Войната е мръсна работа. Тя смърди и те кара да се чувстваш безпомощен.
Тя събужда деструктивни нагони там, където въобще не си ги очаквал. Войната безчинства в съзнанието ни, в семействата ни, в социалните мрежи, на работното място, защото войната е вездесъща. Веднъж започната, тя засмуква и тези, които я водят, и тези, които наблюдават отстрани. Тя парцелира общността на идейни кланове, които се групират около своите си тотеми. Тотемите могат да бъдат всякакви, от антропологични до абсурдни. Важното е да сублимират социалните, икономически и интелектуални характеристики на съответната група. Да вземем за пример т.нар. партия „Възраждане“, концентрирала в себе си единствено и само фрустрации, които продава на политическата сцена като спасителна национална идеология. Макар представителите ѝ да са доста шумни, никой от тях не може да каже как изглежда тази идеология, превърната в практика. В ситуация на мир те щяха да са просто поредното раково образование на политическата ни сцена, чието единствено постижение се изразява в това, че са успели да превърнат българската дума възраждане в мръсна. Но в състояние на война тяхната безобидност вече е под въпрос, колкото и да ги иронизираме. Нивото е това на квартални антиваксъри, като половината от тях са с ваксинационни сертификати, вероятно фалшиви, но няма как да знаем, защото и прокуратура си нямаме. И както гласи една безвкусна смешка, не ни остава друго, освен да благодарим на Путин, че поне ни излекува от КОВИД. Няма да се учудя, ако адептите на въпросната партия приемат това твърдение за буквален и неоспорим факт, така както приемат и Путин за техен естествен тотем. И горчивият отговор би бил – да, излекува ни, но на каква цена?
Путин така лекува, той друго не знае, мирогледът му е кален в аналите на КГБ. В това подобие на мироглед единствената призната ценност е грубата и безогледна сила. А лайтмотивът е: „Ти мен уважаваш ли ме, защото ако не ме, сам си си виновен“. Точно това е руската мантра, която се лее от държавния им канал. Цивилизационно погледнато, Путин и хунтата му решават този род проблеми само с груба сила. Става дума за родово-племенен етап от еволюцията на съзнанието, който, ако не е навреме детектиран и деконструиран, бързо става устойчив в своята токсичност. Това е същото еволюционно ниво на съзнание, което наблюдаваме у ленинградските банди от крайните квартали, сред които е расъл малкият Вова, преди сам да отиде в КГБ и да им се предложи за сътрудник, едва навършил 14 години. Това е всичко, което му е хрумнало като начин да всява страх у по-силните. Уважението сред бандитите е единствената разменна монета в този свят. И тя се взима със сила, опазва се чрез поддържане на страх у противника и се крепи на нагло и надменно поведение. Защо според вас руската посланичка се държи така? Тя възпроизвежда логиката на кварталните съветски бандити, защото друга не познава. Може би няма проблем да я игнорираме, при условие че междувременно разчистим оперативната руска агентура, действаща в цялата държавата. А посланичката нека си пише постовете. Тя така е програмирана. Както съвкупната путинска администрация, така и тя не предполага наличието на алтернативни варианти на поведение и мироглед, които да произведат друго качество на мислене. Действащата в нея програма не ѝ позволява да припознае други принципи на взаимоотношения освен шантаж, дезинформация и лъжа. А след като тя не вижда тези принципи, ти също нямаш правото да ги виждаш, още по-малко да ги споделяш. Тук не печели енергията на по-еволюиралия, тук печели енергията на неандерталеца.
Именно тази животинска посредственост, наложена със сила, е най-обидната. Тази посредственост първо по брутален начин те насилва, а после те инфантилизира до крайност. След тези два етапа нищо не ти пречи да редуцираш случващото се до твърдението, че САЩ са причината за това, че Русия нападна Украйна. Този наратив става за деца, играещи си около трансформатора, но не и за съзнателни възрастни. В самото твърдение има структурно и логическо противоречие, и като всеки пропаганден наратив, и този изобилства от пробойни в аргументацията си. На това обаче никой не обръща внимание. Свойствено на руската пропаганда е да третира адресата си като малко дете или като умствено изостанал индивид. Така широко тиражираното твърдение се споделя от немалко хора в Русия и този факт е само щрих в чудовищния процес на инфантилизиране на цяла една нация. Дори правителствените им PR акции са като детски утра в двореца на пионерите. Стигнаха дотам, в една патриотична песен за СССР да наредят Сталин до Пастернак и Булгаков. Паднаха дотам да брандират свастика и да твърдят, че са започнали война, за да предотвратят войната. Днес путинофилите в Русия рисуват с бяла боя буквата Z на вратата на всеки, който открито заявява несъгласие с войната. Практика, датираща още от средните векове, когато агентите на инквизицията са маркирали вратите на вещиците и неверниците, преди да ги обесят или изгорят. В един друг кошмар един друг диктатор маркираше хората, мечтаейки измислената от него нация да спаси света. Поредното безвкусно дежа вю от каталога на човешката жестокост и глупост. Всеки ход на тази пропаганда вече е бил проиграван в световната история от някой друг, всяка нейна стъпка е минирана от краха на поредния диктатор, изгубил връзка с реалността. На нас ни се падна честта да наблюдаваме посредствен имитатор, който копира посредствено зло.
