Начало Филми Личности Реалността е много яка, няма нужда да се манипулира
Личности

Реалността е много яка, няма нужда да се манипулира

Светослав Драганов
17.06.2014
1604
2
Режисьорът Светослав Драганов и Божидар Лилиев по време на снимките на „Живот почти прекрасен”

С режисьора на документалния филм „Живот почти прекрасен” Светослав Драганов разговаря Лора ТРАЙКОВА.

„Живот почти прекрасен” (2013) е четвъртият пълнометражен документален филм на режисьора Светослав Драганов, известен с „Децата на дружбата” (2009) и „Град на мечти” (2012). Той е продължение на „Животът е прекрасен, нали?” (2001) и допълва потресаващата история на трима братя от общо седемте деца от една майка и петима различни бащи, отраснали почти на самотек. Най-големият брат Александър отглежда своите по-малки братчета, заключени в апартамент в столичен квартал, докато майка им работи. Двата филма бяха показани в кино „Влайкова” и макар на моменти да предизвикват усмивки, подтикват към тревожни размисли за дълбоките пропуски на социалната система у нас. Освен това обаче провокират и размишления за различния старт в живота, за това как някои се препъват и в ниското стъпало, а други преодоляват сериозни пречки. Защо години наред никой не забелязва как една жена, израснала с добро семейство, изпада в тежка депресия, заради неспособността да подреди собствения си живот и как не може да се погрижи за многото си деца? И как същите тези деца, въпреки болката в детството, развиват силен инстинкт за самосъхранение и намират своето що-годе щастливо местенце в света.

Можете да гледате „Живот почти прекрасен” (режисьор и сценарист Св. Драганов, оператор оператор Веселин Христов) в столичните кина.

4
Джеймс, Александър и Божидар

Как се намерихте с главния герой и в двата филма – Александър?

Една приятелка ме беше повикала да снимам участието й в конкурс на Кръстю Капанов. Там Александър ме забеляза и ме помоли и него да снимам. В началото му взимах някакви пари за тези снимки, но това беше минимална сума, защото той ми беше интересен. Част от тези снимки от конкурсите на Капанов и на Тодор Тошев са включени в „Животът е прекрасен, нали?” Сега, като гледах отново първия филм, си дадох сметка, че светът на тези фризьорски конкурси е микросвят, както и светът на киното е микросвят. И в двата има някакви хора, които решават кой е добър и кой не е, други хора, които се стремят да влязат в играта, и хора, които са отхвърлени. В „Животът е прекрасен, нали?” виждаме как Александър прави фризура извън подиума на конкурса и като го питам защо не е сред участниците, той казва: „Сега е заета цялата сцена, но като се освободи място, ще изляза и аз на нея.” Обяснява по много готин начин, че не са го допуснали до състезанието. Той не е бунтовник, но не се и отказва.

В първия филм присъствам доста като автор. Това може и да е хубаво за зрителя, защото чрез мен той задава на героите въпросите, които го вълнуват. Т.е. бях нещо като активен воайор. Затова и задавах толкова много въпроси на Александър. Бях полудял, че го игнорират, и се опитвах да го провокирам да реагира. Той беше моят герой, аз се идентифицирах с него и ми беше много гадно, че го пренебрегват. А той искаше просто една статуетка, някакво признание, а не материална награда.

В това отношение между двата филма има големи разлики, защото „Живот почти прекрасен” разказва нещата, показвайки ги. От друга страна, докато го гледах, в мен възникнаха въпроси, на които ми отговори първият филм, „Животът е прекрасен, нали?”

Такава беше и моята идея – по някакъв начин филмите да се допълват, а не да се повтарят. Не всеки зрител ще има желание да ги изгледа и двата, но ако го направи, ще види една човешка история. Стараех се всичко да бъде максимално автентично, защото историята е толкова интересна сама по себе си, че няма нужда да се намесвам на сценарно ниво и да се опитвам да я променям.

Колко време след първия филм решихте да продължите историята? Как подходихте, за да я развиете? Или казано с други думи, какво ще рече сценарий на документален филм?

Сценарият на документалния филм се прави първо, за да си изясниш какво искаш да разкажеш, и второ, за да кандидатстваш на различни места за финансиране. Години наред снимах Александър на тези конкурси. Той всеки път получаваше диплом за участие, докато накрая му дадоха и трета награда. За нас това си беше някаква ежегодна традиция. Капанов не разбираше как може този човек, който е абсолютен аутсайдер, да идва всяка година с камера, която го следи. Винаги се е чудил защо му обръщам толкова внимание. И никога не е имал желание да види филмите. За него Александър е някакво момче от институция, която той е подпомагал. Усещаше се някакво високомерие, което винаги ме е дразнило.

