0
1309

Тук никой не мисли за младите певци

С тенора Камен Чанев разговаря Августа Манолева.

1
Камен Чанев като Радамес в „Аида“, снимки Георги Петков

Ако можем да говорим за българска оперна традиция (и за последователност в този жанр), тенорът Камен Чанев е от имената, които я правят известна по света. Пял е в най-престижните театри в Европа, по сцените в САЩ, Канада, Китай, Казахстан. Много от директорите го канят и като „корпус за бързо реагиране“ – за спасяване на постановки, защото са сигурни в неговата стабилност и бърза реакция. Не забравя и България. В началото на юни го чухме в любимата му роля на Радамес в старозагорската пищна постановка „Аида“ на стадиона, режисьорска концепция на Огнян Драганов. Такава възможност това лято имат пловдивчани, както и гостите на Бургас.

Неотдавна участвахте в първата опера на стадион – в Стара Загора. Пристигнахте от Германия специално за „Аида“, а такъв дъжд се изля. Стана по-скоро заявка за представление, заслужаваше ли си?

Нищо ново. Аз съм си войник. Постоянно съм по този начин. Тук беше свързано с Берое и със 100-годишнината, съобразено с феновете и ръководството на клуба. Но се получи интересно – да вкараш толкова млади хора, които нямат нищо общо с операта, си беше предизвикателство. А като гледам и снимките, се е получило доста хубаво. Всеки в Стара Загора ще запомни постановката, не само аз.

А жертвите и предизвикателствата? Ходихте и на езда.

Ами да, ходих на езда. На спектакъла, не знам дали разбрахте, но конят, с който трябваше да изляза, побесня заради камилата и го смених в последния момент. На ездата се запознах с Филип, за първи път виждам такова момче, както и други млади хора, толкова чисти, професионалисти и си обичат работата. Гледаш, такава любов към животните. В България има много стойностни хора. Напоследък ги срещам доста често и ми идват мисли, че не е изгубено всичко. И на морето имам приятели – във Варвара отиваш в хотела, все едно си в Германия – всичко е стегнато, чисто, направено. Невероятно! Стават и хубави неща.

С режисьора Огнян Драганов и диригента Ивайло Кринчев отдавна работите заедно.

Приятели сме от години, още като бяхме студенти в Консерваторията. Двамата са като мое семейство. Да не говорим, че моят път започна в Румъния с Огнян. Напуснах Софийската опера (първата ми), след като направих доста роли – и станах свободен артист. Започнах в Румъния, където Огнян Драганов поставяше и продължава да поставя спектакли. Беше важен мой път, защото там се формирах като тенор. Тамошните диригенти и музиканти ме изградиха като певец. Научиха ме на италиански, на фраза, на много неща. Разбира се, в Италия после се доразвих.

4

А защо това не стана в България? Нали уж имаме певческа школа?

Защото тук никой не мисли за младите певци. Скъса се връзката. Тогава точно бяха промените – уж бяха почнали от 1992 г. нататък, а имаше безвремие и всеки се спасяваше самостоятелно.

По какво се различават „Аидите“, които сте играли досега?

Тукашното остава с лудостта на сегашния, надявам се и бъдещ, директор на Операта в Стара Загора Огнян Драганов, който в сърцето си има динамит. Аз не съм виждал подобен – той гори, дава всичко от себе си. И виждате, че и оркестърът звучи по друг начин, има отдавна забравен ентусиазъм. Не знам дали го усеща публиката, но нещата започват да се променят сериозно и мисля, че Старозагорската опера върви по правилен път. Машината заработи вярно. Все още скърца, но всяко начало е трудно. Казвам го като човек, който наблюдава отстрани.

Какво може да ви върне в България за постановка?