Обидна е и тази поголовна инфантилизация на обществения дискурс, която сама по себе си е процес дълъг, но веднъж започнал, става трудно обратим. Когато царят-президент и местните васали превърнат държавността в корупционен механизъм, това се случва за сметка на бавното и необратимо оскотяване на населението. Това са структуриращи обществото процеси, свойствени както на тоталитарните режими, така и на меките автокрации с голям процент корупция в държавното управление. Такъв режим довежда гражданите на съответната държава до морална лоботомия и до невъзможност да отличат кое е етично и кое не, кое е правилно и кое – грешно. Или тези категории за тях стават абстрактни и разтегливи. Така в състояние на морална дезориентация фокусите на руския агитпроп дават своите отровни плодове.
Насилих се и изгледах част от дискусионно предаване, излъчено по първи канал на руската телевизия. Първото, което се набива на очи, е емоционалният апломб, с който и водещ, и гости обясняваха как светът не ги разбира и как цялата планета крои козни, за да унищожи Русия и всичко, което тя представлява. Никой не се запита, как така всички представени в ООН държави се дистанцираха от Русия. Единствените подкрепили я са отдавна в позорния списък на онова, което само се прави на държава, а именно Сирия, Еритрея, Северна Корея и Беларус. Но това в руското предаване не се коментираше. Очевидно беше, че в тезите на говорещите нямаше и един сериозен аргумент, затова пък емоционалният им тон буквално те помита. Така зрителят, регистрирайки окаяното състояние на собствената си държава, лесно може да се идентифицира с нея, намирайки отдушник за персоналните си фрустрации: „Не стига, че съм жертва, ами сега искат и да унищожат Родината ми!“ Личните му комплекси и атаките към страната му стават едно цяло. Съзнанието му, отровено от пропаганда, артикулира това като патриотизъм. А всъщност говорим за най-обикновена племенна мъст. Реваншизъм а ла ленинградска банда. Държавният канал услужливо насочва гнева срещу подлия демократичен свят, който по неясни и мистични причини желае тяхната гибел. Защо ли? Ами защото най-вероятно са специални. А неспециалните по презумпция са врагове. Дори и родните си дисиденти те наричат чуждестранни агенти. Логиката на манипулатора предполага врагът винаги да е външен, това консолидира. После манипулаторът взима структуриращите ситуацията елементи и им сменя местата. Путин до последно иронизираше Запада заради параноята му и се кълнеше, че не искал, видите ли, война. След което, без преход, я започна. Стратегията на патологичния лъжец е да руши установения консенсус, за да го замести с безсмислен хаос. Крадецът вика дръжте крадеца. Нападащият вика „нападнаха ни“. Нацистът прави денацификация. Словоизлиянията в това предаване бяха каша от несъвместими дискурси, извращаване на базисната логика и непонятни конспиративни теории. Зрителят присъства на емоционално изстъпление, чиято единствена цел е да поддържа хипнозата в редиците на вече зомбираните. И всичко това нямаше да бъде толкова обидно, ако средствата на манипулатора се отличаваха с поне малко фантазия и креативност, които да заслужават анализ. Но истината е, че Путин е най-баналният диктатор , който някога е съществувал.
