Гларусите свикнаха с града. Вече не се крият само по върховете на министерствата и на президентството. Когато дойдоха тук, не смееха да се показват денем. Стояха си по покривите на министерските здания. Само много рано сутрин се клатеха по релсите на трамваите и плуваха в онова злато, което релсите правят заради лъчите на първото слънце. Тогава можеше да видиш гларусите, но кацнали. Веднага се разбягваха, приближиш ли ги.
Днес ги видях да летят волно. Вече се чувстват свободни да блуждаят. Дори викат. Викат се, странстват. Минаха покрай прозореца ми, докато гледах булеварда и възвърналия се по него живот, обикновен за една такава магистрала. Защото булевардът ми е магистрален, режещ, пренасящ и преносен. Светлините паднаха странно върху гларусите.
Булевардът ми се беше оттеглил от живота на града за някое си време, защото беше подкопан заради метрото, а после го отцепиха, за да направят ремонтите по моста. Междувременно той стана булевардът на хората, които дойдоха през планините от Кюрдистан и отвъд тях. От Памир, от проходите, в които чужденецът не е желан.
Малко преди това и за кратко беше и булевардът на хората от Африка под Сахара. Те вървяха шумно на групи – като музикални банди -разминаваха се с поздрави, някои от групите се разговаряха помежду си на някакво койне, което със сигурност никой все още не е описал. Стояха до колшоповете с часове, обсъждаха нещо на това странно койне между английски, френски и говорите на местата, от които са, смееха се гръмогласно. Някои заговаряха грубо жените и предлагаха, други страняха.
Но те вече намериха пътищата си към други краища и булевардът започва да ги забравя.
Колшоповете превзеха внезапно булеварда и неговите околности. В светлините на булеварда стоят кабините. Тези клетки на връзката. Като катакомби, но обърнати наопаки. Светли дупки на уединение и усамотяване, в което се прекъсва самотата.
Гледам ги всеки ден и се разминавам с тях. Маратонките им са хубави. Забелязах, че държат особено много на маратонките. Често са гланцирани. Винаги са чисти. Понякога се чудя откъде намират парите за скъпите маратонки. Спомням си детството, когато за мен беше мечта да имам маратонки. Здрави, прости, но и добри на вид. Тогава почнаха да ги произвеждат и в България. Веднъж ми купиха такива.
Хубави маратонки носят тези хора, скъпи, казвам си, и продължавам надолу по булеварда.
Е, няма нищо чудно – това е булевард. Това си мисля, докато минавам покрай магазините за дрехи, които вече са били носени, и тогава се усещам и за маратонките.
Съвсем нормално е да държиш на маратонките си много, когато си беглец.
Понякога се блъскам с рамене с тези хора, понякога се разминаваме. Те търсят пътя си по тротоара на едно пространство, което ги отделя от опасността и мизерията, но което заедно с това ги разделя от планините и проходите им. Затова те понякога искат да се сблъскат с някого на булеварда. Като в теснините, от които идват. Да се сръчкат. Защото новото им пространство, това тук, не е открито враждебно, но е потънало в себе си дотам, че е станало безразлично към самото себе си дори. То е станало безизразно. Само изглежда експресивно. А булевардът иначе е широк.
Гларусите минаха бързо и не видях точно къде се изгубиха. Прелетяха над гълъбарника. Има на булеварда една висока, нова-от края на деветдесетте, но не модерно изглеждаща сграда-на покрива на която има голямо жилище. Резиденция на собственика на сградата. Пускат гълъбите от резиденцията по залез и те се смиват в небето или се изрязват върху него. Според светлината.
Гълъбите се въртят над булеварда, над трамваите и маратонките. Човекът, който ги пуска, завърта черната кърпа върху пръчката, за да ги прибере. Знамето на завръщането, на прибирането. Гълъбите се скупчват обратно в резиденцията над булеварда и там се запалват лампите.
Банките започнаха да си тръгват от булеварда. Нещо се изнасят, но не знам защо. Закриват офиси, местят се. Булевардът се мени.
Сега гларусите летят над опразнените офиси на банките, които се отдават под наем. Последното изречение няма смисъла на евтиния символ на освобождението. Просто гларусите тръгнаха из града и вече и тук са у дома си. Защото булевардът вече им е родина.
За гларусите знам, че ще останат. Може би е странно, но имам чувството, че и някои от хората на планинските проходи мислят да останат в тази страна. Виждам го в очите им. Когато се разминаваме, виждам, че се гледаме инстинктивно в маратонките. Моите не са нови и не изглеждат много добре. Но се движат все още.
Гълъбите вече не се виждат. Понякога е тъжно, когато някой от тях се изгуби и го виждам да се лута. Но флагът вече е свален и не знам дали птицата успява да намери пътя си сама, без ятото. Опитвам се да дам знаци на човека с черната кърпа на пръчката, за да спаси птицата. Махам през прозореца, соча. Не знам къде всъщност е спасението. Може би в маратонките.
В българско-френския речник на Благой Мавров от 1959 година се откриват следните значения на думата boulevard: 1; булевард, 2; упора, 3; закрила, 4; твърдина, 5; укрепление.
Да, булевардът възниква като път около град при модерната урбанизация и свързаното с нея разрушаване на крепостните му стени. Булевардът е околовръстна улица първоначално.
Булевардът е крепост наистина, укрепление. Той крепи, скрепва града. Това е мястото, което центрира и върти около себе си околното и побира вътрешността. Но с това, че е окръжност, е и нещо което се върти около онова, което затваря окръжността си.
Ако трябва да се придържам към думата на речника, ще трябва да призная, че не живея на булевард. Защото моят „булевард“ пресича града, а не го обикаля, не го огражда.
Булевардът от гарата до планината.