Но той се опита да обясни отношението си като липса на развитие на качествата на Александър като фризьор.

Може и това да е така. Има един кадър, в който обясняват на Александър, че не е направил правилно прическата за конкурса. Моя преподавателка ми каза да го изрежа, защото така развалям имиджа на героя и се вижда, че той май не е толкова добър фризьор. Но пък за мен това е част от истината. Въпреки това той продължава да се бори и усъвършенства. Извън филма останаха кадри от няколко конкурса, в които той е правил прически по свой избор. А когато най-накрая го класираха на трето място,  според мен беше с една обикновена прическа, обаче преди конкурса Александър беше ходил на курс при Капанов да се подготвя и Капанов му беше казал да направи въпросната прическа. Яд ме е, че във филма не се вижда, че той всъщност прави авангардни прически – леко небрежни и различни от общата мода.

Иначе за мен Александър е важен и с това, че заради него всъщност започнах да се занимавам с документално кино. Докато го снимах, видях, че той е тотален аутсайдер. Тогава и аз се приемах за аутсайдер по някакъв начин Александър ми беше симпатичен. Обаче пък винаги ме е дразнил с това, че се бута да го приемат. Когато видях къде живее, запознах се със семейството му, с братята му, си казах, че това е много яка история за разказване. И започнах да я разказвам, без много-много да мисля. Тогава Юлия Кънчева, която беше в НБУ, докато учех режисура там, ми каза: „Ти правиш много хубави документални филми, действай в тая посока.”

Първият ми филм е 20-минутен, посветен е на първата стриптизьорка в България и го направих за 2-3 дни, докато работех и по „Животът е прекрасен, нали?”. Тогава майката на Александър – Лили, отказваше да се снима, защото не искаше хората да я запомнят с мизерията, в която живее. След всички мъже в живота й, с които нищо не се получава, тя изпада в депресия и спира да чисти къщата. Започва да оставя пет от децата си по цял ден сами в апартамента – оправдава се, че е ходила да работи в хотел „Простор” на Витоша, но според мен просто е избягала.

Във втория филм момчетата почти не споменават майка си, но в първия усещаме отношението им. Ясно е, че не искат да се отрекат от нея. Може би защото каквото и да им е причинила, болката да се откажат от майка си би била много по-силна, отколкото опитите им да я приемат въпреки всичко. Чудех се, докато гледах втория филм, защото почти никой не я споменава, а след първия филм си отговорих на въпроса.

Тъпо е да разкажеш една и съща история в два филма. Бих искал да има и трети филм, след 10 години. Те са много интересни хора и най-вече са истински, което е най-важното за мен. Ако Александър се прави на някакъв, то е много наивно и по детски.

1
Александър и Божидар Лилиеви

Което стана ясно на срещата със зрителите в кино „Влайкова”, когато той чистосърдечно си призна, че не се е държал много естествено на погребението на баба си. Може ли героят да манипулира своя режисьор?

От една страна е така, както той сподели. Обаче на самото погребение той каза: „Ти имаше време, но…” И това „но” казва много за това, че бабата не е направила достатъчно, за да общува или да се грижи за тях. Той беше съвсем искрен.

Нито бащите на момчетата са се интересували кой знае колко от тях, нито баба им, нито майка им.

Чак след публикации в пресата се е задвижила цялата машина на държавата. Това се случва между 1988 и 1991 г., когато държавата се променя. Бащата на мулатчетата си заминава за Замбия през 1990 г., когато затварят АОНСУ.

Където, както се разбира, е учил философия и затова не е можел да работи и да издържа децата си. За един филм това може да е само пикантен детайл, обаче реално погледнато става дума просто за оправдания… Каква беше съдбата на първия филм?

Той излезе през 2000 г. и предизвика много силни реакции. Александър Донев, който ми беше преподавател в НБУ и беше шеф на „София филм” – управлението на държавните кина, беше пускал наши студентски филми в „Цанко Церковски”, изгледа филма, хареса го много и каза, че ще го прожектират. Люба Кулезич в своето предаване за кино „24 квадрата” го похвали със суперлативи и каза, че това е „филм на бъдещето”. После Стефан Китанов го хареса, покани го на София Филм Фест. След това филмът отиде и на фестивала на документалното кино в Лайпциг. Това беше голям успех, защото след промените той беше единственото заглавие, освен „За мечките и хората” на Елдора Трайкова (показан в Амстердам), стигнал до голям международен форум. В Лайпциг „Животът е прекрасен, нали?” взе награда на MDR за най-добър източноевропейски документален филм. После го прожектираха месец и нещо в кината в Берлин.

