„Анима“, Капка Касабова, издателство ICU, 2025 г.
„Анима“ е последната книга от четирилогията на Капка Касабова, свързана с живота на Балканите (след „Граница“, „Към езерото“, „Еликсир“). Документалната първооснова на книгите в съчетание с характерната за високите образци на художествената литература изключителност на ситуациите и уплътняване на образите превръщат произведенията на Капка Касабова в необикновено жанрово явление: на границата между пътеписа, историческото, социалното и етнографско изследване и автофикционалното повествование.
И „Анима“ (подобно на останалите три книги) е художествено свидетелство за онези паралелни на динамичното ни модерно всекидневие малки светове, в които хората и местата се мъчат да запазят нещо отминало и забравено за повечето от нас, но ценно за Земята ни и за Вселената. Именно мъчат е точният глагол, защото съхранението може да се случи трудно и за това са потребни непреклонни характери, странни и „малко луди“ хора, ако ги мерим с критериите на познатото и обичайното.
Неслучайно един от епиграфите в началото започва с думите на Джим Корбет „Боговете и животните някога са си говорели. Сега всеки си говори сам“. А предговорът разкрива, че книгата е вдъхновена от „хората и кучетата, които все още са отдадени на пасторализма“. Защото повествованието изследва преживяванията на една от онези модерни личности, обикновено говорещи си сами, попаднала сред смелите и верни същества, които „крачат през света нечути и незабелязани“; оставени сами в опита си да запазят изначалната връзка между човека и природата. „Анима“ (лат.) означава душа (както пак авторката пояснява), и думата за животно в много европейски езици идва именно от този корен, а в българския език е сродна на живот. Без животните битието ни на Земята би било бедно, оскъдно, тъжно, дори невъзможно, е едно от посланията на Капка Касабова.
Решено в първо лице единствено число, повествованието въвежда в сюжета пълнокръвния образ на млада, пламенна и саморефлексивна жена, писателка, която решава да живее няколко месеца в планината с пастирите, стадата от каракачански овце и кози и каракачанските кучета. Думата „пастири“ тук е донякъде условна, защото означава не хора, които са получили това призвание по наследство или пък защото са нямали друг начин на препитание. Стопани на стадата в подножието на Пирин са две-три семейства, състоящи се в по-голямата си част от интелектуалци и художници. Всички те съзнателно са избрали този начин на живот в опита си да възродят и спасят почти унищожения в последните сто години пасторализъм (движението на хора и животни в търсене на паша). Към тях са се присъединили и няколко несретници, давещи усещането си за безизходица в ракията, но безусловно обичащи животните, и верните кучета пастири, без които нито хората, нито стадата биха оцелели. В мисията на всички тях има нещо от библейското съдържание на думата „пастир“: някой, който събира, води и пази.
Оцеляването на вековното съжителство между хората, млекодайните животни и четириногите им пазачи би било невъзможно без самоотричащото решение на Камен, Ахил, Стамен, семействата им и още една шепа хора (всички представени чрез фикционални имена в книгата) да живеят аскетично и изложени на суровите природни условия в планината. И почти на инат да устояват на загубите, глобите, рестрикциите от една бюрократична система, чиято главна грижа е консумацията, а не производството на мляко, сирене, месо, нито обгрижването, обичта и благодарността към животните. Авторката изследва предисторията на това решение, а тя е свързана с поетапното лекомислено унищожаване на стотици хиляди овце, кози, коне, кучета: „Приватизацията повтаря престъпленията на колективизацията. Някога животните са били част от семейството ти, имали са лични имена и родословие. Предците ти са спали под един покрив с тях. Само едно-две поколения по-късно потомците на същите тези животни биват превозвани като роби до далечни брегове и в кланицата. Повтаря се ориста на дедите ти, само че ти вече не усещаш нищо“.
Хората и животните съжителстват сред една магична, сурова и изключително красива природа в подножието на връх Вихрен, по стръмни пътеки, около пропасти, скали, водопади и високопланински пирински езера. Ветеринарният еколог Велин, двигател на кампанията за опазването на Кресненското дефиле, обяснява, че в този пролом има най-голямото биоразнообразие в цяла България, а и в Европа. И сякаш във всичко тук е запазена паметта за оная някогашна гора – „тъй необятна и пълна с живот, знаен и незнаен, че когато старите пастири влизали в нея със стадата си, сваляли капи от главите и се помолвали“.
Благоговейното отношение към планината, гората, животните и техните пастири е проникнало цялото повествование, въпреки неизбежните конфликти, в които хората влизат помежду си и в които и повествователката периодично бива въвличана. За нея овцете имат фараонски лица, кадифени муцуни под изящни глави (именно с „очовечаващата“ дума „лица“ си служи авторката винаги, когато описва овцете, козите или кучетата), козите са необикновено интелигентни, дръзки и независими, планинският вятър роши козината на кучетата и им придава „геройски вид“. „Всичко притихна. Идеше ми да коленича на мраморния под на планината. Да, това са най-старите животни на света…“. В повествованието често и съвсем естествено се вливат лирични отклонения, родени от проглеждането на модерния човек за изключителното в природата, скрито от всекидневните ни погледи: „Излязох и величието на долината едва не ме повали. Белите камъни на Черната вода розовеят от ранното слънце. Реката бушува, леденосиня, доста е близо до колибата. Вихрен свети като златна пагода. Кучетата обикалят периметъра като митични създания. Сашо ме вдигна от земята и ме завъртя“.
