Или за паралела между два режима, провидян през филма „Мусолини. Залезът“ (2013), дело на путинисткия пропагандист Владимир Соловьов
Краят на една история много често е и историята на нечий край. Защото през „края на края“ най-добре се провижда началото, което донякъде обяснява и особения „автоматизъм“ на събития от привидно най-разнороден порядък, описан от Валтер Бенямин в „Относно понятието за история“: някога имало автомат, конструиран така, че да отговаря с насрещен ход на който и да е шахматист. За целта пред дъската седяла кукла в турска носия с наргиле в устата. Чрез система от огледала (и привидности) се създавала илюзията, че шахматната дъска е видима отвсякъде и че играта е „прозрачна“. Всъщност вътре в куклата било настанено гърбаво джудже, голям играч на шах, което и направлявало ръката на куклата („Относно понятието за история“, 1940 г.). Идеята на Бенямин е, че произволността на историята често прави видими връзки, за които не сме подозирали. Затова и задържането на „образи от миналото“ не просто осветлява настоящето, то носи надежда, че тъкмо чрез веригата от катастрофи освободеното по този начин човечество ще се окаже достойно за участта си. Дано Валтер Бенямин да е прав.
***
Сетих се за куклата в турска носия и за „автоматизма в историята“ на Бенямин тези дни, докато изгледах в интернет смайващия филм на Владимир Соловьов, най-яростния пропагандист на путинския режим, посветен на края на Бенито Мусолини. Мрежата е поразяваща памет, привидно „плоска“, а в същото време бездънна.
Ден след ден, по-точно вечер след вечер, Соловьов бълва по държавния канал „Русия 1“ пропагандните си послания: колективният Запад (САЩ и Европа) е морално и икономически деградирал, управляван е от „сатанински“ и най-вече русофобски сили, жадуващи да затрият Русия, надеждата и опората на човечеството. За целта този омразен Запад е инсталирал в Киев „нацистки режим“, чрез който е искал да унищожи Русия. Но нейният гениален лидер, когото за краткост ще обознача като ВВП, е нанесъл бърз и изпреварващ „удар“ (продължаващ пета година), чрез който тази „изкуствена държава“ Украйна, чиито земи принадлежат на Русия, след като бъде „денацифизирана“, естествено ще се присъедини към Руската федерация. Целият набор от пропагандни клишета на путинизма, които чуваме да повтарят и преповтарят у нас Костадин Костадинов и Петър Волгин, Мартин Карбовски и Явор Дачков. А и не само те.
В търсене на международна легитимация на „войната на Путин“, Соловьов най-яростно се зае със заклеймяването на „укронацистите“. Именно той показваше от екрана (с характерни жестове) как антифашистът Путин щял да „денацифицира“ украинците – смачквайки ги като хлебарки.
Тъкмо Соловьов клеймеше водача на опозицията Алексей Навални (преди и след ареста му) като „нацик“. А войната на Русия срещу Украйна продължава да се представя от него, Маргарита Симонян, Олга Скабеева и подобните на тях като война на „антифашистите срещу фашистите.“
И ето че изведнъж попадам на този филм – „Мусолини. Залезът“, заснет наистина през 2013 г., но впоследствие многократно преизлъчван по държавните руски канали. От интернет установявам, че през 2020 г. около него дори се завихря скандал: самият Соловьов „препоства“ отклик на своя филм от друг известен пропагандист – Игор Молотов, работещ за Russia Today, който не се поколебава да заяви, че филмът показва следното: Мусолини е бил блестящ човек, дал е на света трети път, по който сега частично върви Русия.
Направо да не повярва човек… Но го има черно на бяло. След което отново на сайта на Russia Today е публикувана статия на публициста Дмитрий Петровски – „Дучето изплаши либералите“, в която, следвайки основополагащите интуиции на Соловьов, се обяснява, че Мусолини не е Хитлер и че „негативното възприятие“ на италианския фашизъм е „грешка, останала от сталинската пропаганда“.
Филмът на Владимир Сольовьов е наистина стъписваща „елегия по Мусолини“. Първо, по неговото управление. И второ, с тезата си, че Дучето не е могъл да си отиде току тъй от този свят и че тук има „нещо“. Като през цялото време човек неволно прави „аналогии“ между режима на Дучето и този на Путин. Без това да е пряка цел на автора, в което също прозира една от „ирониите на историята“.
