Най-важното е в истината, не в силата. Затова истината е, че когато за първи път през живота си срещнах роми, бях почти на двадесет. Беше в казармата, там за първи път се запознах с циганин и разговарях с него. Иначе и преди бях виждал един или друг по-различен човек, цветът на кожата прави впечатление. Говоря за 70-те и 80-те години на двадесети век, тогава в столицата нямаше как да се сблъскаш с конска каруца.
Бях в армията и е логично, че там се случи. По-точно, във военната болница. Нито в моя батальон, нито в моя полк изобщо имаше цигани, нито един. При нас бяха момчета от гимназиите в големите градове, завършили успешно последния клас. Ромите отиваха на железопътните линии и в строителни войски. Чувал съм да разправят, че изобщо не им давали да държат оръжие. Само лопати и кирки. Но военната болница е една за всички поделения. И когато постъпих на лечение, там имаше едно момче. И той се казваше Асен като мен. В същата стая, където ме бяха настанили и където прекарах един месец. Асен лежеше там отпреди моето пристигане. Станахме двама Асеновци. Нямаше как да го сбъркаш, беше мургав, с черни вежди. Циганин, винаги усмихнат.
В пулмологията се кашля много и силно, кашля се често. И той имаше астма, както повечето от нас в стаята. Но беше по-зле. Вече бях кандидатствал медицина. В онзи момент обаче не ми беше до диагнози. Не мислех като лекар, какъвто станах в крайна сметка. Сега няма как да възстановя, да определя какво е било точно състоянието на онзи, черния Асен. Аз бях белият. Кожата ми тогава беше по-светла дори и отсега, косата ми стърчеше щръкнала два сантиметра, като сламена четка. Другият Асен не изглеждаше много висок, но си беше набит. С широки рамене, само че някак с прегърбена стойка, схлупен напред. Късо подстриган. Всички имахме еднакви прически, бяхме само войници или сержанти, в стаята за срочно служещи. Поне не бяхме гола глава, не лъщяхме нула номер все едно сме затворници. Косите ни израстваха по малко и заприличвахме на нормални хора. Колко нормални можехме да бъдем в болничните дрехи, е друг въпрос.
Асен си знаеше, че не върви на добре. Колко ми е бил умът тогава и какво съм разбирал? Ако беше сега, щях да проверя, да разпитам. Не научих точно диагнозата му. Не се знаело, така казваше. Кашляше. Трудно е циганин да бъде блед, а и той някак не че беше блед, но сякаш постепенно олекваше, изтъняваше. Толкова можах аз да наблюдавам за около месец. Асен се усмихваше, говорехме си, за да минава времето. Един разправяше едно, друг друго. Нощем не гасяха напълно лампите, оставаше синкава луминесцентна тръба, дежурно осветление над вратата на стаята. При нас нямаше нито радио, нито телевизор. Бяха други времена, беше военна болница. Мнозина от войниците в строя, от ротите, биха мечтали да получат седмица почивка тук. На нас не ни беше радостно, но имахме някакви привилегии. Лечението в пулмологията би могло да завърши с предсрочно уволнение по болест. Чак да не се надяваш, защото в онези години уволняваха от армията трудно, много трудно.
На медицинската сестра, онази естествено русата и по-млада от останалите, Асен беше измисли прякор. Наричаше я „линейката“. Помня много ясно белите й чехли, кръглите й розовеещи пети в бял чорапогащник.
Моята астма премина в ремисия, изчезна, както се беше отключила. Не получих никакви отсрочки от строева служба, за уволнение не можеше и да се говори. Държаха ни здраво, обучаваха ни за стратегически сблъсък с Турция. От астмата не остана и следа. В казармата ми се случиха куп други неща, получих лентички на пагоните и отвикнах да мисля за себе си като за болник.
Години по-късно ме приеха по спешност, за съвсем друго нещо. Вече бях лекар. В онзи момент се намирах далеч от политиката и министерския пост, който имам днес. Но в спешното отделение с мен се зае най-добрият специалист, получавах внимание от всички. В болницата бях като у дома си. Разбирах, че състоянието ми е сериозно. Въпрос беше не дали имат желание, а дали ще успеят да изпреварят кръвоизлива.
Не е сън, а спомен това, за което говоря. Случи ми се докато бях на операционната маса. Аз имам друга специалност, но се отъждествявам често с тези спешни екипи от „Бърза помощ“ и с екипа в реанимацията след това. Каквото и да се случи нататък, вече е друга ситуация, защото имаш време за премисляне. Можеш да си гризеш пръстите и да претегляш за или против една планирана операция. Най-съществено обаче е отношението на спешните медици. Заради правилните решения в правилния момент, но преди всичко заради отношението. Дали гледат на теб по-скоро като на свършил или като на жив? Това се усеща от пациента. От човека. Но аз малко се отклоних. Вие вече сигурно сте ме чули на пресконференцията вчера. Там също се отклоних, но това да не ни занимава сега. Говоря за друго. Искам да ви убедя, че не беше сън, което видях под упойката. В онзи миг, в операционната. Беше спомен, за който не съм знаел, че нося в паметта си.
