България навлиза в дълбока политическа криза и не се очертава скорошен изход. Партиите използват като основен инструмент за привличане на електората радикалната конфликтност. Това е непродуктивно, защото партийната система е силно фрагментирана и предпоставя формиране на широки коалиции. Същевременно всички политически сили правят заявки за самостоятелно управление, което очевидно не може да се случи. Системното възпроизвеждане на еднотипни грешки предпоставя антисистемност. Войната на всеки срещу всички по време на предизборната кампания не създава условия за сключване на мир след изборите. Очертава се патова ситуация, безпътица, безизходно положение. В следващите редове ще разгледаме именно тези грешки в мобилизационните стратегии на политическите лидери, които предвещават да откарат държавата в поредната нестихваща буря, в полето на конфронтацията, което изгаря мостовете за бъдещо сътрудничество, в безперспективността, която все повече отблъсква избирателите от задължението им да гласуват.
Мнозина анализатори направиха погрешни аналогии между влизането в партийната борба на президента и на Царя[1]. През 2001 г. Царя участва в изборите като потомствен аристократ и носител на монархическата си харизма, като аутсайдер, тоест като пасивен наблюдател на процесите отвън, а не като политик, който е част от елита и е опетнен от традиционните негативни кампании. Симеон Сакскобургготски привидно възприемаше себе си като обединител, който се стреми да постигне консенсус с останалите партии и да ги въвлече в общо управление. Тази консенсусна линия на поведение обаче представляваше прикрита форма на конфликтност, базирана на схващането, че който не подкрепя НДСВ, разрушава консенсуса. Не на последно място, Сакскобургготски беше безспорен евроатлантик и по време на неговия кабинет България стана член на НАТО. Румен Радев не е аристократ, а е известен като човек, който влиза пряко в политическите битки и вдига своя юмрук на площада сред народа. Той не е аутсайдер, а има деветгодишна биография като президент. Не е обединителна фигура и често, на ръба на правомощията си, се е конфронтирал остро и с чужди, и със свои. И в обръщението си от 19 януари се обяви едновременно срещу „мутрите“ и „шарлатаните“. Позициите му за войната в Украйна разколебават впечатлението за неговия евроатлантизъм.
Идеята за нов политически проект вече изглежда до голяма степен изчерпана. След НДСВ с различна степен на успеваемост се нароиха множество формации, но с трайно парламентарно присъствие останаха ГЕРБ, ПП и отломките от някогашното СДС, пребиваващи понастоящем в ДБ. Радев говореше в обръщението си за протестите от 2020 и 2025 г., но пропусна да каже нещо много важно – наистина и двата протеста бяха срещу ГЕРБ, но те не успяха да родят консолидирана политическа алтернатива на ГЕРБ. Сега, когато е нужно обединение, президентът отново влезе в несвойствената си разединителна роля, сипейки обвинения срещу корупцията и сглобката. Новите проекти от последните години вече са се превърнали в традиционни партии. Парадоксално, антисистемността е станала базова характеристика на доминиращите субекти в политическата система.
Бойко Борисов като че ли се притесни от своята загуба на местните избори в Пазарджик и под натиска на уличните протести внезапно реши да бутне кабинета. За него стана ясно, че с партньорството на БСП и с парламентарната подкрепа на Пеевски ГЕРБ търпи електорални щети. Преди оставката изглеждаше, че политическата стабилност е трайно установена – зад правителството стоеше непоклатимо парламентарно мнозинство, България беше влязла в сухопътния Шенген, нищо не можеше да я спре по пътя към еврозоната. Макар и с непрекъснати скандали парламентът най-сетне беше заработил и приемаше закони. За Борисов беше ясно какво предстои: Радев вече загряваше на терена, готвейки се за поредния остър сблъсък със стария си противник. Разтурянето на кабинета означава, че следваща коалиция с БСП едва ли ще е възможна – самата БСП се намира в тежко състояние и осъзнала грешката си да се коалира с този, с когото винаги е воювала, стои самотно на борда на потъващия Позитаник. Радев също ще привлече остатъците от електората на БСП и окончателно ще омаломощи столетницата. След протеста Борисов на практика е лишен от потенциални съюзници[2], а и преди изборите всички искат да се дистанцират от него. Лидерът на ГЕРБ винаги следва една и съща стратегия, чрез която внушава, че само той може да „тури ред в хаоса“. Разликата между ГЕРБ и гореспоменатата хетерогенна опозиция от протестите е, че докато инстинктът на Бойко Борисов го кара при всяка възможна ситуация да намери временни партньори в управлението, опозицията акцентира много повече върху конфликтните линии и антиреториката. За Борисов властта е самоцел, стига да може да се добере до нея и да не натрупва твърде много негативи, които нанасят електорални щети на партията. За противниците му властта не е самоцел, а инстинктът за самосъхранение има друг смисъл: и ГЕРБ, и останалите партии са припознати като токсични и от тази гледна точка те са нежелани коалиционни партньори. Това е възелът, около който се заплитат политическите кризи.