В една от пиесите си руският драматург Иван Вирипаев говори за това как днес човечеството има един основен проблем и той се казва екология. Никога нашият вид не се е изправял пред по-голямо изпитание. Ето защо към екологичния въпрос може да се подходи адекватно само ако всички правителства приложат широко координирани действия. Нито една диктатура не може да се включи в подобни действия, защото целият ѝ потенциал е вкаран в репресивни политики. Тоталитарните режими са така заети с това да запазят властта, че практически нямат ресурс за друго. Затова регресират, ставайки все по-агресивни, а в подобен режим им е невъзможно да са адекватни на проблематика от съвсем ново естество. Екологичният въпрос крие в себе си шанс за това целият човешки вид да се качи на ново, по-високо ниво на съзнателност, в това е скритият му смисъл. Другото ще са само последствия от колективния избор на човечеството. Пред лицето на такова глобално предизвикателство да започнеш война е непростима свинщина. При това започваш война, аргументирана с логични конструкти от друга, по-мрачна и изостанала епоха. Бродски в едно интервю казва, че проблемът му със Съветския съюз е преди всичко естетически. Като начало и аз не мога да се примиря с посредствеността на Путин. Поставен до Великия диктатор той изглежда като неталантлива имитация на Чаплиновия шедьовър. Психологическият му профил е инвентарен списък с клишета за диктатор, започвайки от ниския ръст и свършвайки със самодейните му занимания с история, мутирали в зловеща доктрина. Съгласете се, че всичко това звучи обидно назадничаво на фона на еволюиращите днес мисъл и нрави на глобално ниво. В светлината на тяхната еволюция путинофилската идеология демонстрира въпиеща дилетантщина и дълбока духовна посредственост. И сега всичката тази гадост ни е натресена под формата на абсурдна война, която никой не може да обясни.
За много българи Путин можеше да остане някакво абстрактно и далечно зло, ако не трябваше всекидневно да се сблъскваме с неговия фен клуб, открито проповядващ идеологията му. Постът на депутатката от „Възраждане“, която предлага услугите си на руската армия, развятото знаме на окупатора на Шипка, както и замерянето със снежни топки са фолклорните прояви на тази доктрина. Тук влизат и алтернативните гледни точки на един журналист от национална медия, президентската мантра, че ако помогнем с оръжие, ще влезем, видите ли, във война, а също и позорната позиция на БСП, бореща се за отказ от каквито и да било санкции срещу Русия. И това под предлог, че защитават българските интереси! Като че ли България е парче земя, носещо се в открития Космос и извън всякакъв контекст.
Направих си труда и изгледах интервю с човек, кръстил се в социалните мрежи Копейкин. Докато го гледах, получих хипервентилация. Словесният поток от екрана се превърна в истинско задушаване. Скачане от сюжет в сюжет, объркан списък от проблеми и нито една конструктивна или поне поставена в контекст идея за решаването им, плетеница от теми, които никога не биват развити до заключения поради очевидната неспособност или нежелание на говорещия да ползва причинно-следствени връзки. С една дума, фонтан от начала на изречения и пълно отсъствие на завършеците им. Точно като в руското пропагандно предаване, но някак по-самодейно. Тогава си казах, че се изисква липса на въображение и дефицит на достойнство, за да искаш насериозно да си посредствена имитация на нещо, което дори не може да бъде оригинал, защото всъщност винаги е било фалшификат. Или пък просто си предател, на когото му плащат да нарича всички други предатели.
Това, че в едно общество има индивиди с проблеми, не е новина. Не е и кой знае каква беда, при наличието, разбира се, на базисна законност. Притеснителното тук е нашата търпимост към прокламирането на откровени лъжи и манипулации. Плашещо е нашето безразличие към банализирането на човеконенавистни доктрини. Да, никой не може да ти забрани да мислиш (или да не мислиш), но както казват юристите, в правовата държава свободата на словото свършва там, където започва законът. Това важи и за посредствеността, и за глупостта, и за откровената злонамереност, когато те станат опасни за обществения консенсус. Това също е цивилизационен принцип, на който всички, включително и путинофилите, са длъжни да се подчиняват.
И помнете, че докато четете това, Русия продължава да избива цивилно население.
Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна. Завършил е театрална режисура в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян. Дебютира като режисьор с постановка на „Илюзията“ по Пиер Корней в Драматичния театър в Сливен (1992). Има постановки в Младежкия театър, Театър „Българска армия“, Народния театър, Варненския драматичен театър и др. След 2000 г. поставя в Белгия, Франция, Русия. През 2005 г. основава собствена театрална компания в Брюксел – Fingerprint, където поставя „Кислород“ от Иван Вирипаев, представен на 61-вия фестивал в Авиньон. Работи с „Комеди Франсез“, театър „Ла Колин“ в Париж, BAFF Тheatre в Антверпен и др. От началото на 2018 г. е директор на Националния театър в Тулуза, Франция.