Приятелството. Но занапред може да ме върне и материалната част. Да не забравяме, че като професионалисти се издържаме от гласа си, от пеенето. Как може в Румъния – в театрите в Яш, Тимишоара, Букурещ да получавам хонорари като тези в Дойче Опер, а в България да не може? Нали все се сравняваме с Румъния? Да не говорим за Унгария, където хонорарите са два пъти по-големи от тези в Германия, защото Виктор Орбан е разбрал, че нация без култура не е нация. Нашите политици, за съжаление, не знаят за какво става въпрос, но най-страшното е, че мозъкът умре ли, тялото се разпада. Това виждаме сега – интелигенцията е абдикирала, понеже интелигентният човек не може да търпи простаците толкова години, най-лесно е да си вземе багажа и да напусне. Е, и на мен ми е лесно да не пея тук и само да си почивам. Много хора ме питат: защо не си почиваш, а пееш в България? Ами защото искам да се промени нещо и да започне възраждане. Както едно време, след  освобождението на България, нашите прадеди са ходели да учат и са се връщали. Затова България е тръгнала напред – заради тези хора. Сега трябва да го правим ние. А представяте ли си, ако се върнат всички големи български певци? И направят един спектакъл. За какво ниво става дума. Много „музикални“ журналисти ме дразнят, като започнат да пускат или записи от златната българска опера, или записи на мои колеги, с които пея по оперите навън, но никой не пуска записи на тукашните певци. Никой не обича българските певци и не ги рекламира. И никой не ги познава. Артистите си връчват наградите Аскеер. И при нас стават някакви неща, стимулирайте тези хора, направете нещо за младите певци! Да не говорим, че ние нямаме никакво лоби на Запад. Не съм руснак, та Гергиев да е зад гърба ми, не съм италианец, та всички големи диригенти да са зад мене. Ние сме абсолютни сирачета и на Запад, и в България. В България никой не те познава, освен оперната гилдия. Знаете ли, в момента унгарската национална телевизия прави 40-минутен филм за мен? Досега в България никой не се е сетил. Защото е много лесно да кажат Гена Димитрова, Николай Гяуров, Борис Христов и т.н. А за днешните певци никой не говори.

Как всъщност се излиза навън, как се пробива?

Много е трудно. С десетилетия. Аз се доказвам всеки ден. Така се става голям певец, според мен. Моят път мина през Румъния. Пеех много в Румъния, когато директно ме покани Йоан Холендер, който беше директор на Виенската Щатсопер. Обади ми се по телефона: „Камене, ела да пееш тук“. И така започнах. Дебютът ми беше в „Манон Леско“ с Даниела Деси (Daniela Dessì, лирико-спинтов сопран), 2007 г. От този спектакъл ми се отвориха вратите на всички големи европейски театри: Мюнхен, Берлин, Хамбург, Рим. Като нямаш театър, се бориш постоянно за своето място. Трябва да си поне десет пъти по-добър от един италиански тенор, за да те вземат.

Има ли обективност? Случаи, в които не вземат най-добрия.

Много пъти. Изграждат се и фалшиви вкусове. Има и голяма борба на агентите – където има големи пари, винаги има големи интереси.

Какви са рисковете пред артиста на свободна практика?

Нямаш сигурност, нямаш доход, който всеки месец получаваш. Всичко зависи от това дали твоят агент ще намери достатъчно ангажименти да си запълниш сезона. Това е един от рисковете. Друг – да прецениш в кой театър какво да пееш.

А рисковете свързани ли са с компромиси?

Много пъти са свързани, но зависи и от теб. Аз не съм правил компромиси. Много пъти са ми предлагали да бъда втори състав, но съм отказвал по тази причина, защото няма да се чувствам добре. Някога съм приемал. Зависи също коя е операта. Много пъти съм отказвал роли, които за мен или не са интересни, или не са подходящи за гласа ми.

Това ли са критериите, които ви карат да поемате една роля?

Критерият е мой – да съм сигурен, че ще съм убедителен. Дебютирал съм нови роли в големи театри, защото нямам възможност първо да ги изпея в България. „Дон Карлос“ дебютирах във Франкфурт, и то в пет действия – предизвикателство е, много сериозна за пеене; 42 минути нон стоп, което си е доста трудно.

