Павликовски в България, „Отечество“ в програмата на „Синелибри“

Заглавието можеше да е „Родина“, доколкото родина и отечество означават мястото на раждане и съществуват като синоними в оригиналния език на филма. Но не е. Павликовски избира втората дума, за да назове филма си, защото тя сочи директно към „отец“. Сега, казва той, ще ви разкажа за един баща и отношенията му с неговата родина. Бащата е Томас Ман, а месторождението му – Германия.

През 2025 г. се навършиха 150 години от рождението на писателя и 70 години от смъртта му, като и двете годишнини бяха отбелязани с нови издания на романите му, с романи за романите, с поредни изследвания за творчеството и живота му: като че ли всичко, което може да се разкаже за него, семейството му, за лъкатушенията в сексуалните предпочитания и политическите убеждения, вече е разказано. Подобно е положението и с политическата, социална и емоционална ситуация на победена и разделена Германия след Втората световна война – знанията за този период са налични и леснодостъпни. Павликовски очевидно приема, че неговият просветен зрител разполага с необходимите исторически и литературни познания, поради което не му е необходимо да бъде въвеждан нито в епохата, нито в биографията на героя. И прави минималистичната драма само за няколко дни от живота на Томас Ман, в които не се случва почти нищо. Няма да е спойлер, ако разкажа краткото действие, защото в него нито е важно кой е убиецът, нито дали на финала влюбените ще се оженят.

Сюжетът е следният: през 1949 г. Ман се връща в Германия от емиграцията си в САЩ и заедно с дъщеря си Ерика посещава Франкфурт на Майн в западната зона и Ваймар в източната, за да получи награда и да произнесе речи по случай 200-годишнината от рождението на Гьоте. Междувременно научава, че синът му Клаус се е самоубил. Това е. Биографите на Ман веднага отбелязаха леко отклонение от житейските факти – в действителност в това пътуване писателят е бил придружен не от дъщеря си, а от съпругата си Катя и освен това синът му се самоубива през май, а посещението му за Гьотевите празници е през август на 1949 г. Но Павликовски си присвоява свободата да не обръща внимание на фактологията, за да ни насочи към вече споменатите две теми: отечеството и отеца.

При идването на власт на националсоциалистите Томас Ман емигрира от Германия, като от 1938 г. живее в САЩ, през 1944 г. получава американско гражданство. Пътуването до Франкфурт на Майн е първото му стъпване в родината след края на войната. Началото на филма е телефонен разговор на Ерика с брат ѝ Клаус, след това тя излиза от стая, свидетелстваща за охолен живот. Следва надписът със заглавието „Отечество“. Виждаме колата, с която бащата и дъщерята Ман влизат в отечеството си, като гледката е в контраст с предишната среда. Германия е разрушена, родината е съвсем различна от напуснатата някога. Въпреки това блудният син се завръща и иска да бъде приет. Как го посреща отечеството? Това е въпросът, който занимава Павликовски. Защото отечеството вече не е една страна. Докато на Запад танцуват чарлстон, на Изток детски хор пее руски песни. И на двете места при появата на Ман гръмват овации, но и на двете места имат своите упреци и очаквания, съобразени с различната идеология и различните окупатори. И на Запад, и на Изток искат да си присвоят „бащата на съвременната немска литература“, той от своя страна, макар че се държи като патриарх, се чувства по-удобно, ако може синовно да се приюти под крилото на друг баща, а именно под това на 200-годишния хуманист Гьоте. Идеологическите системи използват таланта, без да чакат личното му разрешение да го сторят. Получава се състезание за силата на въздействието на литературата и пропагандата.