***
На пръв поглед с аналогията между Мусолини и Путин сякаш сравняваме несравнимото. Краят на Мусолини е известен и той е стопкадър в историята. Финалът на Путин и на неговия режим предстои, той е още „във времето“. И все пак чрез филма за „залеза на Мусолини“ просветват важни паралели, откъдето историята ни намига.
Филмът започва и завършва с края на италианския диктатор. Соловьов зад волана на колата си или от салона, в който гледа кадри от кинохрониката, се опитва да си даде отговор на един въпрос, който раздира душата му: „Защо?“. Защо Мусолини си отива по този начин? Мислимо ли е властител, държал цели две десетилетия в ръцете си съдбата на Италия и на италианците, да позволи да бъде разстрелян, а довчерашните му „поданици“ да се гаврят и глумят над тялото му, обесено надолу с главата на градския площад в Милано.
Отговорът на Владимир Соловьов е „не“. Това просто не е възможно. Историята не е такава. И воден от духовната си близост към Дучето и очевидната си склонност към фашизма, той решава да извърви стъпка по стъпка последните дни на Мусолини на бреговете на Комо. За да провиди „изгрев“ в този „Залез“.
Нека тук вметна, че самият Соловьов е собственик на няколко луксозни имота на езерото Комо, днес конфискувани от италианските власти, защото той попада в санкционния списък на ЕС. Впрочем още една причина путинският пропагандист номер едно яростно да възненавиди „брюкселската диктатура“ и колективния Запад.
В Русия, твърди Соловьов във филма си, когато стане дума за Мусолини, изниква един проблем. Думата „фашизъм“ често пречи да се вгледаме във фигурата на този човек и в явление като италианския фашизъм, в онова, което то означава за ХХ в. След което припомня на зрителите едни думи на Ленин, запознал се с Мусолини чрез социалдемократката Анджелика Балабанова. Тогава бъдещият Дуче е все още ревностен социалист, а впоследствие Владимир Илич все се вайкал: „Как не опазихме Бенитушка!“. Загуба за болшевизма, печалба за фашизма.
„Кой е Бенито Мусолини? – пита Владимир Соловьов по привичния си начин, гледайки в упор екрана – Страхливец? Не. Много смел човек е бил. Подлец, убиец, антисемит, кожодер? Също не. Държал се е непочтително с жените, но това е най-малкото. Своите врагове, разказва Соловьов, италианските комунисти, той наказвал по най-страшен начин – принуждавал ги да пият рициново масло. А на враговете си прощавал, амнистирал е атентаторите, решили да посегнат на живота му“.
„До 1943 г. в Италия е нямало проявления на „нацизъм“. Нямало е лагери, нямало е разстрели, нямало мъчения, нямало е антисемитизъм“ – се внушава във филма.
Ала така ли е наистина? Мусолини е наистина „меката версия“ на тоталитарната диктатура (в сравнение с Хитлер). Но той взима властта далеч преди фюрера – още през 1922 г., след похода на черноризците в Рим, установявайки едноличното си управление.
И още тогава се правят списъци на враговете. Хиляди противници на режима са ликвидирани или пребити от черноризците, които далеч не се ограничават с пиене на „рициново масло“, практика на политическото унижение на противника. Соловьов, който е роден през 1963 г., би трябвало да е гледал един от шедьоврите на италианското политическо кино – „Убийството на Матеоти“ (1973) на режисьора Флорестано Ванчини със звездната роля на Франко Неро. Този филм бе показван в СССР и в тогавашния социалистически лагер. Там става ясно как са подправяли изборите във фашистка Италия и как инакомислещият депутат Джакомо Матеоти, изобличил фалшификациите, е бил ликвидиран. И как това е отприщило цяла вълна на арести и на безследни изчезвания. Друг един депутат, Джовани Амендола, избягал във Франция, е убит там. На островчета в Средиземно море са създадени лагери, в които са държани противници на режима като философа Антонио Грамши, братята Росели, писателите Карло Леви и Чезаре Павезе. Мусолини не се поколебава да ликвидира дори един много известен италиански свещеник – дон Джовани Минцони, който иска да опази Църквата от посегателствата на черноризците. В първото си десетилетие на власт Мусолини особено държи да покаже, че не вярва в Бога. Дава Му точно пет минути, за да го убие, и тържествува, че това не се случва. Може Господ да е отложил наказанието или то се е случило другояче.
През 1938 г. в Италия е прието антиеврейско законодателство, започват масовите преследвания на евреите. Гоненията са обосновани в антисемитския памфлет „Евреите в Италия“ (1937), дело на фашисткия теоретик Паоло Орана, ректор на Университета в Перуджа.