Как стана така, че вторият филм – „Живот почти прекрасен”, е българо-белгийска копродукция?

Големият белгийски продуцент Паул Пауелс, който вече е и президент на европейската Международна асоциация на документалистите, ми помогна много. С него се познаваме от различни фестивали и уъркшопове. Той много хареса нещата, които правя. Благодарение на него направихме „Живот почти прекрасен”, защото два пъти ми отхвърляха проекта от Националния филмов център, макар че имах подкрепа от МЕДИА за развитие. Сключихме договор с компанията на Паул, че тя ще ми отпусне 10 000 евро за филма. Това спомогна да спечеля финансиране за копродукция, което става по-лесно, защото се отпускат по-малко средства. И така, с последния влак, в последния вагон минахме, защото бяхме класирани на последно място. А междувременно си работехме, още от първото кандидатстване. Според системата на копродукциите един филм не може да кандидатства за финансиране извън България, ако не е подкрепен от България. Затова след подкрепата от НФЦ получихме още средства от Белгия. Със субсидията от НФЦ се разплатих с екипа, а с белгийската подкрепа направихме цветните корекции, които бяха силно необходими, защото филмът е сниман с фотоапарат.

В „Живот почти прекрасен” има няколко епизода, които не могат да бъдат режисирани – монахът Божидар, който се втурна към камерата, танцувайки и пеейки, миг след като е помолил двойка влюбени да не се държат непристойно в манастира; Джими, който се радва, че е спестил големи разходи за сватбата, понеже единият му брат е фризьор и ще направи прическите, а другият ще венчае двойката безплатно; Александър, който с абсолютно безразличие гледа около себе си на морето, докато не зърва „колега” кючекчия в едно заведение. Как избирате какви моменти да снимате?

Това са неща, които се случват на момента. Основната ни идея беше да разберем как живее всеки един от тримата. Когато отидохме при монаха, не сме предполагали, че той е бил влюбен, че е страдал. Той беше в еуфорично-депресивно състояние. За него беше важно, че има на кого да разкаже през какво преминава, защото не може да сподели с останалите монаси. Аз го помолих да се качи нагоре по стълбите, за да снимаме и красивата природа наоколо. Въобще не съм очаквал, че ще се втурне и ще пее „Радка пиратка”. Той правеше напук, казваше: „Дошли сте тук и аз искам просто да се забавлявам.” Да се отърси малко от монотонния живот, който води.

3
Светослав Драганов, Джеймс Дака и Александър Лилиев на фестивала на документалното кино в Амстердам

Хареса ми, че е уловен живият човек. А дали откровенията не са му навредили след премиерата на филма?

Това много го мислих и го преживявах. Показах филма на Божидар преди премиерата. Прожектирахме филма и на фестивала „Златната липа” в Стара Загора, където е и техният митрополит, но не съм разбрал на прожекцията да е дошъл някой от църквата. Божидар се притесняваше, че ще дават филма по телевизията, но после каза: „Каквото е, такова.” Той не злепоставя никой друг, споделя само за себе си. По време на снимките преживяваше много силно влюбването си, защото то не е било взаимно.

От първия филм научаваме, че сред децата има и две сестри, но тях не ги видяхме. От втория става ясно, че освен Джими има още две момчета, които също не виждаме. Защо?

Най-голямата дъщеря на Лили, която тя ражда 19-годишна, е отгледана от майка й. Никой от съседите на бабата обаче не знаеше, че това е нейна внучка, а не дъщеря. И че освен това момиче тя е имала и други внуци. Втората дъщеря е отгледана от сестрата на баща си. Едното момче почина. Най-малкото – Клемент, отдавна живее в чужбина. По сценарий трябваше да снимаме и него в Белгия. Клемент е тотално различен – той е целеустремен, студент е по психология, но и работи. Бил е футболист, но е решил да замине за Белгия при свой приятел. Не пие, не пуши. Идва за по една седмица на „Слънчев бряг”, където купонясва. Живее като възпитаните западни деца. Джими е точно обратното, той си е бохем. Сега живее при Клемент и в началото имаше голям проблем, докато си намери постоянна работа. Бил е на път да се върне, но добре че не го направи, защото тук има много приятели, които живеят бохемски живот, защото имат по-богати родители. Те обичат да имат в компанията си някой като Джими, който ги забавлява. Само че след купона се прибират по домовете си, а той остава сам. И не беше свикнал да работи много, защото каква работа след целонощни купони!

Как се представи „Живот почти прекрасен” на фестивала в Амстердам, където беше включен в конкурсната програма?

Там бяхме с Александър и Джими. Исках и Божидар да дойде, но монасите ме помолиха да не го притеснявам, защото вече се беше поуспокоил. Александър никога не беше ходил в чужбина. Много е важно той да види как публиката реагира на филма. Отделно от това филмът се отнася към него много истински и затова ми се искаше Александър да го гледа първо сред зрители, които са много по-благоразположени, защото ми се струва, че в България го възприемат по-сеирджийски. Хората, които гледат документални филми на фестивал, се интересуват от кино, съпреживяват историята и проявяват голям интерес. Александър каза, че се е почувствал толкова добре, че не му се връща.

От регионалния конкурс на фестивала в Загреб и от документалния конкурс на СФФ филмът има Почетен диплом, а от Златния ритон Наградата на критиката. Какво носи поощрението в чисто практически план?

И аз като Сашо се радвам на признание. Готино е! Иначе малко хора ходят на кино, аз очаквах резултатите да са по-добри след премиерата у нас.

Може би трябва да го показвате пред внимателно подбрана публика, особено с тази сериозна социална тема.

Показахме го в „София Филм Фест за учащи”, например. Когато направих първия филм, имах много приятели от добри семейства, които имаха проблеми с наркотиците. Поканих много от тях на премиерата, за да видят как това момче, на което всичко му е тотално сбъркано, успява да се пребори с всякакви трудности и да запази достойнството си. А те, които имат всичко, се намират на много по-дълбоко дъно от него. Заглавието „Животът е прекрасен, нали?” е малко иронично, но исках да кажа, че въпреки всичко животът наистина е прекрасен. През 90-те положението за моето поколение, родено след средата на 70-те години, беше тежко –мои приятели починаха от наркотици. Онова време е неизследвана територия, особено ако направим сметка колко много млади са си отишли от хероин.

Има ли хляб в тази история за филм?

По принцип искам да направя игрален филм по темата. Това е едно от нещата, върху които мисля сега. Иначе продуцирам документален филм на режисьорката Албена Михайлова, който е за трагедията на нейното семейство. Става дума за баща сталинист, който заминава през 1968 г. да работи в структурата на СИВ в Прага с жена си и двете си деца. Момчето преживява Пражката пролет и периода на нормализацията. Когато след това се връщат в Пловдив, той започва да се бунтува срещу всички. Бащата се страхува, че го изпуска от контрол, чрез милицията го вкарва в ТВУ. Момчето не издържа и се самоубива точно на Нова година. Сега сестра му, която е художничка и от 1994 г. живее в Швейцария, прави филм, като в центъра му са разговори с 87-годишната майка. Това е филм за случилото се в едно семейство, което олицетворява обществото.

Иначе наистина искам да направя игрален филм за пубертета на поколението на бума от 70-те, когато са се родили много деца. През 90-те всичко се променяше. Времето беше много интересно, но и страшно. Тогава се появиха и наркотиците.

Интересно ми е дали този бъдещ проект би оставил по-леко усещане, което за мен носи предишният ви документален филм, изпълнен с повече хумор – „Град на мечти”, или би бил по-меланхоличен като „Живот почти прекрасен”.

Човек не може да избяга от себе си.

Показва ли режисьорът на документални филми себе си не само с избора на теми, но и с настроението, с начина, по който разказва?

Сигурно. Режисьорът все пак е част от филма. Изборът на герои е основното нещо. Дори на Златния ритон някакви колеги ме питаха: „Какъв е тоя филм за някакво педерастче?” Тонът им беше ужасен. А филмът въобще не е за това. Най-хубавите документални филми за мен са тези, в които авторът не личи, защото героят е важен и той трябва да се вижда. Действителността никога не е такава, каквато изглежда, защото в момента, в който сложиш камера пред един човек, тя се променя.

На какви други фестивали е поканен „Живот почти прекрасен”?

Сега ще участва на фестивала в Нови Сад, след това в Германия, в Литва. Имаме договор да бъде излъчен по телевизии във Финландия и Белгия. Надявам се да задвижим нещата, да може да бъде излъчен и по Арте. Идеята ми е да го видят повече хора, защото не правя филми, за да взема едни пари и с тях две години да поддържам добър социален статус. Идеята ми е да общувам със зрителите чрез филмите си, но не да показвам себе си, а героите си. Когато направя игрален филм, тогава ще представя с него себе си. А що се отнася до документалното кино, реалността е много яка и няма нужда да се манипулира.

Светослав Драганов
17.06.2014

Свързани статии