Павликовски умело движи героя си по спиралата баща – син – баща, като Ман е ту едното, ту другото. Играта минава през реакциите на дъщерята. За стария си баща Ерика е шофьор, секретарка, преводачка, редакторка и в крайна сметка негово морално огледало. Както и връзката му със семейството. Освен с брат си Клаус тя разговаря по телефона и с майка си, очевидно Ерика е звеното, което държи семейната верига цяла. На татко Ман останалите дължат всичко, себе си дори, те не могат да го заобиколят в нито едно свое действие, но с когото нямат и не биха искали да имат близък контакт. Бащата е тяхната пречка към личната им свобода. Ерика е боксовата круша, която поема ударите помежду им, която ги защитава един от друг, а също и пред света. Има прекрасна сцена, в която Ерика среща бившия си съпруг, най-известния актьор на Райха, прототип на героя Мефисто от едноименния роман на Клаус Ман, попречил на книгата да бъде отпечатана, и доблестно застава на страната на брат си. Докато за бащата Клаус е само един нещастен наркоман. Томас Ман сякаш е принуден да влачи след себе си огромното семейство в сложни отношения на любовоомраза, където всеки един член тръгва от него и в един момент, извървял личните си криволици, пак се връща до патриарха. От филма разбираме, че дори и славата, с която в по-късните години в ГДР, а оттам и в целия Източен блок ще се сдобие брат му Хайнрих Ман, се дължи на Томас. Има епизод, в който канят Ман да оглави Академията на изкуствата в Източен Берлин, той отказва и предлага брат си. Също така популярен след смъртта си на Изток става и Клаус – не и без участието на бащата.

Тази подробност, както и почти всички биографични детайли Павликовски вмъква във филма си някак между другото, приглушено, малките скобички към същинското живоотописание са важна част, но не и най-важната. Те могат да бъдат уловени от зрителя в съответната им конкретност, но не е задължително. Целта по-скоро е да бъдат щрихи от големия портрет на татко Ман, чието изграждане се опира на книгата „Вълшебника“ на Колъм Тойбин, без обаче да е екранизация. Сценарият Павликовски пише заедно с германския си колега Хенк Хандльоктен. Диалогът е пестелив, дори оскъден, като че писателят е скъперник на думите. Също така сдържано и строго е черно-бялото изображение на Лукаш Зал. Затова пък на актьорите е предоставена възможността да кажат всичко онова, което останалите филмови средства деликатно премълчават. В центъра е Сандра Хюлер като Ерика – актриса, чието лице може да поеме и изрази всяко едно човешко състояние. Аугуст Дил, известен от филма на Кирил Серебренников „Изчезването на Йозеф Менгеле“, играе Клаус. Запомняща се е ролята на Йоахим Майерхоф, театрален актьор, напоследък много успешен писател, който представя бившия съпруг на Ерика. 79-годишният Ханс Цишлер играе Ман – тежък, бавен, убеден във величието си и може би леко изгубил любопитство към света, той повече мълчи и наблюдава, отколкото говори. Виждаме го по-често как репетира речите и по-малко, когато ги произнася, с което Павликовски набляга върху вътрешното колебание и несигурността на иначе изглеждащия като монолитен каменен блок писател.

Филмът представя паралелно разбитото отечество и разбитото семейство на бащата Ман, който сякаш се впечатлява повече от раните по тялото на родината, отколкото от разпада на връзките в най-близкото му обкръжение. И точно тук е сблъсъкът между бащата и детето му – готовата винаги да му помогне Ерика не може да приеме равнодушието, което патриархът демонстрира при вестта за смъртта на сина си. Обвинява го в липса на топлина и обич към децата му. Пита го как може да продължава да живее по същия начин след самоубийството на Клаус. Нито Ман, нито Павликовски дават отговор на този въпрос и той се пренася към зрителите. Защото това е въпросът, който напоследък разтърсва обществата: как се съвместяват талант и морал? Допустимо ли е Томас Ман да е „велик хуманист“ в творчеството и нехуманен към децата си, за които той е „вълшебникът“? Как трябва да се държи творец, произведен от обществото в съвестта на нацията? Павликовски не се наема да застане на категорична позиция, само одрасква леко лъскавия лак от образа на писателя, като разполага „Отечество“ в междинното пространство между възхитата към гения и упрека към човека.

Призрачното пътуване на Томас Ман през времето продължава, а с това и нашето, на днешните зрители и читатели към него. В колата с Ерика двамата, минавайки през различните зони на разцепеното си отечество, слушат ту американски джаз, ту съветски военни песни, но накрая, естествено, Павликовски пуска да звучи Бах. Нима има нещо по-сложно и по-величествено, което да подхожда на бащата на словото, влязъл в разрушения храм на своето отечество?

Филмът „Отечество“ е в програмата на дванадесетото издание на кино-литературния фестивал „Синелибри“ и ще бъде излъчен на 3 ноември от 19 часа в Зала 1 на НДК в присъствието на самия Павел Павликовски.