Животът в колиба високо в планината, без елементарни битови удобства, без интернет и каквато и да било друга връзка със света изтощава, но и опиянява, пристрастява. Писателката открива, че при животните злото не съществува, те просто не знаят как да не са добри. Вглежда се в лицата и на кучетата, и на овцете, и на хълмовете, и на овчаря Сашо, който неизменно се обръща към нея с „мило“. Несретникът Сашо, изоставен от дете, преминал през суровата школа на скитничеството, на безогледната експлоатация и периодично удавящ в пиянство усещането си за несигурност и самота, постепенно започва да гледа на своята временно пребиваваща в колибата спътничка като на своеобразен спасителен пояс. Драматичното редуване на човешка топлота и доверие с разочарование и предадени надежди е част от художествения конфликт, свързан с личните взаимоотношения.
Но нито суровите условия на живот със стадото, нито нелечимото пиянство на пастирите Сашо и Васко или мълчаливото и студено упорство на Камен, пожертвал таланта си на художник, за да спаси каракачанските породи, могат да разочароват писателката до такава степен, че да спре да обича и да се възхищава именно на този начин на живот – хората, животните, растенията във високото пространство на планината, сред стихийността на природата. Онези, които се грижат за овцете и кучетата писателката (като персонаж от художественото повествование) си представя като единствените оцелели хора в цялата пуста планета. Прилични на пилигрими, които вървят нагоре, те „търсят планинската овца с фараонска глава, коня, който ти чете мислите, каракачанското куче с човешки очи, скалния орел, нарисуван с ръка на момче, и вълка, който отговаря. Търсят допир. Когато с лека ръка изсякоха горите и изколиха конете за месо, не знаеха, че всичко е свързано и че душите им повече няма да намерят покой. Че ще бродят из една осиротяла земя и от време на време ще ги пронизва страшното усещане, че са изгубили правото да са тук“.
Търсен, но непосредствено представен – през преживяванията на слезлия от високото човек, е контрастът с низината. Пребиваването в града, дори само след няколко седмици „горе“, изглежда лишено от посока и смисъл: светът долу е скучен и плосък, хората се хранят не защото са гладни, а за да убият времето и в безнадеждния си опит да запълнят с консумиране някаква екзистенциална празнота. Обсъждат банални теми, занимават се с дребни неща, измислят си тревоги, бягат от действителността в безсмислени развлечения, отегчават се, имат неудобни взаимоотношения едни с други. Това е един „квадратен свят“ (по аналогия на символиката в романа на Р. М. Пърсиг „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет“), чиято същност можеш да прозреш само ако си бил във високите пространства на един безбрежен вселенски организъм, от който човекът е само една частица.
Дивата природа (този „идеал величествен и прост“ и за Иван Вазов) е философия, религия, свещено писание, за които са необходими сетива като тия на Капка Касабова: „Колкото по-нагоре се качваш, колкото по-трудно е физическото оцеляване, толкова по-равни са всички. Дивата природа изравнява. Личността изчезва, същността нараства“. Авторката често редува повествованието и описанието с родени от съзерцанието екзистенциални обобщения, изпълнени с динамика, живот и дух: „Вятърът е вестоносец, тръгнал от далечни земи, опитвам се да уловя посланието му. Като дума, която не е дума, непрекъснато движение на треви и светлина, на животни и на слънчева орбита. Вятърът е създание. Вятърът е душата на света, която прелита над мен, и посланието ѝ е това: душата на света. Анима“.
Интуитивното прозрение на пастира Сашо „на теб мисията ти е да се бориш за онеправданите“ Капка Касабова наистина следва с книгите си: и с „Граница“, и с „Към езерото“, и с „Еликсир“, и с „Анима“. Тя претворява битието на онези малки хора по границите между световете (държавите, сушата и водата, равнината и планината, миналото и настоящето), чийто живот обикновено преминава не така, както те са избрали с разума си, а така, сякаш някой Друг или Нещо по-голямо ги е избрало за стражи. Съзнателно или не, те пазят светове, които са на изчезване, а трябва да се съхранят: спомените, гостоприемството, добротата, лечебната сила на растенията, Земята, животворното присъствие на четириногите в обсебената от човека природа…
„Какво научих тук? – пише във финала на „Анима“ Капка Касабова. – Че и аз имам синдрома на спасителя. Те спасяват породи и видове. Аз спасявам хора и места.“
Спасените от Капка Касабова хора и места са достояние вече не само на родната ѝ страна – България, и не само на нейната страна убежище – втората ѝ родина – Шотландия. Те вече са част от света, от неговата памет, от неговото настояще и бъдеще, от оня „безбрежен като плазма организъм“, частица от който са всички живи същества. Защото нейните книги са родени от съзнанието за принадлежността ни към този космически организъм и за онова, което му дължим.
Марта Радева е завършила българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).