ПП-ДБ е в доста неизгодна позиция. Заявката за спечелване на 121 депутатски места изглежда нереалистична на фона на фрагментираната партийна система. Сега формацията е подложена на кръстосан огън от страна на президента, който в началото бе припознат като вдъхновител на нейното създаване, от страна на ГЕРБ, които останаха недоволни, че не успяха нито да овладеят властовите центрове в т.нар. „сглобка“, нито да запазят на пръв поглед непоклатимия кабинет „Желязков“, от страна на „Възраждане“ и всички русофилски образувания, които при моделирането на образа на врага в рамките на политическите противопоставяния насочват вниманието си на първо място към ПП-ДБ. Всъщност ПП-ДБ невинаги успява да оцени състоянието на средата и понякога допуска грешни стратегически ходове и така става лесна мишена на партията на Костадинов. Съвсем пресен пример е един казус около промените в Изборния кодекс: лидерите на коалицията се обявиха за връщане на машинното гласуване на 100%, както беше въведено през 2021 г., игнорирайки факта, че според тогавашните правни разпоредби в местата, където избирателите са под 300 души, се гласува само с хартиени бюлетини. От „Възраждане“ обвиниха ПП-ДБ, че искат да върнат хартиеното гласуване в една четвърт от избирателните секции, тъй като те са с население под 300 души. Демократичната коалиция не даде адекватен отговор на атаката и започна да сипе обвинения към „Възраждане“, че гласува срещу нейния законопроект. Съществуват и редица други примери за липсата на адекватна реакция[3]: от ПП-ДБ не успяват да отговорят на доминиращото в публичното пространство политическо внушение, че „сглобката“ е родила „калпавата конституция“ и заради конституционната реформа служебното правителство щяло да бъде на ГЕРБ и Пеевски. Ако Андрей Гюров не стане служебен премиер, най-вероятно няма да настъпи разместване на властовите центрове. Но тук отново истината в известна степен се изопачава, защото самата конституционна реформа не беше завършена, а новото парламентарно мнозинство на ГЕРБ, БСП, ИТН и ДПС-Ново начало попълни постовете на потенциалните кандидати за служебен министър-председател. Затова успехът на протеста би изглеждал спорен, ако Илияна Йотова не назначи Гюров, а служебната власт остане отново в ръцете на ГЕРБ и Пеевски. Но дори и Гюров да заеме поста, коалицията ПП-ДБ няма да спечели желаното парламентарно мнозинство и вероятно няма да участва в следващото редовно правителство, тъй като е открила широк фронт срещу всички останали, а и борбата на служебния кабинет за честни избори няма да се хареса на редица партии, които ще започнат да говорят за завръщането на „рашковщината“.
Ако се абстрахираме от темата за антагонизма между „Възраждане“ и ПП-ДБ, можем да откроим една съществена прилика и една съществена разлика между двете формации. Костадин Костадинов многократно е казвал фразата: „Единственото правителство, което би подкрепило „Възраждане“ е само на „Възраждане“. В същия дух е и актуалната заявка на ПП-ДБ за самостоятелно управление. Фундаменталната разлика е по външнополитическите въпроси. Действително никой не може да направи коалиция с партия, която настоява за излизане на България от ЕС и НАТО, която открито подкрепя войната на Русия в Украйна, която отрича цивилизованото политическо поведение и влиза в пряк физически сблъсък със своите опоненти. Но антисистемността поражда и други въпроси, които засягат политическите институции като основополагащ елемент на политическата система.
Става дума за безпътицата, за очертаващата се невъзможност за формиране на коалиционно управление. През 2001 г. Царя разби двуполюсния модел. Разбира се, това бе акт с дългосрочни деструктивни последици, които търпим и до днес. Но Сакскобургготски успя да наложи като алтернатива един квазиконсенсусен модел, който позволяваше да се създават коалиционни кабинети. Сега и този модел е тотално разрушен, а възвръщането към двуполюсния е чиста илюзия. Държавата не може да съществува във вечно състояние на избори и на размита отговорност за властта, концентрирана в ръцете на служебни правителства. Очертава се тупик, който в един момент трябва да бъде преодолян с участието на същите политически субекти и при силно фрагментиран парламент без ясно очертано мнозинство. И след цялото говорене срещу „сглобката“, ще се направи нова „сглобка“ или класическа коалиция, защото това е пътят към излизане от кризата и към нормализация на политическия процес. Възниква въпросът кому е нужно да вкарва държавата в тази безпътица, след като в крайна сметка в един момент пак ще се стигне до някаква договорка между същите участници.
––––
[1] По силата на републиканската конституция Симеон Сакскобургготски не е цар на българите. Затова в случая приемаме, че „Царя“ е прякор, и поради тази причина изписваме винаги думата с главна буква и с кратък член. Б.а.
[2] ИТН е с толкова ограничено електорално влияние, че дори да влезе в парламента при ниска активност, тази партия би имала пренебрежително малка роля при формирането на евентуален редовен кабинет. Острият конфликт с ПП-ДБ изключва каквото и да било политическо взаимодействие. Решението на Слави Трифонов да подкрепи правителството на ГЕРБ беше шоков удар за електората на ИТН, от който партията едва ли ще успее да се съвземе. Вероятно тя ще се превърне в периферен субект като МЕЧ и „Величие“. Обаче съществува и друга хипотеза, при която ниската активност позволява на ИТН, МЕЧ и „Величие“ да прескочат бариерата и да станат естествени съюзници в евентуално правителство на Радев. Тук проблемът не опира само до аритметиката. Известни са и острите конфликти на Радостин Василев с политиците от ИТН. Явно конфликтността и персонификацията в политическия дебат са ключовите фактори за задълбочаване на кризата.
[3] Тук не е мястото да коментираме трудно решения проблем със столичния боклук. София е град, който традиционно дава доста гласове на десницата, а дългосрочното бездействие на кмета Васил Терзиев вероятно ще отблъсне една немалка част от избирателите на ПП-ДБ.
