1936 г. заявява буквално следното: „Вдигам тост за простите хора, обикновени и скромни, за „винтчетата“, които държат в състояние на постоянна активност нашия велик държавен механизъм“. Така се стига и до сталинския „велик прелом“, както и до „големия терор“ през 30-те години на ХХ в. И още по-невероятното е, че дори терминът „хомо советикус“ е изобретение не на антисъветската, а на съветската пропаганда. В книгата „Съветските хора“, издадена в Москва от „Политиздат“ през 1974  г., директно се твърди, че СССР е станал родина на „нов, най-висш тип на разумния човек – Хомо советикус“.

Ето защо днес – на прага на третото хилядолетие – въпросът изобщо не е дали е възможно, или е невъзможно да се „преправи човекът“. Тъй като върху споменатия „най-висш тип човек“ и на новите „винтчета“ пред очите ни израсна Левиатанът на Путиновата държава, чието сърце е „твърдо като камък, и кораво като долния воденичен камък“ (Иов. 41:16). Ала историята помни гибелта на всякакви привидно могъщи империи, оказали се колоси върху глинени крака. Съдбата на СССР е само един от примерите, за който си струва да не забравяме.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора