0
4976

Срамният съдебен случай „Александър Дзивгов“ (I)

Или как честните думи отвеждат в затвора и приковават към смъртта

Александър Дзивгов

Пантеонът на българската обществена съвест, макар и възнисък, съхранява урна с кратък надпис: Александър Дзивгов.

„Живеем ние като в пустиня, всеки затворен в себе си, всеки носещ в себе си своята горест. Обиколени от хора, ние се мамим, ние вярваме, че не сме сами… Животът е наистина една симфония на безнадеждността, в която има толкова тъжни трели, толкова минорни ноти. И понякога аз си представям живота като един храм с дълги редици запалени свещи. Ден след ден те тихо и незабелязано гаснат, безмълвно умират, сякаш звездици чезнат пред олтара на златната зора… И ще дойде един много тъжен ден, в който последната свещ ще угасне… и всичко ще се свърши…“.

Имена: Александър Димитров Дзивгов.
Роден: 19-и април 1896 г. в София.
Главно занятие: публицист, литератор.
Семейно положение: неженен.
Баща: Димитър Дзивгов, роден в Прилеп – Македония.
Майка: Константина Дзивгова, родена в Прилеп.
Къде живее: с майка си. „Баща ми почина в София през 1924 г.“
Други близки роднини: брат Георги и още двама братя.
Кои езици говори: френски, руски. „Чете всички европейски езици“.
Образование: висше – два факултета.

Данните пренасям от Въпросник за установяване самоличността на лице, попълнен на 3-ти юни 1933 г. в отдел „Криминален“ на Дирекция на полицията. Поводът – проведено дознание.

Ала каква е „криминалната проява“ и кой собствено е нейният „автор“?

Роденият през 1896 г. в София Крум-Александър Дзивгов е син на македонски емигранти от Прилеп, баща му е бил адвокат. Завършва естетика и литературна история в Париж и Гренобъл. Свободното владеене на европейски езици е съчетано отрано с оформена критична нагласа. От Сорбоната например пише писмо до свой приятел, изразявайки известно разочарование от някои преподаватели и възхита от Софийския университет, достигайки дори до обобщение: „Едно само мога да ти кажа с пълна сигурност, че професор по литература като Шишманов засега няма в Парижкия университет“.

Студентските години проправят път към двете поприща след завръщането в България, отбелязани собственоръчно в цитирания въпросник: публицист и литератор. Крум-Александър публикува предимно в списанието за политика, обществен живот и литература „Сила“, редактирано от Хр. Силянов и К. Списаревски и излизало от 1918 г. до 1924 г. Много негови статии откриваме и във в-к „Ден“, сп. „Право“, сп. „Демократически преглед“, сп. „Листопад“, сп. „Читалищен преглед“ и др. През 2013 г. д-р Радка Пенчева с вещина подготви и издаде сборник с публикации на Ал. Дзивгов в изд. „Изток-Запад“, като във встъпителния си очерк, озаглавен „„Аз обвинявам!“ или аферата „Драйфус“ по български“ разясни близките отношения на автора с много български писатели като П. Яворов, П. Ю. Тодоров, д-р Кр. Кръстев, както и с кръга, гравитиращ около в-к „Литературен глас“ и неговия главен редактор Д. Б. Митов.

С необикновена страст „Саша“ или „Крум“, както често са наричали Дзивгов, се втурва в анализ на творчеството на всички родни и чужди писатели, приковаващи читателски интерес. „Няма по-значимо явление в нашата и чуждестранните литератури, което той да не е отбелязал“, уточнява Р. Пенчева. Дзивгов е последовател на Бергсон: „Пише от позицията на човек, убеден, че между всички области на културата съществува взаимопроникване“. След години д-р Ник. Ил. Блъсков ще обобщи: „Ученик и приятел на цяла една редица наши представители на елита на художествената мисъл, като се започне от д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков, Пею Яворов, Петко Тодоров, Боян Пенев, Александър Балабанов и пр. и пр., той боравеше като в своя собствена градина не само с цялата класическо-елинска и съвременна френска, руска, скандинавска, англосаксонска, немска и италианска литература, но и с оная на нашите съседи: румънци, гърци, сърби и даже турци“. Френската литература (според проф. Балабанов) той познава в детайли – както научна, така и юридическа, и политическа.

Според Никола Агънски (началник отделение при Дирекция на статистиката през 1937 г.) Дзивгов е представител на второто поколение след Освобождението. Първото е в активна възраст непосредствено след Освобождението, около 1880–1900 година, оформило своя светоглед предимно в условията на турското робство. Второто активно поколение са хората, родени след 1870 г., оформили своя светоглед „под свободното българско небе“ и което понесе трите войни на второто десетилетие на ХХ век. Негов представител е и Дзивгов; мнозина от тях са европейски възпитаници. А третото активно поколение са родените след 1900 г., които не са участвали във войните и оформили се в следвоенното време; господстващо влияние в социалния живот на общежитието ще поемат към 1945 г.

Ето два характерни цитата из обемното творчество на Ал. Дзивгов. По повод погребението на Иван Вазов ще напише във в-к „Ден“ на 30-и септември 1921 г.: „Тая неразлъчност между съдбата на народа и лирата на поета съвсем не уби у него индивидуалния мир, и може би за далечните поколения на бъдещето той ще е по-интересен с ония елементи на непосредствен вътрешен интимитет, които блестят като бисерни зрънца в необхватната обилност на неговата поезия. Ала огромното културно-историческо значение на Вазов за нашето време се крие в идентифицирането на неговата поетична съдба с националната и на това негово достояние България се поклони вчера с трогателна признателност и любов“. А самоубилият се поет Никола Ракитин ще бъде оценен във в-к „Литературен глас“ на 13-и май 1935 г. така: „На трапезата на българската поезия Ракитин беше малко настрана, но той заемаше и ще заема на нея своето здраво и трайно място. На тая трапеза той остави богати дарове – домашни бели погачи, кехлибарени гроздове, шарена бъклица с руйно вино и росни китки от синчец и здравец. И неговият лик ще бъде окитен със синчец и здравец, докато живеят българската песен и българската реч“.

Текстовете на Ал. Дзивгов рисуват шарки върху имена, творби и обществени събития на съвремието, обграждащи всичко значимо по различни географски посоки и в цялото им езиково многообразие. В тях усещаме ясната тоналност на един отдаден хуманизъм и дори оттенък на мека социална чувствителност. Това ясно проличава, когато иде реч за тъжната съдба на инвалидите и сираците от войните, на емигрантите – българи от Македония, руснаци-белогвардейци и др., на зле платените чиновници, на бедните и онеправданите. Руските белогвардейци ще пролеят сълзи за него, пише Хр. Силянов. Всеки руснак, минал през София, бежанец, учен, военен или обикновен човек, е видял добро от него, дори на трапезата в жилището му. „Руският консул“ – така са го наричали шеговито неговите приятели българи и руси. Когато руският писател и бъдещ Нобелов лауреат Иван Бунин пресича с емигрантския си път гр. София през 1920 г., Дзивгов отново е насреща, като трудно преживява обира в хотелската стая на великия писател; Бунин е оставен без скъпоценните камъни, златото и парите, а и малко закъснение за сказката на публициста Пьотр Рис в театър „Одеон“ го спасява от зловещ атентат.

Саша Дзивгов не подминава нито един остър въпрос, поставян пред българската действителност в трудните години след Първата световна война. В защита на инвалидите от войните той издига глас: „Върху окървавеното чело на злополучната ни родина ние лепваме с безучастието си към пострадалите братя едно голямо петно и не сме смутени и може би сме дори спокойни. Ние сме спокойни и пред безрадостния жребий на хилядите деца, рожби на убитите герои за българското тържество“. Топлото отношение на учителя Дзивгов към децата е споделено в спомен и от писателката Калина Малина. Саша пише неизтощимо, често посред нощ из столичните сладкарници. Съставя и редактира сборници с творби на български, руски, полски, френски и други автори.

Аз не притежавам литературния талант на големи автори отпреди близо век. Ето защо ще дам думата на тях – така, както са подбрани от Д. Б. Митов през 1937 г., т. е. година след смъртта на Саша, в споменния сборник „В памет на Александър Дзивгов“.

Проф. д-р Ас. Златаров: „Руските и френските духовни великани му бяха учителите и от тях той научи де е пътят за радостите на живота. От тях, най-вече от руските мъдреци и художници, той закали и своята съвест“.

Адв. Дим. Хр. Велев: „Така протичаха ученическите години. Тогава нямаше спорт, нямаше кино, нямаше футбол, нямаше безидейността на днешната младеж, нито нейната нравствена разпуснатост. И още тогава у Крума проличаваха три основни елементи: безграничната му любов към литературни занимания, всеотдайност към другари и близки, и култ към жената. И всичко това на плоскостта на един девствен романтизъм, примесен с младежка сантименталност, които впрочем останаха до края в душата му… Той имаше едно френско произношение на „р“, което правеше още по-интересен изящния му слог. Стиховете цитираше тихо, без патос, но с една безкрайна меланхолия и болезнено сантиментално чувство“.

Вичо Иванов: „Странен, странен си бе той като писател и човек: буйна мисъл, детски наивитет, бързи решения за дело, непоправим ентусиаст и оптимист пред далечните миражи на човешкия дух, дълбок мечтател, страстен полемист, фин изобличител, духовит събеседник!“.

Емилиян Станев: „Тоя човек носеше със себе си благородството на роден аристократ, парадоксалността на един дързък дух, както и гордост пред истината – качества, които бяха в повече, отколкото е нужно да се живее спокойно у нас“.

Д-р С. Данев, бивш премиер: „Още го виждам, как замислен крачи по софийските улици, с чанта под мишци, занят вътрешно с някои обществени въпроси. Ако в случая му поискате сведение, пълната с книжа чанта е при ръце и веднага се разтваря. Тогава със светнало лице той дава обяснения – обстойни, изпъстрени с имена на автори, с цитати от съчиненията им… Трогнат от окаяната участ на една нещастна вдовица, вплетена в нескончаеми процеси, писателят Дзивгов се заема да я защитава с издаване на отделна брошура. Като чувствителен общественик, той сякаш се е повлиял в случая от знаменития Зола, който на времето си със своя вихрен зов „Аз обвинявам“ бе разпръснал по всички посоки гръм и мълнии в защита на осъдения Драйфус. Дзивгов забрави само едно – че България и Франция не е едно“.