Как оценявате новия поглед на режисьорите?

Страшно е. Преди да дойда в Стара Загора, пях в Дойче Опер „Трубадур“, постановката беше доста предизвикателна, но аз вече съм свикнал. В началото бяхме облечени като тореадори с плащове, на терцета с граф Ди Луна бяхме в кръг, между нас сопраното – доста стряскащо, нищо общо с нашите представи за „Трубадур“. А последната картина – голяма стена с телена мрежа с дупка, през която трябваше да мина 2-3 пъти, пеейки. Беше, меко казано, глупаво.

Понякога попадам на страхотни режисьори. Например от старата генерация, маестро Пици (Пиер Луиджи Пици, от Италия) – голям режисьор, от ранга на Дзефирели, който иска логични неща, обяснява ти ги и музикално. Много труден характер, можеш да се сбиеш с него на сцената, но накрая се получава.

Вие, певците, можете ли да се противопоставяте на определени решения на режисьорите, или трябва единствено да се съобразявате с техните концепции?

Певецът отдавна няма никакво мнение. Мнение са имали тези от времето на Калас. Ние сме наемници, както и диригентите. Мнение нямаш право да имаш, защото губиш позиции, ставаш конфликтен, хората не искат да работят с теб, губиш и пари. Изобщо, операта няма нищо общо с това, което е била преди, прави се все по-малко и по-малко, има израждане, за съжаление. Е, щастлив съм, че все пак пея и на места, където се прави опера – на Изток, говоря за Астана (Казахстан), един от театрите, който обожавам. Където все още хората дават пари за правилните постановки. Там много пъти играх „Аида“, постановка на режисьора Франко Дзефирели, на „Ла Скала“ – невероятен спектакъл. В Пекин дебютирах миналата година – в Пекинската опера в центъра на града – „Яйцето“, невероятна – с „Андре Шение“.

По какъв начин израствате с всяка постановка?

Израстването става, когато си всеки ден в различен театър и се срещаш с много големи музиканти, диригенти, добри режисьори и колеги – големи певци. Тогава си в състезателния коридор и не можеш да изоставаш. Ако изостанеш – то ще е завинаги. Ако си добър – бягаш с другите коне, а ако си много добър, ще си първият. Това постоянно показване те държи в абсолютна кондиция, стремиш се винаги да бъдеш много добър, защото конкуренцията е убийствена. Самият факт – покана втори път в един и същ театър, а трети-четвърти път…. е вече показателен. Има театри, където пея постоянно, това значи, че си се доказал и хората те ценят.

Сменяте диригенти, партньори, как успявате за този кратък репетиционен период да направите контакт?

Понякога слизам от самолета и отивам веднага на сцената, запознаваме се, пеейки. Това е професионализъм. Зависи и от колегата, ако и той е на такова ниво – в много случаи е така, защото в големите театри не пеят случайни хора, всичко е наред. Просто разчиташ на сетивата си. Когато и гласовете се спяват, когато е голям певец и има отношение на сцената, и те чувства, можете да направите музика двамата, говоря за сопрана – тенорът винаги пее дуети.

5

С кои сопрани си пасвате?

Тя дойде тук, поканих Хуи Хе – китайски сопран, световен („перлата на Арена ди Верона“, гост в „Аида“, Пловдив). А на 15 юли пях с другата моя приятелка и голям сопран, която поканих за „Турандот” в Античния театър в Пловдив – Лила Лий, корейско сопрано – невероятно красива и талантлива певица. Разбира се, маестрата Даниела Деси, голямата певица, с която дебютирах в Щатсопер, Виена. С Фиоренца Чедолинс също сме пели – в „Дон Карлос“, Театро Маестранца в Севиля преди години. Прекрасен спектакъл, на който режисьор беше Джанкарло дел Монако, син на тенора Марио дел Монако, който също е доста див, но добър режисьор.

