Две отдавна вкоренени у нас чуждици, шок и шанс, напоследък разшириха семантичния си обсег до такава степен, че почти преобърнаха първоначалното си значение. Шок, дума, с която отбелязвахме някаква неприятна изненада, сега все по-често се употребява за приятна такава (напр.: „Голямата награда беше шок за мене“); шанс, доскоро свързвана с благоприятни перспективи, напротив, започва да сочи предимно към тревоги и опасности (напр.: „През следващата седмица има шанс за гръмотевични бури и градушки“). Тези превращения, а и немалко други лексикални и граматически промени като разширената употреба на деепричастия, включително и за формиране на подчинени изречения със самостоятелен подлог (напр. „Инфлацията стигайки до тези нива, потреблението се свива“), или създаването на преходни варианти на традиционно непреходни или възвратни глаголи (напр.: „усмихвам някого“, „влюбвам някого в себе си“, „страхувам“ вместо „плаша“ някого) започват да разклащат увереността ни, че познаваме майчиния си език.

На въпросното явление може да се погледне и позитивно: дали пък това не са признаци на пъргавина на езика, която осигурява неговото обновление и разрастване? Вижте как, докато се усетим, сбъдвам (мечтите си) стана стандартна форма и вече едва ли дразни някого. Спомнете си, че допреди няколко години можехме да кажем само, че мечтите ни се сбъдват, а колкото до нас, ние се трудихме да ги осъществяваме. Нещо нежелателно ли се е случило, или просто е прокарана нова изразна пътека? И дали езиковата практика няма сама да направи така, че удобните и нужните пътеки да се доутъпчат, а останалите да се изоставят? Ако тази оптимистична гледна точка е валидна, би трябвало да заключим, че поне в нашите условия основен фактор за динамично езиково развитие е неграмотността и нейният свободен достъп до средствата за публично говорене. Като казах „достъп“, да добавя накрая и това: вече чуваме, че до споменатите средства, пък и до всичко друго, което ви дойде наум, може без каквото и да е притеснение и увъртане – да се достъпва.