Начало Книги Трябва да се види и да се помни
Книги

Трябва да се види и да се помни

Кристина Йорданова
19.04.2013
2151

Новата стихосбирка на Амелия Личева излъчва носталгия по един човек, цялостен, с подредени спомени, с ясна културна идентичност.

amelia„Трябва да се види” на Амелия Личева продължава една лична традиция в писането на авторката, която беше видима в предишни ѝ стихосбирки, още в „Азбуки” (2002), но най-силна в „Моите Европи”  – умението да се свърже личната биография на лирическата героиня с общи посоки на нашата културна памет – носталгията по семейството, смесена с тази по една Европа като място на преплитане на пространства и традиции, носталгия към самия себе и най-вече бленуване по времето, което изтича.

Амелия Личева умее да пише топло, тактилно, но и някак спокойно и умозрително, едновременно близко и далече от образите, които създава. Стиховете текат като разказ, който като че ли някой ти нашепва, като спомен, който не е твой, но би могъл да бъде. Точно както е и в първото стихотворение от стихосбирката „Някога”, цитат от което дава и името на книгата. Там виждаме как романът на семейната история се влива в разказа за Европа. Тази Европа – въображаема общност на места, знаци, традиции и преживявания, е представена чрез града си емблема за нас в началото на миналия век – австрийската столица, на която тогава се опитваме да подражаваме и в архитектурата, и в културата. Съвременната Виена от стихотворението много прилича на София, но тази носталгичната, от детството на лирическата жена, и тя влиза в текста през историята на една незапазена картичка от Виена, която прадядото изпраща, а майката помни и разказва за нея на дъщерята, която на свой ред посещава града и той носи всичко това, което е усетил прадядото „поглеждам Виена изпод краката си/ и разбирам/ какво и защо е написал прадядо ми”. С това преплитане на образи, усещания и вкусове, което е видимо в цялата книга, Амелия Личева прави нещо много трудно, но го прави така, че да изглежда леко и естествено, без да бъде сантиментално и сладникаво. Авторката смесва времена, пространства, гледки и спомени. Те са непрекъснато удвоявани и уподобявани в динамиката на личното преживяване, но са в хармония. „Трябва да се види” спира във Виена, в София, в Солун, Милано. За разлика от туристическия пътеводител, тя успява да спои идеосинкретичното, личното преживяване с онова общо, колективно усещане и това веднага прави местата някак свои за този, който чете. Това се дължи много силно на паметта и традицията, с които книгата умно и фино работи. „Трябва да се види” бленува по една култура, която стои в основата на всички ни и която като че ли изчезва (например в „София днес”, „България”, „Пролет”), оттам и носталгията, до голяма степен дължаща се на виждането на настоящето като съдържащо парчета залиняващо минало.

Заедно с тази посока стихосбирката на Амелия Личева предлага и биографизация на лирическата героиня вътре, един цялостен разказ в личното („Възхвала на ежедневието”, „Утре”, „Първото влюбване”, „Спомени” и пр.). И тук обаче, както и в стихотворенията, които усилено сглобяват карти на културната памет (а и лично и колективно винаги са смесени), темите, които най-силно се поставят, са тези за времето и паметта, течащи през нас. Въпреки че „автобиографичното/ е само в сегашно/ другите времена/ не го описват” („Попълване на CV”), най-често е точно обратното – намирането на себе си често е реконструкция, събиране на парчета минало, както е дори и във въпросното стихотворение.

Амелия Личева умее да разказва, да пише „сюжетна”, внимателна и ясна поезия. В тази стихосбирка човекът има история, наследена, семейна, културна, за разлика от човека в настоящето, който все по-малко помни. А може би и това е истинската носталгия на книгата – по един човек с подредени спомени, с напластявания и ритуали, с ясна културна идентичност, завършен и най-вече липсващ понастоящем.

На главната страница: Густав Климт, Алея пред двореца Атерзее, 1912

Кристина Йорданова
19.04.2013

Свързани статии

Още от автора