Когато слизате от полета и влизате веднага в роля, се изисква моментална концентрация…

Първо, трябва да ти е много „студена главата“, да си много рационален, защото трябва да пееш, нямайки време за репетиция, а същевременно да се ориентираш в обстановката и да бъдеш верен на образа. Наистина, изисква се страшно много концентрация. Това в Дойче Опер не ми е за първи път, защото спасявах спектакъла на „Трубадур“. Моите спектакли са догодина, през юни имам „Турандот“ там. А пък „Трубадур“ да спасяваш, си е доста трудно нещо, не е… „Тоска“. Моят агент се обади и каза: „Директорът иска, ако си свободен, да спасиш спектакъла“. Много ме харесва директорът на Дойче Опер и знае, че мога да се справя. Правил съм го много пъти и не само в там и в Щатсопер, а и къде ли не в големите театри.

Казахте, че на свободна практика е по-мобилизиращо, отколкото на щат в някой театър.

Разбира се, в самия театър ти си даденост, свикват с тебе. Като във фотьойл, когато е много удобен, се отпускаш, а и няма страшно, като станеш, някой да седне на твоето място. Човек започва да си вярва, да се самозаблуждава, че имайки феновете в този театър, е стигнал до някакво ниво, да се самовлюбва, да си вярва прекалено. Това е пагубно. Аз винаги се съмнявам в себе си. Даже прекалено, околните ми казват, че не е здравословно. Но… такъв съм. Винаги търся, винаги не съм доволен и се учудвам, когато питам някого как мина, а той ми отговаря: „Страхотно!“ В операта страхотно няма. Винаги има добре и по-добре.

Коя публика повече ви радва: строго критичната, която следи всеки тон, или по-широката, макар и не с толкова познания?

Трябва публиката да е музикална и да съди за изпълнението, тъй като сме длъжни да бъдем съвършени. Например в Германия тя е перфекционист във всяко едно отношение. Тя е разглезена публика, може и да те освирка, ако не пееш добре, не като в България, винаги да се радва и пляска, което на мене не ми харесва, защото така няма критерии. Но пък тук публиката е много топла. Всички мои колеги от Запад като дойдат да пеят, искат да се върнат точно заради публиката. Все пак ние, артистите, се радваме най-много на аплодисментите, няма какво да се лъжем.

Сменихте репертоара си от по-лиричен към по-драматичен, защо?

Мисля, че не бях много успешен в лиричния репертоар, колкото и хората да ме убеждават. Може би моят глас не е имал такива възможности или не се бях развил като певец, не мога да преценя. Но е хубаво, че започнах с лиричния репертоар, това е естественият глас – не обратното. Макар сега да се връщам към лиричния репертоар –  преди две години в НДК пях „Риголето“. За съжаление, на Запад ме познават в драматичните роли и агентите трябва да ги убедят, че с удоволствие бих пял по-лирични неща. И ги пея, когато имам възможност. Е, не Росини и Моцарт като едно време, но младия Верди.

Със сопраното Таня Иванова сте двойка – и двамата певци, какви отношения се създават между хора с еднакви професии?

Таня започна отскоро да пее. Дълги години беше постоянно с мен по театрите в цял свят, работихме много години заедно. Може би набираше тази скорост, която изведнъж се отпуши и блесна на сцената в България. Вече има предложения и за чужбина. Надявам се да тръгнат нещата и за нея на Запад, което е много трудно, но не е невъзможно. Бидейки с мен по сцените и в репетиционните зали, слушаше най-големите певици и диригенти, израсна. Изгради вкуса си към пеенето, което е една от големите крачки, за да почнеш да пееш правилно. Много хора не пеят хубаво не защото не могат, а защото нямат вкус към пеенето. Ухото им не е развито.

Тогава кое ги изгражда?