Във филма на Соловьов тези важни аспекти на фашистката диктатура просто отсъстват. Там има само една личност – Бенито Мусолини, на която сякаш по право ѝ е отредена властта.
„Водачът винаги има право“
Мусолини (във версията на Соловьов) е велик най-вече с това, че обединява италианците въз основа на идеята за великото им антично минало. Затова техният Дуче е обожаван, боготворен, а и той е блестящ публицист и оратор. Човек минал през исторически изпитания, оцелял след тежки ранявания в Първата световна. Благороден към противниците и опонентите си, които сякаш не го заслужават.
В тази версия Бенито Мусолини сякаш няма минало. Той изниква от недрата на историята и е „роден с властта“. Каквато впрочем е и историческата съдба на Путин, който също няма свое минало (то е скучно и неинтересно). Роден е в недрата на КГБ и според кохортата от негови пропагандисти е също толкова „велик“, защото е „дар от Бога“ и „пратен от Провидението“. Той е и събирател на земите руски. Точка. Какво да добавим повече към това?
„Всичко в Държавата, нищо хуманно или духовно не съществува извън Държавата“ – заявява Дучето в една своя прочута реч от 1936 г. Впоследствие този цитат е разгърнат в цяла програма от философа Джовани Джентиле и се превръща в основополагаща дефиниция на италианския фашизъм.
А идеологията на този фашизъм е изградена от отрицания: отричане на демокрацията, отричане на религията, но и отричане на социализма, отричане на класовата борба. А на какво се казва „да“? Съответно на култа към силата, на суверенността и насилието, на мъжествеността. И разбира се – на Водача и на Държавата.
Няма смисъл да уточняваме, че Държавата е тоталитарната държава, с власт за мощ и господство. При Мусолини държавата се отъждествява с него и с вярата в него. Както е впрочем и при Путин.
„Мусолинизмът е вяра“ – заявява фашисткият теоретик Паоло Орана. И „путинизмът е вяра“, биха могли да кажат Владимир Соловьвов или Александър Дугин.
„Мусолини винаги има право“ – гласи един лозунг от епохата, измислен от журналиста Лео Лонганези. Съответно философът Джовани Джентиле пръв обосновава култа към Дучето в хегелиански термини, като въплъщение на Абсолютния Дух. Възхвалява се героичният човек, напредващ с вяра, носещ митичен ореол и сякаш посочен от Бога, инструмент на Провидението, който трябва да създаде новото общество.
Самият Мусолини скандира по площадите, че ХХ век ще бъде век на италианската мощ, векът, в който Италия за трети път ще бъде държавата в основата на Европа и на света – и то не след сто, а след десет години, след като бъде „фашизирана“.
Корпоративната държава, която от 1926 г. става основна тема на фашистката пропаганда, е също една идеологическа илюзия. Идеята е съвсем проста: да се субординират отделните и разнопосочни интереси с оглед на националния интерес. Поради което стачките и всякакви синдикални протести в Италия на Мусолини биват забранени. Както впрочем и в Русия на Путин. В този смисъл днешната „управляема демокрация“ на Кремъл наистина черпи доста идеи от „корпоративната държава“ на Мусолини, включително и покрай борбата с олигарсите, които трябва да бият чело пред замислите на Водача.
Интересен е и друг един паралел, за който изобщо не се намеква във филма на Соловьов, въпреки че той е тема на неговата пропаганда от екрана. А именно: колко време трябва да управлява Водача?
Дуче е бил убеден – и открито го заявява – че трябва да управлява Италия поне петнадесет-двадесет години, отброено от 1928 г. И че неговият наследник още не е роден. Последното сме го чували и от Путин, който е на власт (в различни „форми“) вече 26 години. Чака, оглежда се, но няма „кой“. Засега иска – на изборите на 20 септември – „само“ още един мандат, но в Думата (чрез Валентина Терешкова) вече се обсъжда идеята за неговата пожизнена власт.
Войната и мирът
Един държавник, една държавна партия, една листа…
Какво обаче е за Мусолини войната? На 26 май 1934 г. той държи реч, в която настоява, че „войната е за мъжа това, което е майчинството за жената“. И че жертвайки живота си, италианците си връщат величието на древните римляни, стават общност, достойна за великата си история. Затова Дучето иска да е основател на „велика Европа“ и да е първият човек в нея (според анкетата с писателя Емил Лудвиг).
В края на дните си, подобно на Хитлер, Мусолини обаче смята, че е предаден от съотечествениците си, оказали се недостойни да бъдат велик народ.
