Събуди се призори от тънко скимтене, по-слабо и от гласа на комар. Но отново заспа. Когато стана на сутринта, първо не чуваше нищо. Но като се заслуша, разбра, че то е там, където си беше. Отиде на кухненската мивка, подпря се с лакти на ръба ѝ и дълго си ми с пръсти очите. Сетне се избърса с потъмнялата по средата кърпа. И сега вече излезе на стълбите да види какъв е този звук.
Видя нещо на средното стъпало и го помисли за клечка или за листо. Но скимтенето идваше от него. Вгледа се с умитите си и прояснени очи и разбра, че е малко, току-що родено котенце. Беше не по-дълго от мъжки показалец. Правеше някакви движения с предните си крачета, но те бяха съвсем безсилни, не можеха да го преместят. А задните бяха изпънати и неподвижни. И разбра. Малката сива котка, която се въртеше в двора с рижия си кавалер, беше родила. Тя наистина беше малка, твърде дребна, още само на една година. Но ето че беше родила.
Почуди се какво да прави. Влезе в къщата, намери под пейката в антрето една празна кутия за обувки, взе капака и го изнесе отвън на стъпалото. Вдигна котенцето и го остави вътре. Майката не беше прегризала пъпната връв и на края ѝ висеше почернялата, свита като спукано балонче плацента. Сетне изнесе и една пластмасова кутийка с вода. Това беше от него. Толкова можеше да направи той. Огледа се за майката. Видя я, под къпината до оградата, почистваше си козината с лапи и изглеждаше съвсем спокойна.
Котенцето продължи да скимти през целия ден. После и през нощта. Тихичко, не по-силно от комар.
На сутринта, след като дълго си ми и търка с пръсти очите, излезе на стъпалата. Котенцето беше млъкнало. Взе един лизгар и отиде да го зарови в ъгъла на двора.