Интелигентността.  Не е достатъчно само да имаш глас, той е едно от необходимите неща. Често колеги слушат някакъв глас и казват: Страхотно! А за моето ухо, то не може да се слуша. Таня също е мой коректив. Тя чува и ми казва истината – мнозина могат да си я спестят. Разбира се, зависи от човека, да не е обидчив и да възприеме критиката като градивна, да види какво може да промени и да работи.

С нея играете двете централни роли в „Аида“ – на влюбените Радамес и Аида (а в момента може и да сте скарани). Как я чувствате като партньор на сцената?

Почнах да свиквам напоследък, но по принцип е доста трудно, защото аз се притеснявам за нея. Слушам как ще изпее всяка фраза, тя по същия начин мен. И е много по-лесно да пея с певица, с която не сме заедно, отколкото с Таня. Но, мисля, с времето, ако пеем по-често заедно, ще стане по-лесно. Все още ни е трудно така, всеки се вълнува за другия. Нормално. С нашата Савина Кулова – дългогодишен пианист в Старозагорската опера, от малкото музиканти, на които се дължи миналата слава на Старозагорската опера, невероятен музикант, работим всеки ден. Аз много рядко си позволявам да не пея повече от три дена. Всеки ден пеем. Това е като спорта. Не пея ли един месец, трябва да започна от нулата.

В динамиката, с която живеете, в състояние ли сте да създавате трайни приятелства?

С Краси (Красимира Стоянова) сме големи приятели, живеем един до друг във Виена, за съжаление, се виждаме само по Коледа и Нова година, тъй като и нейният график е запълнен. Пели сме заедно в Болшой театър преди 3-4 години и още в Софийската опера, когато тя беше там.

Имам приятели италианци – както Роберто Рици (Роберто Рици Бриньоли), с когото пея много често. Диригенти на Запад, които ми казват истината – „Тук това не ми харесва, така трябва да направиш, над това да работиш“, и български, разбира се. Това си е нормално и аз го приемам. Даже има и критици, които пишат точно какво не им харесва, градивна критика. По принцип критика – има и платена, особено в Италия. Въртят се около тебе журналисти, после разбрах, плащаш и пишат, че си най-великият. Но има и критика, която си е точна.

Как оценявате себе си като професионалист?

Човек, който си върши работата, нямам мнението, че съм супер певец. Оценявам се като професионалист, мъча се да дам всичко от себе си, колкото мога от таланта си – каквото съм научил през годините… И винаги мисля, че може да е и по-добре, и по-добре.

Споделихте, че често пътувате и не знаете къде сте…

Много често се случва с хората, които пътуват, защото днес си тук – утре там, през нощта се събуждам и не зная нито в коя държава съм, нито в кой град, но професията ни е такава.

Някой път не зная къде съм бил. Отивам в един театър в Германия – там публиката обича да се среща с певците след спектакъла за въпроси и коментари – и казвам: „Много се радвам, че за първи път пях във вашия театър“. А хората започнаха да се смеят: „Ама г-н Чанев, вие миналата година пяхте тук“. За съжаление, човек изпушва.

Какво ви предстои?

В чужбина започвам сезона пак с „Аида“ – премиера в Монреал, Канада. За мое щастие ще участва и друг българин – Кирил Манолов. Двамата летим на 27 август, започваме репетициите, целия септември ще бъдем там. Преди две години направих премиерата на „Турандот“, прекрасна постановка на Австралийската опера, която предостави костюмите и декора, мина с голям успех и директорът ме покани за втори път. Не знам каква ще е постановката, но по принцип там се правят класически постановки, няма да е модерно като в Германия. На 22 юли ще бъде предпоследната ми „Аида“ в Античния театър, Пловдив, където пак ще пеем с Таня, а баритонът ще бъде моят голям италиански приятел Алберто Газале (Alberto Gazale), който идва да зарадва почитателите в България, мисля, ще е много хубава „Аида“. Следващата ще е в Бургас, където винаги гостувам на моя приятел Сашо Текелиев, на 13 август.