Станали са като плочките и уличните шахти. Като нещата, които не осъзнаваш, че виждаш, докато ги виждаш. Неща, върху които не се спират погледът и мисълта ти. Докато вървиш през града, докато се возиш или докато чакаш. Сливат се с другото и са цветове, повече цветове, отколкото обособени фигури.
Забелязваш ги тогава, когато прелитат на сантиметри от лицето ти и вятърът те кара да се сепнеш. Какво им става, се питаш в такива моменти, какво ви става бе, ей! Не знам дали сте обръщали внимание на това, че от някое време насам гълъбите в София започнаха да прелитат съвсем близо до главите и лицата на хората. Неразумно, опасно близо. Опасно за самите тях, за гълъбите. Както и за хората. Мисля, че по-рано не беше така. Сега гълъбите са станали по – невнимателни, по-непредпазливи сякаш, по-небрежни. Може би затова ги премазват така често. Ужасна е тази гледка – на смазаното телце върху асфалта. Криле, кости, глава, които миг преди да станат кървава маса, изравнена с уличното платно, са били птица небесна. Какво им става на гълъбите в наши дни? Защо са така непредпазливи, че се оставят да попаднат под гумите на автомобилите. Гълъбите вече като че ли не бягат от колите, те не се пазят от тях. Не, те дори търсят да застанат насред улицата. Понякога се налага да ги подплашиш, да ги прогониш, за да излетят. В секундата преди машината да ги смаже. Защото, ако не го направиш, те няма да се дръпнат и ще останат под колелата. Какво им става наистина? Дали не се опитват отчаяно да ни накарат да ги забележим? Да не би затова да летят срещу нас, в лицата ни. За да ги видим, да им обърнем внимание. Кой знае, може би искат да ни пипнат с крила, прелитайки. Не за да ни уплашат или наранят, а защото търсят докосването. Ами ако пак заради същото са готови да рискуват докрай и да стоят пред колите ни? Като човеците понякога на релсите. За да ни спрат и да ги видим. Сигурно искат да ни спрат. Но не защото не им даваме да кълват, а защото търсят срещата с нас. И с погледа ни. Понеже ние вече въобще не ги виждаме.
А дали гълъбите не са започнали да търсят смъртта, дали не се хвърлят сами под гумите на нашите коли, за да умрат? Нима е дошло време, в което и гълъбите са започнали да се самоубиват? Като китовете.
Преди една седмица във вътрешния двор на кооперацията, в която живея, се появиха мънички котенца. Родени съвсем наскоро. Майката ги извади отнякъде и те цъфнаха във високите юнски треви, превзели плочника. Беше през нощта, когато едно от котенцата започна да плаче. От ужас. Чуваше се, че е от ужас. По някое време спря, но после – пак. На сутринта плачът на животинката спря. До обед, когато виковете му започнаха да се чуват отново.
Писъците звучаха отчаяно и стана ясно, че котенцето не може да излезе от някъде. Само че не разбирахме къде е това някъде. Звуците идваха от зида, който разделя двора от съседния. Стар, висок тухлен зид, покрит с изкривени и изпотрошени керемиди. С остатъци от керемиди. Но котето не беше върху него, а не беше и до зида -нито в нашия двор, нито в другия. И тогава разбрахме, че звукът излиза от вътрешността на тухлената ограда. Взехме стълба и видяхме – между плесенясалите керемиди имаше дупка. Котето беше вътре в нея, но не можехме да го видим, само го чувахме. То вече оставаше без сили и скоро съвсем притихна.
Дупката се оказа тръба, вкопана в земята и свързана с някаква отдавна неизползваема канализация, губеща се под земята. А на дъното на тази тръба, на около три метра от отвора, беше котенцето. Светлината на фенера не стигаше това дъно. Пръчките, които връзвахме една за друга, не го докосваха.
Решихме да извадим част от тухлите, за да стигнем до зазиданата в стената тръба и да я счупим близо до долния й край, за да извадим после животинката невредима. С Божията помощ, мислехме си. И разбихме част от зида, стигнахме до вградената в него тръба, ударихме силно с чука по нея. Чугун. Непробиваема чугунена тръба, свързана с мъртвите вече синклинали на града.
Обадихме се за флекс, но той не можа да надвие на чугуна. Гласчето на котенцето вече се чуваше много рядко и все по – слабо. Стояхме под кестена и ореха на двора, в пладнето, и ужасът ни завладя. Дотолкова, че се обадихме на 112. А те ни свързаха с пожарната. Вие сега няма да ми повярвате, но пожарната дойде. И стана това, което за нас беше чудо тогава – след не малко мъки тримата пожарникари издърпаха мъничката твар с примка, завързана на края на кабел. От онези изоставените, които преди години пресичаха навсякъде въздуха на града. Извадиха един опулен, гурелив, но жив и гълъбово сив мачок.
Оставих ги всичките онези хора, които бяха в двора, за да отида на работа. За която отдавна бях много закъснял. И като излязох на булеварда, светлината и шумът ме плиснаха. А после видях огромната кола на пожарната. Застанала там с цялото си добро туловище и чакаща тримата спасители да излязат, за да си ги прибере. Видях цъфналите липи, движението, трамваите и гълъбите да летят. И всичките лица. А в себе си видях това и всички нас отгоре, от погледа на гълъб. И видях пак онази страшна тръба, на дъното на която вече нямаше никой.
