„Моята сила е в ролите с трагични окраски.“ Разговор със сопрана Йоана Железчева
Всяка година фестивалът „Емил Чакъров“ в Бургас присъжда едноименна награда на изявен творец. От 2011 г. нейни носители са известни български музиканти, сред които Минчо Минчев, Григор Паликаров, Ивайло Кринчев, Кирил Манолов, Еделина Кънева, Костадин Андреев и много други. На 3 септември 2026 отличието беше връчено на сопрана Йоана Железчева, която отбелязва и 25 години творческа дейност.
Наградата е признание за всичко, което сте направили в Бургаската опера. Това е театърът, в който сте почти през цялата си кариера. Сигурно сте много щастлива.
Да, това е моят оперен дом, защото аз придобих увереност на сцената точно там. Александър Текелиев ме покани за пръв път като сопран, защото аз преди това бях мецосопран. Когато реших да направя тази огромна стъпка в живота си, да се захвана с по-големия репертоар, той ми подаде ръка.
Не беше случайно, беше след конкурс, който спечелих. Така започна моето развитие в Бургаската опера. Това е много спокоен театър за начинаещ певец и благодарение на огромното доверие на Текелиев успяхме доста неща да направим заедно. Аз съм от солистите на Държавна опера Бургас. От няколко години съм и в Държавна опера Варна. Имала съм периоди и в други опери в страната, но Бургас си остава моят дом, където съм направила много голяма част моите дебюти.
Йоана, тази награда освен огромно щастие, огромна радост и благодарност, сигурно носи и отговорност.
Вярвам, че е така, но не е имало момент, в който да няма отговорност, когато излизам на сцената. За това е и наградата. Радост е, разбира се, когато бъдеш оценен и усилията, които влагаш, бъдат забелязани.
Винаги е много мотивиращо за следващия период от кариерата ти, защото след двайсет и пет години на сцената мога да кажа, че в нашето изкуство има нужда от такива стимули, които да дават нови импулси на певеца да се труди, да се чувства оценен и да продължи към следващите предизвикателства. Много роли влизат в репертоара на певеца, но на двайсетия път, когато си пял нещо, придобиваш рутина. Подобни събития, смея да кажа, ни мотивират да излезем от коловозите, в които може би, без да искаме, влизаме.
Родена сте в Шумен, град с големи традиции, както се шегуваше Тодор Колев в една песен „Варна – пристанище на Шумен“. Какво беше детството ви? За какво мечтаеше малката Йоана и как музиката влезе в живота ѝ?
В моето семейство винаги много се е пеело и всички имат красиви гласове и са музикални. До ден днешен е така. Имах щастието да живея до диригента на детския хор в града професор Венета Вичева и тя за първи път чу моя талант. Бях все още много малка, но тя ме посъветва да започна да свиря на цигулка. Това обаче не беше моят път. Продължих в детския хор и съответно станах солистка. По пътя си срещнах един много важен човек от старата аристокрация на града – Миленко Байнов, който беше завършил оперно пеене и машинно инженерство.
Всъщност аз, ходейки при него, се запознах с поезията на Хайнрих Хайне, научих се на техническо чертане, на техническо писане, като заедно с това вървяха уроците по пеене с хармониума, който той притежаваше. Той много добре ми обясни същността на дишането, какъв е процесът и по какъв начин той е основополагащ за пеенето. Така лека-полека се развиваше моето усещане в пеенето и започнах да придобивам знания.
Вие с него оперно пеене ли учехте, или просто пеехте?
Той беше завършил оперно пеене и ме научи на постановка, но всъщност аз бях много малка. Основно работехме върху дишане, фразировка и развитие на гласа, но без да навлизаме в много крайности с височини. Това продължи няколко години, след което се запознах с Христина Ангелакова. Така отидох в София и станах нейна студентка. Чувствах се като нейна дъщеря.
В Шумен следяхте ли симфоничните концерти? Оркестърът беше много добър тогава.
Разбира се. Ходила съм на концерти, но моето детско съзнание, както на повечето тийнейджъри, се интересуваше от много различни неща, от поп музика. Пеенето заемаше доста голяма част от времето ми, защото ходех в музикална школа. Бях в музикална паралелка, но там далеч не се изучаваше всичко. Ходех на уроци по цигулка, пеех в хора.