Григор Василев, бивш министър: „Ал. Дзивгов винаги се стремеше да бъде безпристрастен, но никога не пишеше и не говореше без страст“.

Проф. М. Арнаудов: „Тънък естет, той бе същевременно и една жива съвест, отзивчива за всички големи каузи на обществения напредък и на националното развитие… И той оставя голяма празнина след себе си. И ако неговият и мой приятел Александър Балабанов казва, че Дзивгов е загинал като жертва на своята безпределна любов към истината, аз бих могъл да добавя, че тази истина би трябвало да трогва у нас повече съвести и да не допуска такива безмилостни жертвоприношения…“.

Г. А. Стаматов, артист от Народния театър: „От 20–25 години насам едва ли е минал през София по-виден чужденец: общественик, професор, писател, художник, артист или просто интересен човек, без да премине през културната митница на Саша Дзивгов“.

Инж. Йорд. Чолаков: „Жестоката ни действителност издига един след друг черните призраци на надгробните кръстове. Изгонихме Пенчо Славейков, за да склопи очи с горчилка на уста в подножието на една чужда планина. Стоглавата хидра на обществената злоба поднесе на Яворов парабела и отровата. Тъмният тунел № 3 скри тайната по смъртта на най-безобидния ни певец Ракитин. Взеха ни Милев, Ясенов, Церковски, Дзивгов“.

Константин Трънка: „Не познавам друг, който с по-голямо себеотрицание, с по-голяма готовност, с по-безкрайно рискуване за себе си да е защитавал и помагал на нещастни. Бил съм свидетел на много подобни случаи, които са предизвиквали винаги възторг у мене, но последният, на който бях свидетел в Александровата болница, ме порази. Дзивгов лежеше на смъртен одър, няколко часа само го разделяха от смъртта. И в тоя трагичен момент той говореше на Д. Б. Митов и мен за нещастията на един старец и ни молеше да се застъпим за него. На тая своя доброта, на това свое велико сърце Александър Дзивгов служи до край и стана тяхна жертва“.

Проф. Ал. Балабанов: „Снощи на 7 часа в Александровската болница почина от изтощение, като арестант, един от най-даровитите, най-вдъхновените, най-учените, най-бойките представители на българската интелигенция. Ал. Дзивгов беше жива съвест, която се движеше из софийските улици и из градовете на България. Всяка неправда, всяко страдание на бедните и на онеправданите, веднага намираше отзвук в неговото голямо сърце и той моментално действаше – с перо, с уста, с каквото може, а най-често с личната си бърза помощ. Страдаше ли някой интелигентен човек от студ през зимата, без палто, Дзивгов събличаше своето палто и го подаваше, а сам трепереше под своето тънко пардесю“.

Такъв е бил Саша Дзивгов: нисък ръст – високи нравствени хоризонти!

Заслужава да отбележа литературното и преводаческо присъствие на Георги-Асен Дзивгов (1903–1986), брат на Крум-Александър. Жорж получава образование в Швейцария и Франция, бил е състудент на Жан-Пол Сартр и приятел на Пол Валери. Две десетилетия работи из български легации по света, бил е и първи секретар на външно министерство. В продължение на 15 години подготвя френските емисии на БТА. Има много преводи от и на френски език, превежда и романа „Тютюн“ по лична молба на Димитър Димов. Издава две свои стихосбирки, излезли през 1925 г. и 1927 г. През 2004 г. д-р Р. Пенчева и изд. ЛИК публикуваха сборник, посветен на Георги Дзивгов. (За жалост не успях да открия гроба на Ал. Дзивгов, въпреки усърдния оглед в Центр. соф. гробища и справките в регистри. Той е бил погребан в днешния парцел 44 близо до оперната прима Христина Морфова, починала два месеца преди това. Ала открих гроба на Жорж Дзивгов в съседния парцел 59).

Но какви са тези напомняния за трагична смърт, прокраднали се тук-там в писанията на Дзивговите приятели? Време е да хроникирам, любезни читателю, този подъл сюжет. Периодът 1933–1936 г., вместен между литературна изява и посмъртен сборник от 1937 г., слага окончателен печат върху живота на една чувствителна личност.

На това ще посветя втората част на настоящия текст. 

Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, Югозападен университет „Н. Рилски“ – Благоевград и Академия на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на книгите: „Образуване на досъдебно производство: актуални проблеми“ (2015), „Доказателствени средства в наказателното производство: същност и видове“ (2006), „Предмет и тежест на доказване в наказателното производство“ (2008), „Секторът за сигурност в процес на трансформация: критични разсъждения“ (в съавторство, 2014)“ и др. Публикува текстове и на историческа тематика. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От м. ноември 2014 г. до м. март 2015 г. е министър на вътрешните работи, от този пост подава оставка.