Операцията
Трябват ми няколко мига, докато разпозная стаята. Синкавата светлина. Дежурната лампа над вратата. Може ли да съм пропуснал какво се случи там, в тъмната стая на военната болница? Полунощ или още по-късно. Някой влиза. Не е някой, а нещо. Има си тяло, фигура с рамене и глава. Има си и лице може би, но аз не го виждам. Встрани от вратата се намира плювалникът за нощните храчки. И още един до прозореца, за другите три легла. През нощта в дългото лежане храчките особено мъчат страдащите от астма. Не може да се мине без това, без пластмасовия леген на стойка. Но в този миг е тихо, няма кашлици, цари временно затишие. Всички спят, възползвали са се от мира в гърдите си. Синя, непулсираща светлина. Изпъкнала като облак, извира от дежурната лампа. Кого осветява светлината сега? Защо не спя аз? И не спя ли всъщност? Прикован съм от силуета, от светлата тиха фигура, която се е озовала при нас. Има си и гърди и заоблено дупе. Медицинската сестра, Линейката. Няма кой друг да е това. Линейката влиза, стъпва тихо, все едно не иска да ни събуди. Спира за миг по средата на стаята, после се насочва към мен. Дъхът ми спира. Тя прави крачка. Синкавата светлина на дежурното прави ореол около касинката й. От нощния прозорец не пробива нито лъч, няма звезди, няма луна на небето, няма лампи на двора, затова лицето на сестрата остава тъмно. Само брадичката проблясва, обла и гладка като на порцеланова кукла. На три крачки от леглото ми тя спира. Не дишам, не помръдвам. Какво сега? Тя продължава, но спира пак. Ще ме доближи или няма да ме доближи? Тя се обръща и тръгва настрани. Към леглото на Асен. Навежда се и го целува. Не виждам точно къде, по устата или по челото, дали не е наведена над гърдите, но го целува дълго, няма какво друго да прави там.
Под наркозата чувам глас. Онзи, който ме е наблюдавал през цялото време, онзи, който присъства на операцията, но не е лекар. Онзи, който не е хирург, но проследява без трепване екартирането на кървящата вена в стомаха ми. Той е, който ми казва:
– В онзи момент Асен те откупи. Замести те. Тя идваше при теб.
Коя тя? Под наркозата нямам право да питам, лишен съм от всички права и задължения, освен да слушам и да не мигам. Само попивам образа и гласа.
Пресконференцията
Животът ми продължи след онази операция. В някакъв момент анестезиологът е забелязал, че съм отворил очи и е спуснал внимателно клепачите ми. После им е сложил лепенка, за да не се повтори това до края операцията. Механично мигване е било, без да идвам в съзнание. На никого не съм разказвал за видяното под упойката, за онзи младеж. За циганина от моята стая.
Днес аз се отъждествявам повече с моите хора, с лекарите и екипите на „Бърза помощ“. Като министър имам голяма отговорност, а също имам и голям проблем. От ромските махали често се връщат линейки със строшени стъкла и фарове. Колите са желязо и пластмаса, но хората не са. Само за последния месец се натрупаха десет оплаквания от лекари и санитари. Някои са със средни телесни повреди. Без полиция им е трудно да работят на такъв терен. На официалната пресконференция обявих, че ще забраня на „Бърза помощ“ да ходи в кварталите „Солен рудник“ в Шумен, в тъй наречения „Алабама“ в София, в кварталите „Шиварово“ и „Люляк“ на Сливен, в „Редута“ в Стара Загора и още на няколко места в страната. Тези лекари са мои служители, моя отговорност. Какво искате от мен? Здравеопазване или… От общо 226 нападения над лекари през тази година, 175 са в циганските махали. И така нататък. Доста говорих, имах нужда от това вчера. Сигурно сте ме видели по телевизията. Кой знае какво сте си казали: „браво“ или „тоя не е наред“. Повечето, които сте ми приятели и подкрепяхте моята партия, както и кандидатурата ми, за вас знам, че сте интелигенти и хуманитаристи. Вероятно предполагате, че съм го направил, за да си повиша рейтинга сред други части от населението, които не обитават центъра на града като вас. За да натрупам точки пред публика, която обича по-твърд глас. Национално ориентиране. Няма да споря с вас, ако го мислите, само знайте, че не сте прави. Но съм наясно как е прозвучало и съм съгласен с критиката. Реториката на пресконференциите не е нещо, с което човек да се похвали. Приемете, че съм го казал в контекста на някакви напрежения. Бяха ме притиснали в Министерския съвет. Шефът иска от мен нещо, което не е за публично обсъждане, но се опитва да ми го продаде като официалeн пакет. А ние сме говорили за друго в предизборното споразумение. Това беше моята реакция. Писва ми понякога да гледат на полицейските служби и на военното министерство като най-важни. А какво да правя аз? Сега мога да ви успокоя. Няма да делим пациентите на бърза помощ по никакъв признак. Ще се осигуряват коли и за най-затънтените махали. Може би в съпровод на полиция и жандармерия, но това вече не зависи само от нас.
Чак сега ми хрумва, че той беше кръстил онази сестра „Линейката“. Беше руса, беше хубава, ако помня ясно.
Прибирам се вкъщи с мотора си. Вие харесвате това, неформалното ми поведение. Отчасти и заради този мотор много от вас са гласували за мен. Външните неща са от голямо значение в политиката. Ако не бях приветлив, младолик, ако нямах чар? Какво тогава? Има ли значение другото и кое е по-важно? А ако бях мургавия Асен? Надали вярвате, че ми минават точно такива неща в главата. Под каската. Но си мисля точно това. Една ланчия ме задминава опасно близо, май се надбягва с туарега от съседната лента. Не, няма да ме отнесе. Нямам планове да попадам пак там, където бях преди години. На масата, под наркозата. Гласът ми го каза и няма нужда да повтаря още един път:
– В онзи момент Асен те откупи. Замести те. Тя идваше при теб.
Прибирам се и продължавам нататък. Имайте ми вяра.
С уважение: ваш министър на здравеопазването
Асен М.
Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