Сега канят ли ви за концерти в Шумен?
Да, доста често. Гледам да не досаждам на публиката, защото все пак градът не е голям. Сега нивото на Симфониета Шумен е много добро. Има много амбициозни програми.
Коя беше първата опера, която гледахте в зала?
Във Варна, операта „Кармен“. За съжаление, неприятно впечатление ми направи, че половината от състава пееше на френски, другата половина на български. Тогава все още имаше такава странна ситуация. Не бях много очарована от първото си посещение на опера, но след това в Академията бяхме постоянно в Софийската опера.
Често обемните и тембристи гласове като вашия е трудно да бъдат определени. Как се случи това преминаване от мецосопран към сопран? Това е трудно решение, при положение че сте стъпили на сцената като мецосопран, имали сте вече спектакли, и то в Софийската опера.
Не мога да кажа, че ми е било лесно, защото започнах в Софийската опера с малки роли, което е много добре за начинаещ певец. Беше полезен опит, заедно с всичко останало, което научих на сцената и извън сцената. Когато се запознах с Христина Ангелакова, тъй като аз не бях развила височините си, тя прецени, че съм мецосопран. Гласът ми много наподобява нейния, защото имам такъв тембър. Решихме да се насочим към репертоара, който тя е пяла. Така работихме четири години в Академията. Разбира се, винаги имаше някой доброжелател, който да каже, че съм сопран. Ние и двете бяхме толкова стриктни към това наше решение, че се опитвахме всячески да оборим другите мнения по въпроса.
След като завърших, започнах да работя с Мишо Томашов. След това продължих с Мариана Пашалиева, която му беше ученичка. Двете някак стихийно, на шега, решихме да опитаме със сопранов репертоар.
Междувременно като търсех своите отговори, посещавах майсторски класове на Анна Томова-Синтова. Ходих и при Александрина Милчева, която преобърна целия ми вокален живот. Когато отидох при нея, ѝ предложих мецосопранов и сопранов материал – Керубино, Лейди Макбет. Тя ме чу и каза: „Слушай, моето момиче, ти избираш. Може цял живот да си Зибел и Керубино. Но можеш да пробваш и с всички други по-големи партии“. Това беше изречението, което ми отвори път, и всъщност разбрах какво е желанието ми. С Мариана започнахме да работим. Явих се на първото издание на конкурса на името на Христо Бръмбаров в София и го спечелих. Така започна всичко с новите роли. Работила съм само с български педагози и съм се изградила изцяло в българската оперна школа, което за мен е огромна гордост.
Първата ви сопранова партия в Бургас е Амелия.
Александър Текелиев обяви прослушване за солисти, което спечелих. След това дойде Бътерфлай, която всъщност ми е една от най-любимите. Много добре се получаваше и с огромна любов съм пяла тази партия. Сега вече, на четирийсет и седем години, не съм Бътерфлай.
Как подхождате към всяка нова роля? Освен вокално, откъде започвате да изграждате образа актьорски? Извън режисьорската концепция вие също трябва да имате виждане за образа.
Може би не съм попадала на режисьори тирани, които да се налагат с цялата си сила и авторитет върху мен. Винаги съм имала спокойствието и свободата да разгърна ролята според това как стои тя в моето гърло. Оттам тръгва цялата подготовка за една роля. Постепенно в процеса на работата разбираш точно какво иска твоят гласов апарат да направиш точно в този момент, според твоя регистър и темброви особености. За съжаление, динамиката на нашата работа се промени и все по-бързо се налага да навлизаме в различни роли. Преди е имало три месеца, за да изработиш една роля и след това да я изиграеш трийсет пъти един след друг. Сега не разполагаме с такъв лукс. Затова най-важно е гърлото да е спокойно и да няма напрежение в нито един момент. Днес много трудно се получава, защото репертоарът на един певец трябва да е много пъстър, много богат. Певците всъщност нямат времето да постигнат тази фина настройка, която прави един изпълнител добър. Аз лично подхождам към ролите преди всичко според това как ги усещам в гърлото си. Сега, когато играх Лейди Макбет, не всекиму се нравеше моята героиня, защото стремежът ми към леко фразиране и удобство в гърлото понякога лишава Лейди Макбет от страшните нотки в тембъра, който имат някои сопрани. Но дългият ми вокален живот е приоритет и той ме води в моята кариера. Гласът не е за десет години. При съвременната бързина виждам колеги по световните сцени, дори някои от големите певци да казват: „Е, каквото мога да изпея за петнайсет години, ще го изпея. След това така или иначе бизнесът ще си намери някой по-млад сопран“. Наистина в този бизнес животът на един глас е по-кратък, но пък с цената на какво? Аз лично искам да съм дълго на сцена и това е много важно.