Горе-долу същото започва да се привижда и на Путин. В свои речи, особено преди нападението срещу Украйна на 24 февруари 2022 г., той постоянно повтаря, че Русия е велика държава, че тя е и свръхдържава. Че това е държава, която няма граници, защото Русия не граничи с никого, освен с Бога и с историческата си съдба…
И ето откъси от две речи – на Мусолини и Путин, в които се засреща историята с близо век отстояние:
Бенито Мусолини (1934): Днес ние сме решени да се срещнем очи в очи с рисковете и жертвите на войната, към която нашите интереси, нашето бъдеще неизбежно ни тласкат, защото една велика нация е велика само когато свято брани своите задължения и не избягва най-висшите изпитания, определящи хода на историята. Грабваме оръжие, за да решим след проблемите с нашите континентални граници и проблема с нашите морски граници. Искаме да разкъсаме веригите на териториалния и военния ред, които ни задушават, защото народ от четиридесет и пет милиона души не може да бъде свободен, ако няма свободен достъп до океана. Тази титанична битка не е нищо друго освен фаза в логичното развитие на нашата революция. Това е борбата на бедните и многобройни трудови народи срещу потисниците, които в своята животинска алчност имат монопол върху всички богатства и цялото злато на земята. Това е борбата на плодоносните и млади народи срещу безплодните и западащи народи. Това е борба на два века и две идеи.
Владимир Путин (февруари 2023 г.): Целият свят беше свидетел как се оттегляха от договорите за въоръжаване, разваляха споразуменията, поддържащи мира на планетата. Е, защо го направиха? През декември 2021 г. официално изпратихме споразумения за гарантиране на сигурността ни пред САЩ и НАТО. Но по всички принципни позиции получихме директен отказ. Всички помним добре, когато нападнаха Донецк и други градове от въздуха. През 2015 г. те отново се опитаха да атакуват Донбас. Всичко това напълно противоречи на документите на Съвета за сигурност на ООН. Напълно! Всички се правеха, че нищо не се случва. Именно те започнаха войната. И ние използвахме сила, за да ги спрем!
Има припокриване в посланията, а разликата в стила е очевидна: Мусолини е ярък публицист и оратор, докато Путин чиновнически каканиже едно и също от години, което не пречи руската пропаганда да го величае до небесата.
Да не забравяме, че Путин според неговия придворен мислител Александър Дугин е „катехон“, „удържащият злото“ – онзи, който превръща Русия в месианска сила, способна да възпре идването на Антихриста и настъпването на глобалния Апокалипсис.
Култът към Вожда
В Италия на Мусолини образът на Дучето е надарен с някаква магическа и почти свръхестествена сила. Той бди над народа, разполага със свръхенергия, почти не спи и сам решава всички проблеми. Дучето помага на хората в бедствие, окуражава жените да раждат, обгрижва децата, плува в морето, за да насърчи спортуването. Пресата и радиото следят всяка негова стъпка и той, ако се вярва на кинохрониките, е едновременно навсякъде. Въвежда ред в турбулентна Италия, дава личен пример и всичко се движи през него. Паметно е всяко място, където е бил, и всичко, до което се е докоснал.
В тази връзка през 2011 г. във в. „Кориере дела Сера“ се появи интересна статия на кореспондента Луиджи Иполито, в която той прави паралел между култа към Мусолини и Путин. С конкретни и разтърсващи примери.
Като този за „краставичката“, купена от Путин на пазара в Изборск, след като президентският кортеж пряко спира на това забравено от Бога място, за да види Вождът как живеят „обикновените хора“. Путин одобрява „руската краставичка“, ликуването сред нацията е огромно и се организира нещо като „тур“ на пазара в негова чест (на цена от 45 рубли).
Този „тур“, освен задължителната покупка на краставичка, включва и разхлаждане на чешмата, от която е пил Путин, както и посещение на дървото, до което той се е докоснал. С такива похвати пропагандата вдигна рейтинга на Путин до 70%, който днес според независимия „Левада център“ е около 38%.
Другата мания е свързана с портретите на Путин (продаващи се в магазините за офис оборудване) Става патриотично (задължително) не само във всяко учреждение, но и в по-голяма частна фирма да виси лика на ВВП. Иначе излизаш непатриотичен, антидържавен, анти-Путин и скоро изчезваш (от пазара и от публичния живот).