Да ви призная, постигате го много добре. Като продължение на въпроса за ролите – имате ли идоли, певци, от чиито изпълнения се възхищавате? Не да ги имитирате, а да откривате потвърждение за това, което търсите.
Имам много идоли, във всяка роля, към която съм посегнала, имам различни любимци. Например за Бътерфлай много съм заимствала от Рената Ското, която е невероятна Бътърфлай, както и Манон Леско. Всичко при нея е намясто и преди всичко тя знае във всеки момент точно какво прави с гласа си, как да постигне максимума и от един, според мен, не чак толкова огромен като даденост и темброва окраска глас тя всъщност върши чудеса. Друга певица, от която се възхищавам, е Мирела Френи в някои опери. Мария Калас е моят абсолютен фаворит в Норма. Изпълнението ѝ е божествено, нещо, което не мисля, че някой някога ще може да повтори.
Преброих над двайсет и пет ваши роли – големи, красиви, трудни. А отказвали ли сте някоя?
Отказвала съм, да, но не много често. Последният път беше съвсем наскоро. Учех Реквием на Верди и ми беше предложено да изпея една роля от „Мантията“. Просто нямаше как да ги съчетая. Самата ситуация определи решението ми. Иначе всякакви предизвикателства ми се е случвало да приемам. Разбира се, повечето роли, които са ми били предлагани и съм изпяла, са наистина подходящи и за техниката, и за гласа, и за моето усещане. Но наблюдавам как някои роли вече не са за мен. Вече не мога да усетя Бътерфлай толкова моя, както преди петнайсет години.
След като усещате с коя роля да се разделите, сигурно има и такава, която искате да изпълните.
Мечтая за две роли. Първата е Маргарита от „Мефистофел“ на Бойто. Много ми се иска да я изстрадам на сцената, защото моята сила е в тези роли с трагични окраски. Това е моят дар – да вълнувам публиката. В тази опера и музиката, и самата роля като преживяване на сцената са изключителни. Огромно предизвикателство чисто актьорски са Мадалена в „Андре Шение“ от Джордано и „Адриана Лекуврьор“ на Чилеа.
Последните две опери и в момента се играят у нас, така че дано успеете да ги изпълните. Йоана, правите ли си записи на спектаклите? Гледате ли ги, харесвате ли ги, или като повечето певци казвате: „Не мога да се понасям“?
В това отношение съм като всички останали певци. Явно нашата психика е твърде нежна и всеки помни себе си в най-доброто, което си мисли, че е постигнал. И когато един редови спектакъл не е на нивото, на което ние си мислим, че може и трябва да звучи, не сме доволни. Аз съм много самокритична. Преглеждам записите, когато съм в подходящо настроение. Опитвам се да оценя това, което съм успяла да направя, а това, което не съм успяла да направя, си отбелязвам, за да се движа напред.
А има ли човек, с когото се консултирате, на когото изцяло разчитате и вярвате?
Да, Мариана Пашалиева, с която направихме тази огромна крачка в началото, до ден днешен работя с нея. Всеки певец има нужда от страничен човек, който да го коригира, тогава нещата се случват по-бързо.
Повечето от колегите ви вече преподават. Сега откриха филиал на Музикалната академия в Бургас.
На този етап това е отговорност, която не съм готова все още да поема. А и не мога да съчетавам ангажиментите си и преподаването. Но не изключвам това да се случи след време.
Новият сезон за Йоана Железчева започва във Варна с „Бал с маски“ и „Дон Карлос“.