Навремето из фашистка Италия навсякъде са се продавали бюстчета на Мусолини – в огромни „тиражи“, имало ги е навсякъде. Днес Путин също има своя официален скулптор – петербуржеца Александър Палмин, автор и на бюстчета на Петър Велики, на св. Александър Невски и Фьодор Достоевски. Палмин е засипан с официални поръчки за милиони – това е цяла държавна индустрия.
Що се отнася до портретите на Путин в администрацията – там най-често той е изобразяван съвсем млад, с остър чекистки поглед. Има го и с полярна шапка или с маскировъчни дрехи. От 2005 г. се организират годишните изложби „Нашият Путин“, пише Луиджи Иполито – там освен споменатите изображения, са изложени книги и филми за него, както и най-различни аксесоари с лика му. Имало е и малки иконки, но са премахнати след сигнал „отгоре“.
По същия начин при Мусолини италианското общество организирано се прекланя пред Дучето. В есето си за фашизма Умберто Еко признава как като дете е бил накаран да пише съчинение на тема: „Какво е за мен Дучето и какво е той за Италия“? Дори спечелил първа национална награда, с което навремето се е гордеел – факт, който днес споделя в жест на самопокаяние.
Краят на диктатора?
В киносалона Владимир Соловьов гледа архивни италиански кадри от последните дни на Дучето. И се връща към тези последни дни на април 1945 г., когато хиляди италианци се стичат на площада в Милано, на любимото си според него „зрелище“ от поколения – на масова екзекуция. И то не на екзекуцията на убиец или на крадец. Не. Стичат се на екзекуцията, на разтерзанието на онзи, който довчера е бил абсолютният властител на Италия и на цялата фашистка йерархия.
Как е възможно това? Соловьов искрено недоумява. Според него един Водач не може да свърши така – разтерзан и поруган от тълпата. Още повече Мусолини, към когото изпитва видима слабост.
Затова той търси друга „версия на историята“. Мусолини може и да е паднал от власт, но не е загинал, поне не по този начин. Със сигурност това е бил негов „двойник“. Историята трябва да е „друга“ и краят не може да е „този“.
Не долавяте ли зад всичко това силен личен момент? Какво би станало, ако Водачът, от който зависи съдбата му, изведнъж рухне… Възможно ли е да се случи това? Струва ми се, че болшевишката революция от 1917 г. дава възможен отговор. Но Владимир Соловьов видимо не го приема. Той отново и отново гледа кадрите с публичното поругаване на Мусолини и Клара Петачи и заявява, вперил поглед в зрителите: Винаги нещо постоянно ме е дразнело, винаги е предизвиквало у мен съмнение. Нещо не се връзва. Случва се така: наблюдаваш картина, която си гледал много, много пъти, и изведнъж от очите ти пада пелената и виждаш, че не е така, че не е така очевидно… Гледах кадрите и кинохрониката и не можех да повярвам, че този висящ и плешив човек е великият диктатор.
И защо да не е? Защото лицето на трупа на Дучето било обезобразено от удари с пикел. Следват хипотези. Мусолини цял живот бил страдал от язва въпреки спортуването. А аутопсията не показва никаква язва. Може да е било психосоматика?
Следват дълги обиколки по последните места на пребиваването на Дучето около езерото Комо и разговори с очевидци за ареста му от италианските партизани. За Соловьов все нещо не съвпада. Така навярно е било и за Мусолини. Той до последно очаква да се съберат 10 000 черноризци, а се явяват по-малко от 200 души, които се разбягват. Накрая той прибягва до закрилата на немски ескорт, но партизаните го откриват в един от камионите и го арестуват. Следва развръзката.
Владимир Соловьов обаче е убеден, че са арестували и разстреляли двойник. Кой навремето, пита той, е познавал толкова добре по лице Мусолини. А портретите и бюстовете на пропагандата? А кинохрониката?
За него Водачът на една нация и основателят на фашизма не може да си отиде просто така. Сигурно е минал с парите си и с ценни творби на изкуството в отсрещна неутрална Швейцария.
На финала Соломьов дори се позовава на бивш високопоставен кадър на съветското разузнаване, който споделил, че били установили контакт с Бенито Мусолини в средата и в края на 50-те години в Южна Америка. Дучето бил жив и в прекрасно здраве.
В тази (рускопропагандна) версия на историята диктаторите сякаш не умират. И не бива да умират. Но в другата версия, движена от ръката зад турската кукла, се случва точно обратното.
Диктаторите също са хора. Тяхната лична история има край, който не е краят на историята.
Мусолини си е отишъл от този свят и неговият край е известен. Предстои да видим как ще си отиде Владимир Путин.
